Всички смеем да твърдим, че любовта е нещо красиво… че

Всички смеем да твърдим, че любовта е нещо красиво… че е нещо, което си заслужава и най-много търсим по пътя си тук. Искаме да създадем, да преживеем обич и даже и в даден миг да я изолираме от живота ни идва време на размисъл, в което се прокрадва въпросът „ Къде е моята обич? ”…

Смеем да си мислим всичко това, да разрешаваме на тези мисли да нахлуват по малко или доста в съзнанието ни, само че когато се стигне досега на обичане постоянно се появява страхът. Това ме накара да се замисля „ Защо се опасяваме да обичаме? ”

Живеем във век, в който всичко е отворено , разрешено, допустимо и в някои връзки много разкрепостено. Въпреки това обаче, когато се стигне до въпроса за възприятията, тези най-дълбоките, същинските и откровените, постоянно стоим затворени. Не приказваме за тях и не споделяме, когато ги изпитваме, а по-скоро ни е позор от това. Притеснено е, когато идва моментът, в който на езика ни стои „ Обичам те! ”, тъй като не знаем каква ще е отсрещната реакция. Защо се случва по този начин?

Истината е, че колкото повече днешната действителност се развива и трансформира, толкоз повече се трансформираме и ние. Днес всеки желае да бъде съумял и се стреми към това – да има сполучлив и рентабилен бизнес, да го разраства, да има красиви неща… Това се отнася както за мъжете, по този начин и за дамите. Ние всички виждаме измененията в света и желаеме да се възползваме от тях, тъй като виждаме по какъв начин той ни дава тези неограничени благоприятни условия. Искаме да имаме избран статус и място в обществото . Но какво действително ни дава това? Много постоянно ние го желаеме, с цел да задоволим нужда на егото ни. Точно този статус и притежаването на несъмнено състояние хранят нашето его. В това няма нищо неприятно, несъмнено, стига да не забравяме и за по този начин нужната храна за душата ни!

А от какво има потребност нашата душа?… Тя има най-голямата потребност от обич. Без обич душата ни се свива в някой ъгъл на нашето създание и безшумно страда. Толкова безшумно, че от време на време можем и да забравим за нея като запълним зейналата дупка с купища движимости, придобивки, материални богатства… Всичко това, което върви ръка за ръка с изкачването ни по обществената стълбичка.

Затваряме се за любовта, когато сме били под една или друга форма разочаровани от нея. Заболяло ни е и започваме да построяваме едни високи и дебели стени към себе си, да не би някой да успее да ги прескочи или унищожи и още веднъж да се почувстваме уязвими. По този метод се завърта и нашият циничен кръг от болежка, която оставя дадена празнина в нас. След това идва нуждада празнотата да бъде запълнена и ние се втурваме да ангажираме времето си и мозъка си с работа, която желаеме непременно да е сполучлива, тъй като другояче още веднъж ще ни бъде празно…Когато се появи това познато самотно възприятие просто ще отидем и ще си купим нещо. И по този начин до момента в който не стигнем до оня въпрос, тъй като, колкото и да се е свила душата ни тя рано или късно ще ни нашепне – „ Къде е моята обич? ”

Именно в този миг се появява и страхът. Страхът да обичаме, тъй като някъде в всекидневието си сме не запомнили по какъв начин се прави това. Пренебрегнали сме го и сме го оставили на доста назад във времето, тъй като го асоциираме с болежка, празнина, самотност, мислейки за някоя остаряла контузия.

Именно тази контузия, НЯМА потребността да й се купуват скъпи неща. Тя би могла да бъде излекувана с обич. Тази обич не е наложително незабавно да бъде ориентирана към различен човек…тя е обич към себе си. Потапяне в една дълбочина, наречена нашата същина, стигане до съответната болежка и приемането й с обич. Всяка една такава болежка е в живота ни с причина, тя не е инцидентна и в случай че нея я нямаше ние не бихме били същите. Тази болежка е наш подарък и поглеждайки на нея с едни други очи ще видим нейните скрити послания и уроци. За това би трябвало време и ние имаме потребност от него, с цел да банкет и заобичаме.

Да изпитваш обич е най-естественото и човешко нещо на този свят! Защо тогава, от време на време ми се коства, че някои животинки гледат стопаните си с повече обич, в сравнение с ние хората смеем да погледнем едни на други…

Не е срамно и ужасно да обичаш, да изразяваш възприятията си по всевъзможни способи, да казваш „ Обичам те! ” на глас, пред хората, да го изкрещиш на улицата, прегръщайки обичания човек или просто прошепвайки го в ухото му. Най-страшното и срамното е да не можеш да го направиш, да нямаш тази душевна независимост, да живееш незадълбочено, да искаш просто да храниш егото си със всички материални богатства, до които можеш да достигнеш в днешно време. Всъщност те не костват нищо в случай че не можеш да ги споделиш с обич и в обич.

Не се опасявайте да обичате! Страхувайте се в случай че не сте способни на това…страхувайте се в случай че бягате от любовта и мислите, че тя може да се купи с друго с изключение на с обич.    

Влюбвайте се, обичайте се, докосвайте се. Бъдете в този момент, не мислете за на следващия ден прекомерно доста, живейте в в този момент и обичайте в този миг. Напълнете го с обич, тъй като след време в спомените ни остават страстите, възприятията, картините нарисувани от обич, от страст…направени от един единствен момент на чудо и топлота.

Отиват си движимостите, материалното, всичко това отива на боклука след време…но пробвайте да изхвърлите спомените си… Няма по какъв начин! Те са си там – част от вас, от живота ви. Всъщност целият ви живот е в един миг картина на това какъв брой и по какъв начин сте живяли, а не какво сте купили. Вашият живот е израз на вашата обич към него, всичко в него – към вас самите, хората и тези мигове запечатани в съзнанието ви.
Бъдете смели, не чакайте да обичате, тъй като страхувате ли се всичко е сиво, монотонно, празно. Вие губите своя живот и той ви се изплъзва сега, в който започнете да се страхувате, тъй като тогава съществувате…не живеете. Тогава сте просто фигура в едно нищожество, която няма излъчване…
Обичайте не по веднъж…любовта не свършва толкоз елементарно. Тя е безконечна за тези, които не се опасяват да обичат и го вършат макар болката, макар компликациите, макар горчивината на някой спомен в предишното. Когато обичате, даже този горчив спомен в предишното след време става сладостен и се сещаме за него с усмивка.

Просто…обичайте!

Инфо: kristtin.com