Всичко това е по действителна история. Броени дни преди Коледа

Всичко това е по действителна история. Броени дни преди Коледа взех решение да ви опиша тази история. Тя е на наша читателка. Жена, която се е върнала от по този начин мечтаната от всички ЧУЖБИНА. Не, тя не е луда. Просто е решила, че е най-добре да се върне там, където са нейните близки и родственици. Там, където е израснала. Да се върне в своята родна земя. Да остарее в България. За страдание, това не е нейният благополучен край. Това е по скоро приказка на ужасите… Какво се случва, когато се върнеш в страната си, след години, през които си бил надалеч? Какво откриваш? Какво виждаш…какво те ужасява? Една емигрантка споделя…

„ Първо ще ви опиша за какво отпътувах. По същата причина, заради която и вие евентуално желаете да заминете: от обезсърчение. Събудих се една заран и осъзнах, че не мога да пребивавам повече по този начин. Нито аз, нито моето семейство. Бях безработна от половин година. Съкратена. Дума, която допреди това в никакъв случай не бях употребила. Съкратиха ме след близо 20 години усилена работа в една компания. Изгониха ме като мръсно куче, просто, тъй като имали потребност от „ ново попълнение “- човек със свежи хрумвания. Беше извънредно мъчително, тъй като внезапно осъзнаваш, че се чувстваш излишен. Ненужен никому. Неоценен през всичките години, през които си работил съзнателно и отговорно.

Първият месец прекарах като в някакъв захлас. Не знаех какво да върша и накъде да поема. Все още чаках някакви компенсации, по тази причина не се отчайвах. На втория и третия месец отчаянието ме хвана в пипалата си. Изстиска от мен цялата мощ, която в миналото бях имала. Превърна ме в една слаба жена, която по през целия ден се чудеше какво да прави, къде да отиде, по какъв начин да си откри работа…
Живеех в дребен град в провинцията. Там не е елементарно да започнеш нова работа. Можех да стана сервитьорка – нещо, което в никакъв случай досега не съм работила, а и никой не пожела да ме вземе, откакто видя, че съм трансферирала 40-те. Другият вид беше да мета улиците.

Наравно с циганките, които в никакъв случай не бяха работили нищо друго. Аз, допреди няколко месеца уважавана и почитана – в този момент трансформирала се в метачка. Потъвах все по-дълбоко в своя личен смут. Заплатата на мъжа ми не стигаше за нищо. Децата имаха потребност от нови облекла, учебници. Пари за излизания. Аз не можех към този момент да им оказвам помощ. Не можех да способствам за фамилния бюджет. Започнаха свадите. Отначало моят мъж одобри нещата трезво и ме успокои, че ще си намеря работа. След това изпадна в едно от своите мълчания…накрая пристигна обвиняването, че нищо не върша, а по през целия ден заставам вкъщи. Плачех и се молех да умра. Смъртта беше по-доброто решение, пред това да пребивавам в този свят, където бях ненужна. Жалка и сама…поне по този начин се усещах тогава.

Спасението пристигна четири месеца по-късно, когато моя другарка ми предложи работа в Испания. Не мога да кажа, че одобрих стремително. Мисълта, че би трябвало да се разделя с децата си за неопределен срок ме съсипваше. Но мисълта, че ги държа гладни – тя ме ужасяваше. Затова след доста безсънни нощи аз взех решение да отпътува. Взех два чифта дънки – същите, които не бях сменяла от години, няколко по-дебели блузи и никакъв грим – от дълго време не употребих грим. Качих се на един рейс, който щеше да ме заведе напряко там. Изпратиха ме мъжът ми и децата, махаха, когато рейсът потегли, само че аз не ги виждах. Сълзите размазваха всичко.

Не мога да кажа, че не се опасявах. Не знаех къде отивам, не знаех езика, в никакъв случай не се бях отделяла от фамилията си. Приятелката ми нямаше да ме чака. Трябваше да сляза на гара в Барселона и някакси да стигна до нейния град. Питах, молих…все отново стигнах. В автобуса имаше доста роми, от години работили в Испания. Тогава за първи път се сблъсках с това, което по-късно открих, че е запазена марка за българите в чужбина – злобата. Никога няма да ти оказват помощ. Дори да те гледат, че лазиш. За сметка на това испанците ти оказват помощ винаги- вършат го с удоволствие и в никакъв случай не желаят компенсация. Правят го, тъй като са хора.

Първата ми работа в Испания беше в един ресторант на километри надалеч от всякаква цивилизация. Приятелката ми беше съумяла да откри работа само там. После ме заведе в ресторанта. Дадоха ми дребна стая вид килия и започнах в минутата, в която дойдох. Работата беше тежка и уморителна, само че въпреки всичко не чаках друго. За един месец заплатата, която получавах се равняваше на две, които взимах в България. Говоря ви за времето преди години, когато и там още не ги беше блъснала рецесията. Пращах всичко на фамилията си. Хранех се в ресторанта и не давах пари за квартира, тъй че единственият разход, който имах бяха цигарите. Мислех, че ме успокояват и ме отдалечават от ужаса на самотата, в който бях попаднала.

Няма какво да ви неистина. В чужбина постоянно ще бъдеш чужденец. Без значение какъв брой години работиш, какво работиш и по какъв начин се държиш. Винаги има дребна парченце от отношението им към теб, която се долавя. Но най-малко се отнасят с теб като с човек. В България и това го нямаше.

Прекарах 6 години в Испания. Не се върнах нито един път. Децата и мъжът ми идваха лятото. За Коледа бях сама. Шест Коледи, в които нямаш елха и не правиш вечеря за околните ти, просто, тъй като си самичък. Шест години, през които си единствено ти и твоята самотност. Хиляди безсънни нощи и безчет изплакни сълзи. Само човек, който го е претърпял, може да разбере защо приказвам. Само човек, който е бил надалеч от децата си знае, какво е да копнееш да ги прегърнеш, а да не можеш. Само човек, който е бил на открито знае, какво е това. Няколко месеца откакто започнах работата в ресторанта си потеглих от дребното село. Започнах работа в града. Гледах остарели баби, работех по заведения за хранене. Чистех къщи. Гледах деца. Гурбетът ме научи, че месо не се яде единствено на празници. Научих се, че човек не живее единствено като скот и не мисли по какъв начин да си заплати тока. Научих се да бъда уважавана: в институции, пред хора, по улицата. Научих се какво е да казваш „ Добър вечер “ на човек, който туко що си видял на улицата, единствено, тъй като по този начин е признато. Не гледаха на мен като на куче. Плащаха ми толкоз, колкото бях проработила. Не ме лишаваха от надбавки, каквито се полагаше и на испанците. Живеех като европеец.

Върнех се в България, тъй като не можех да претърпявам повече носталгията. Тя ме убиваше и разяждаше. Когато човек е надалеч осъзнава, че стартира да мисли единствено за положителното и не помни неприятното. Забравих безработицата в България, която ме беше докарала съвсем до самоубийство. Забравих мръсните улици и убийствата, които оставаха безнаказани. Забравих ужаса, в който живеех допреди години. Забравих за корупцията и за лъжите. Помнех единствено положителното. Затова се върнах. При фамилията си. В моята страна. Върнах се, с цел да работя, върнах се, с цел да пребивавам.

Оказа се, че това е най-голямата неточност, която съм правила през живота си. Оказа се, че доста съм грешала…но какво се случи – ще ви опиша по-късно… “

Историята на една българска емигрантка продължава. За живота откакто се върнеш. За ужаса, пред който си задължен да се изправиш. За безработицата. Лошото отношение. Хората. Администрацията…

Една история по действителни събития. Една българка споделя или когато кошмарите се окажат реалност….

„ Върнах се в България поради носталгията. Върнах се, тъй като се надявах, че нещо се е трансформирало. Върнах се, с цел да бъда с децата си. И постоянно ще споделям, че това беше моята най-голяма неточност. Напуснах Испания за една седмица. Без да се замисля даже. Всичко беше като сън. Сякаш летях към моята страна – в директен и в метафоричен смисъл. Не осъзнах по кое време съм се озовала още веднъж на моята родна земя. Не осъзнах, когато съм се прибрала. След години отвън България разбрах, че нищо не се е трансформирало. Всичко си е постарому. Дори към този момент е доста по-зле.

Първото, което видях беше сивотата. Всичко беше сиво и тъмно. Сградите, улиците, хората. Всеки беше навел глава, никой не се усмихваше. В Испания бях привикнала с позитивизма на хората, с тяхното забавление и жизнерадостност. Бях привикнала с хубавите здания, чистите улици и подредените региони. Бях привикнала с уредеността на цялата страна. Тук още веднъж всичко си беше такова, каквото го оставих. Когато се качих в колата при моето семейство, те незабавно ме заляха с потока на черната хроника, която се случваше в страната ми. Правителства, които се сменят като есенни листа. Наводнения, за които в никакъв случай няма отговорен. Убити, които в никакъв случай не намират своите убийци. Корупцията, която остава непрекъснат участник в ръководството на страната. Бедността, която живее паралелно с нас. Всичко беше такова, каквото го оставих.

Следващото нещо, което забелязах беше отношението на хората към останалите. В магазина рядко срещах одобрение, рядко срещах вежливост. Нямаше „ Добър ден “, нямаше „ Хубава вечер “. В Испания, без значение в кой магазин пазаруваш, постоянно най-после ти споделят: “Благодаря, че пазарувахте при нас “. И това бяха същински благодарности. И аз усещах положителното отношение към мен. Тук има единствено безчувственост и недодялан език. Сякаш отиваш персонално в техния дом и си някакъв нахалник. Сякаш бях направила нещо неприятно на самите продавачки. Сякаш бях непозната в личния си квартал.

Няколко седмици след идването ми в България започнах да си диря работа. Очаквах опитът ми в чужбина да не бъде оценен, само че най-малко приет. За следващ път ударих на камък. Когато бъдещите работодатели чуеха на какъв брой съм години, напряко затръшваха вратата под носа ми. Не желаеха да ме изслушат даже. Не желаеха да чуят какво съм работила и къде. За тях бях една остаряла жена, която е прекомерно надалеч от пенсия и прекомерно надалеч от намирането на работа.

Пробвах на всички места: магазини, кафета, павильони…реших даже да шетам къщи. В Испания един дом се почиства за 50 евро. Тук ми даваха 20 лева дневно и желаеха да гладя, сготвям, окосявам ливади и разхождам кучета…Въобще в България трудът не се прави оценка. Той се приема за даденост. Все едно съм длъжна да бъда признателна, че някой изобщо ми е обърнал внимание и ми е дал някаква си работа.

Тогава се сбъдна моят максимален смут. След като си бях тръгнала от България, с цел да оказвам помощ на фамилията си…След като години наред бях надалеч от тях…Много Коледи, доста други празници, рождени дни, самотни нощи…след като бях призната в една друга страна и работех наедно с нейните жители, за следващ път се бях изправила против глада и мизерията в своята лична страна. За следващ път се убедих, че съм никоя там, където се бях родила.

Изненадващо за мен, взех решение да се обърна точно към същата тази страна, против която се борих толкоз дълго време. Обърнах се към страната, от която интензивно бягах. Не знаех от кое място да стартира. Регистрирах се в Бюрото по труда, само че ми споделиха, че не осигурявали финансова помощ на безработни. Друга институция го правила. От другата институция ме върнаха. Не съм си носила тапия.

Накрая, няколко дни по-късно, след доста документи и доста ксерокопия на същите тези документи, аз най-накрая се подредих на едно гише. Смешното е, че България продължава да издига на фундамент гишетата. В Испания те канят в една стая, ръкуват се с теб, сядаш на стол в кабинет и обясняваш казуса си. В България стоиш прав пред малко и мърляво прозорче и на дълго, и на необятно обясняваш историята на своите проблеми, до момента в който другите зад теб те слушат в унес. Започнах със своя разказ…когато бях прекратена:

– Ама какви помощи желаете от нас, трябвало е да се регистрирате до три дни откакто сте се върнала. Нищо не можем да направим…следващият! – изкрещя мъжът зад социалистическото бюрце.

– Но аз нямам работа. Безработна съм. Не желаех да пристигам до момента, тъй като си търсех работа. Не желая помощи, не желая лепта. Искам единствено да работя.

– Знаете ли какво ще ви кажа – отговори мъжът зад гишето – по-добре беше да не се връщате въобще. Така е в България. Емигрирайте отново…

Тръгнах си от гишетата и касите с насълзени очи. Държавен чиновник от моята страна ми сподели да емигрирам. Държавен чиновник ме посъветва да не се връщам в никакъв случай повече. Накъде отива тази държава…накъде отиваме всички ние? Не знам какво да върша в този момент. Може би ще се върна в Испания. Ще взема и фамилията си и се надявам в никакъв случай повече да не се върнем. Надявам се да забравим ужаса и мизерията, пред които бяхме изправени в нашата страна. Искам единствено да работя и да си изкарвам прехраната с почтен труд. Искам този труд да бъде оценен, а не недооценен. Искам просто да бъда възприемана като човек…искам децата ми да имат обикновено бъдеще… “

Инфо: Лентата