Всичко тече, всичко се променя. Това е основен мотив в

Всичко тече, всичко се трансформира. Това е главен претекст в песента от кино лентата „ Васко да Гама от село Рупча “. С такава гневна скорост нощите сменят вечерните си тоалети, че няма по какъв начин да не осъзнаем - това, което сме през днешния ден, е споменът за нас, който непроменяемо ще припомня за през вчерашния ден. Няма защо да се тревожим. Не би трябвало да насочваме вниманието си към неща, които по този начин или другояче не сме в положение да променим.

Точно тъй като не всичко зависи от нас, е нужно да осъзнаваме, че значимото на пръв взор. Често се оказва бял дерт. Усмивката е тази, която ни прави красиви в очите на другите и ние би трябвало да се възползваме в цялостна степен от нея.

Усмивката е по-важна от всичко. Често тя е и най-главното.

С усмивка показваме признателност. С усмивка награждаваме нечии старания. Самият живот идва с усмивката на жена, осъзнала най-големия подарък на вселената – да продължи живота си като майка.

Има усмивка, поради което си подготвен да умреш. Има и такава, те стимулира да постигаш своите цели.

Търсим любовта под скритите камъни на личната си визия за благополучие. Обръщаме камък след камък с вярата, че ще намерим някоя попова лъжичка, която ще се трансформира в жаба, обещаваща целувки на принц. С времето приказките свършват. Всяка от тях има не(очакван) край и все пак се надяваме, че имаме гения да приключим личната си приказка с прекрасен край. Това ни крепи, това ни дава сили да продължим напред.

Кръговратът на живота блъска лицата ни в стъклата на сезоните и без значение от времето на открито ние се опитваме да изглеждаме щастливи в очите на другите.

Пролетта е прелестна, само че черешите прецъфтяват, лятото е прелестно, само че жаркото слънце може да бъде безмилостно, есента е сантиментална, до момента в който не пристигна ред да запалителен печките, зимата на нашето неодобрение извиква усмивки в упованието на идващия пролетен разцвет на дърветата... Така е то, по този начин и ще бъде. Проблемът е, че е най-важно ние по какъв начин възприемаме себе си.

Гръбнакът на „ Граф Игнатиев “ се извива като след дълга парализа. По неугледните му тротоари крачат хора, а трамваите ненаситно плъзгат стоманените си търбуси по него. В София ще става все по-хладно, само че като цяло малко неща са се трансформирали от през вчерашния ден. Нещата са такива, каквито постоянно са били. Намирам това за вдъхновяващо.

Само оня, който умее да чува птиците в клоните на дърветата, знае че рутината е лъжлива. Независимо от чувството за подреденост, животът е пъстър и цялостен с провокации. Надскочим ли егоизма си, вършим щастливи тези с които се разминаваме. Усмивките привързват и припомнят, че сме част от цялото на света.

Вървя и клатя глава на непознати, както вършат в Ню Йорк. Не че в миналото тук ще бъде същото. Няма и смисъл да бъде. Но поздравът към хора, които срещаш за първи път, трансформира лицата им. Променя и твоето.

Усмихнатите хора понижават страданията – и личните, и непознатите. Болките няма да се свършат, само че от време на време в мъката се раждат най-голямата хубост. За нея сезоните нямат значение. Тя може да трае единствено момент, само че се помни цялостен живот. Както споделя велият Робърт де Ниро, „ всяка меланхолия би трябвало да се посреща с усмивка. Депресията ще си намерения, че сте глупак и ще избяга. “

Продължавайте да се усмихвате на всички в този къс живот – по този начин щастието постоянно ще бъде на ваша страна.

Добромир Банев особено за Lupa.bg във връзка Световния ден на усмивката