Всички се вайкат за Афганистан, но колцина си дават сметка,

Всички се вайкат за Афганистан, само че колцина си дават сметка, че той е артикул на политиката на една цивилизация, част от която сме и ние? Една свободолюбива, индивидуалистична и в същото време надрусана цивилизация. Берем своите си плодове, а което е по-налудничаво – афганците също берат нашите плодове. Насила им насаждахме демократично мислене, което в този момент принудително ще им изкоренят. Нашата „ отрова “ им се услади и връщането към въздържанието ще бъде тежко. Ако, несъмнено, въобще се състои. Нещата се показват по този начин, че античният народ на Афганистан, който от 40 години „ се бори за мир “, в този момент губи всичко и „ кошмарът, от който афганистанците се опасяваха, се случва пред очите ни “, както се изрази американският публицист от афгански генезис Халед Хюсейни. Но талибаните си върнаха контрола безусловно за часове, което значи, че от самото начало те са били някъде там в цялостна мощ и мощност, очаквайки своя час. От кой народ са талибаните? Нима не от същия? Някой умерено би могъл да каже и това: „ Американците се изнесоха и афганците към този момент са свободни да бъдат такива, каквито са “. И в действителност, по кое време проявата на една национална воля е по-автентична – в изискванията на военно наличие или когато това наличие към този момент го няма? Нима, оставени на себе си, хората не са по-близо до природата си? И кой дефинира дали тази природа е добра или зла, дали се нуждае от надзор и коригиране или би трябвало да бъде оставена сама на себе си да се развива съгласно личните си разбирания? Ето това е един в действителност забавен въпрос. Да се намесва ли една цивилизация в работите на друга цивилизация? Отговорът зависи от философската причина. Ако погледнем като релативисти, ще кажем: не, не трябва да се намесва, тъй като никой не е, не може и не трябва да бъде сигурен в личната си справедливост, не тъй като не е справедливост сама по себе си, а тъй като има стотици други правоти, не по-лоши от нея. Не може да бъде сигурен в правотата си, тъй като истината е относителна, всеки си има своя истина и своя истина – има си я и нашият, „ свободният свят “ (който може би е подобен само в личните си очи?), имат си я и талибаните, и „ Ислямска страна “, и Башар Асад, и Ким Чен Ун, и Далай Лама и така нататък, и така нататък. И щом нашата истина не е с нищо по-добра от истината на народите в Африка, то би трябвало да ги оставим да се самоопределят и да се развиват, нали по този начин? И щом нашата истина не е с нищо по-добра от истината на талибаните, то кои сме ние по дяволите, че да им се бъркаме! Но наред с релативизма съществува и противоположната мисловна настройка – по какъв начин да я назовем: абсолютивизъм? Ето за какво по едно и също време се разгласяваме в поддръжка на правото за самоопределяне на разрастващите се нации и в това време проведено им изнасяме (и натрапваме) своята парламентарна народна власт, своите полезности, своя метод на живот, вярвайки, че той е най-правилен и най-желан от всички хора по света. Един човек се пробва да наложи мнението си на различен човек, да го убеди в правотата си. Така постъпват и народите, по този начин постъпват и цивилизациите. Такава е основата на мисионерството. От позиция на релативизма е все едно кой кого ще убеждава в правотата си и с какви средства, щом един път ги е избрал от позиция на същата условна и относителна справедливост. Така ли е обаче? Ако приемем, че рухването на Византия (и на България) под властта на исляма и откриването на Америка са събития от един и същи порядък, с едно и също историческо значение и се разграничават единствено по гледните точки на движещите сили, никоя от които не е по-правилна от другата – тогава, да, все едно е. Обаче ние постоянно оценяваме резултатите и виждаме, че не е все едно. Ако се срещнат двама еколози, като единият опазва някакъв прилеп, а другият – пеперудата, с която се храни този прилеп, то по какъв начин ли ще протече връзката и аргументацията сред тях? Видовете, които опазват са разнообразни, дори антагонистични, само че положителното, което имат вяра, че правят, е едно и също. Ако обаче виждаха безспорното положително, щяха смирено да оставят прилепа да се храни с каквото Бог е промислил. Толкоз за релативизма. Релативизмът обаче си има своите учредения. Много неща в действителност са относителни и зависят от гледната точка. Представете си по какъв начин ще ви наподобява познатата улица, в случай че излизате от вкъщи си, с цел да отидете на море, или пък излизате, с цел да постъпите в болница. Какви ще са дърветата и колите, плочките на тротоара, лицата на минувачите, дори миризмите. Представете си възприятията, които бихте изпитали към един и същи човек, с който сте се съдили, в случай че сте го осъдили, а след това си ги представете, в случай че той е осъдил вас. Наистина съвсем всичко е релативно, като се изключи в действителност значимите неща. Например дали съм жив е безспорна и справедлива истина, която не зависи от моите желания, решения и от гледната ми точка. Дали съм българин на еди-каква-си възраст, с еди-какви-си на цвят очи и еди-какво-си ЕГН – също не е въпрос на тълкования и субективно мнение. Дали съм мъж е справедлива и безспорна истина, макар упоритите опити в последно време да се изкара, че не е. В последна сметка индивидът не е релативист, релативизмът за него не е естествено положение. На индивида му е мъчно да повярва, че шоколадовият бонбон за мен е сладостен, за теб е кисел, а за филанкишията е пикантен, като от самото начало е един и същи бонбон. И като разбрахме това, дано повторим въпроса: редно ли е да се бърка една цивилизация в работите на друга цивилизация? Редно ли беше да се бъркаме в живота на афганците и редно ли е да се бъркаме оттук насетне? Трябва ли да ги пазим и освобождаваме от студентите (така се превежда „ талибани “ от пущу), които не дават на дамите да работят, да учат и да излизат от къщи без компаньон, не разрешават малкия екран? Трябва ли да дефинираме поминъка им, който след последния прилив на американски въздействие се специализира в развъждане на опиат, достигайки рекордни експортни равнища? Трябва ли най-накрая да ги спасяваме от исляма – този камшик Божи? За да отговорим на последния въпрос, би трябвало да отговорим на различен: за афганците ислямът тяхна природа ли е или зло, което ги е превзело срещу волята им при избрани исторически условия? В последна сметка мисля, че нашата цивилизация има право и би трябвало да споделя (и налага) своите полезности и разбирания на всички места, където може. Ако истината не е относителна, то истината не може да бъде повече от една, тъй че тези, които имат истината, имат задачата да я предадат на останалите (тук е мястото либералите да се разпищят). Пък и никой не се е оплакал от технологиите и политическото устройство, което нашата цивилизация е разнасяла по света. В множеството случаи битката за самостоятелност не е нищо повече от блян на някаква локална олигархия за надзор над ресурсите и благосъстоянията. Силните цивилизации настъпват, а не отстъпват. Не правят самоубийство. Защото в случай че в този момент отстъпим (както се самонавиваме, че би трябвало да постъпим в името на мултикултурализма и толерантността), тогава на опразненото място ще дойдат талибаните. Може би някой ден ще се култивират и те, както са се култивирали и другите варвари-завоеватели преди тях, само че ние няма да сме живи да го забележим. Затова мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен. Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “. Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.