Маестро Пламен Карталов: Вагнер оправя гласовете на оперните певци и разширява хоризонта им
Всички ние сме доста горди с българските оперни артисти, без които не желаех да вършим този Вагнеров маратон. Колеги, благодаря ви, че ми повярвахте, в никакъв случай не съм ви задължавал, някои ви орисваха, че Вагнер ще ви скапе гласовете, ние потвърждаваме, че Вагнер оправя гласовете. В постановката " Тайнхойзер " имаме най-хубавото вокално наличие в България, което може да се чуе. Това сподели шефът на Софийска опера и балет акад. Пламен Карталов на специфична конференция, отдадена на летния Вагнеров фестивал, който ще се състои в Софийска опера сред 26 юни и 5 юли.
Събитието, което се трансформира в една от визитните картички на Софийска опера, ще бъде намерено и закрито с премиерата на " Тайнхойзер " под режисурата на Пламен Карталов. Това е деветото заглавие от Рихард Вагнер, което маестрото слага в Софийска опера.
От 2023 година насам България към този момент има своя Байройт - точно там към този момент 149 години се организира фамозният Вагнеров фестивал, учреден от великия немски композитор. Преди три години огромният ценител на Вагнер акад. Карталов сътвори подобен фестивал и в София, на който се извършват единствено опери от немския маестро. Догодина българският Вагнеров фестивал ще поздрави алегорично 150-фестивала в Байрот във връзка 150-та му годишнина, стана ясно от думите на шефа на Софийска опера.
" Нека младите българските оперни артисти да не се плашат от Вагнер, а да разширят малко хоризонта и манталитета си и да последват един създател, който е създател на пеенето ", предложи режисьорът.
" За мен в оркестъра има диалект и постоянно споделям, че това, което го приказва оркестърът без думи, аз като режисьор съм задължен да го изразя с моите актьори на сцената, т.е. музиката на Вагнер да бъде забележима в акомпанименти, в лайтмотиви. Музиката е толкоз ясна и разбираема поради визуалността на театралното деяние и играта на артистите ", изясни акад. Карталов, като изясни, че е доста значимо да има мост сред пеенето и оркестрацията.
По думите му музиката би трябвало да се види в мизансцена и в играта. Режисьорът показа, че постоянно внушава на артистите, че първо е значима играта, а след това пеенето, тъй като по този начин е споделил самият Вагнер, който първо избира да има мощна актьорска игра, а след това и въздействащо пеене. " Нашите артисти могат и двете ", безапелационен е Пламен Карталов за българските оперни артисти. Той добави, че по тази причина във Вагнеровия фестивал на Софийска опера залага единствено на български вокални гении.
Много е значимо актьорите да не застанат като статуи на сцената и да пеят, това може да си го слушате и у дома, а става дума за един спектакъл на Вагнер, изразен посредством неговата мелодия и посредством цялата палитра на оркестрацията, разяснява маестрото.
Според него българските оперни актьори се интересуват от това какво приказва оркестърът. Белканто не е красиво пеене безусловно преведено, а изразително пеене, изясни Пламен Карталов, като добави, че с гласовете си артистите рисуват портрети.
„ На сцената на нашия спектакъл виждам Танхойзер разпънат сред две закрити общества – обществото на насладата и обществото на хармонията. През погледа на Вагнер можем да съзрем нравствена връзка на либретото и музиката с величието на посланието на църквата и обществото ", сподели акад. Карталов.
" Моята режисура на „ Танхойзер “ с български артисти се трансформира в една модерна драма, само че не за прегрешението и за прошката, а за индивида, който търси целокупност и независимост в един свят, раздран сред крайности. Всичко е извадено от партитурата на музиката. По този метод Вагнер не е просто една опера. Той е въпрос – може ли актуалното общество да одобри другият, може ли да елементарни не на грешника, а на оня, който открива неуместната истина за самите нас? ", означи маестрото.
" Щастливо съвпадане е премиерата на „ Танхойзер " с юбилейната свещена 2025 година за християнския латински свят. А мотото е „ Поклонници на вярата ". В операта на Рихард Вагнер можем да съзрем нравствена връзка на либретото и музиката с величието на посланията на Църквата и обществото - за консолидация на вярата, за оптимизъм и вяра в днешния свят на войни, свят, не запомнил човешката полезност на добродетелите, на прошката, изкуплението и спасението от грехопадение - на самонадеяност и лакомия, на пренасищане с удоволствия и власт ", показа своята режисьорска идея шефът на Софийска опера.
" В този подтекст моята режисура на " Танхойзер " се трансформира в модерна драма - не просто за прегрешението и прошката, а за индивида, който търси целокупност и независимост в свят, разкъсан между крайности...
Обществото на насладата - капан от наслаждение
Венера въплъщава обществото на насладата - свят, построен като обреден театър на желанието. В постановката вместо обичайния балет вкарвам мимически игри с митологични и алегорични облици на любовта: Леда и Лебедът, Психея и Ерос, Елена и Парис, Сузана и двамата старци, - Орач с фалос, който опложда земята - облик на плодовитостта, Похищението на Европа, Дионис, повеждащ всички в екстатична оргия.
Това е свят на безпределно наслаждение, само че и на безпаметност - място, където насладата се повтаря до загуба на същина. Естетизирана плът, митологизирана пристрастеност и ритуална страст построяват театралната среда като капан - обаятелен, само че без излаз.
Обществото на хармонията - свят без благосклонност
Вартбург показва другата прекаленост - общество на нравствен ред и величествен морал, само че лишено от съчувствие. Това е свят, който възпява идеала, само че отхвърля човешкото. Студено, догматично и консервативно, то избира реда пред емпатията, формата пред наличието. Ландграфът е настойник на изкуството и рицарите артисти, които възпяват духовната обич и християнските добродетели. Но когато Танхойзер се осмелява да изрази своята истина - за плътската обич - той е мигновено отритнат. Песента му не се вписва в тесногръдата нравственост на обществото, което не тьрпи разликата.
Надежда, която човешките институции отхвърлят
След като е отритнат и от двете общества, Танхойзер подхваща поклонничество до Рим - финален акт на вяра за възмездие. Но и там го чака свирепост: Папата му споделя, че по-скоро ще разцъфне сухият му скиптър, в сравнение с Бог да елементарни подобен грях. Това е висшият миг на обезсърчение - когато виновността наподобява безконечна, а милостта - невъзможна. Но в моята режисура театрално се акцентира, че Божията благосклонност е по-голяма от човешката присъда. Макар институцията на Църквата да отхвърля амнистия, над Танхойзер се излива невидимата берекет на вътрешното изкупление.
Прошката идва не посредством власт, а посредством обич - посредством Елизабет, посредством болката, посредством покаянието като персонално осъзнаване. В театралния край жестът на благосклонност е алегоричен, само че явен: жезълът „ разцъфва " не външно, а духовно, като знак, че прошката е възможна там, където има същинско смирение и всеотдайност. Така операта не приключва в обезсърчение, а в вяра.
Елизабет - облик на чистото и състрадателното
Единственият облик, който предлага същинско избавление, е Елизабет. Тя е знак на чистата обич - не като нравствена доктрина, а като дълбока човечност.
На фона на вкаменената нематериалност на Вартбург, Елизабет е живо създание, дишащо съчувствие. Тя не съди, не санкционира, не слага условия. Нейната обич е тиха, само че непоколебима - акт на схващане, а не на наказание. Елизабет е противоположността на обществото, от което произлиза. Там, където обществото отхвърля амнистия, тя се жертва. Нейната гибел не е проваляне, а освобождаващ акт - отваря врата към милостта, която нито Венера, нито Вартбург са способни да дадат.
Танхойзер - метафора на актуалния човек
Танхойзер е метафора на модерния човек - този, който отхвърля да избира сред душата и тялото, сред порива и реда, сред истината и упованията. Постановката споделя за болката от непрекъснатото търсене, за духовното странничество на индивида, който не умира, тъй като е съгрешил, а тъй като е прозрял: свободата изисква освен избор, само че и храброст да понесеш следствията му.
Финален въпрос към нас самите
„ Танхойзер " в моя режисьорски прочит на партитурата на Рихард Вагнер е не просто опера, а въпрос: Може ли актуалното общество да одобри другия? Можем ли да извиним не на грешника, а на оня, който ни разкрива неуместната истина за самите нас? ", разкри своите режисьорски рефлексии акад. Пламен Карталов.
Диригентът Константин Тринкс описа за следващото си идване в България и за работата по „ Танхойзер ". „ Оперите на Вагнер са общо 13, а „ Танхойзер “ е деветото заглавие, по което работя сега, в Софийската опера. Първите три опери на Вагнер не се броят, тъй като са по-експериментални и действително не са били поставяни на фестивала в Байрот, отдаден на творчеството му ", сподели той. Тринкс означи, че „ Танхойзер “ е от ранните произведения на Вагнер, само че все пак е шедьовър.
" Много съм благополучен и признателен за предоставената опция да бъда още веднъж тук. Благодаря на акад. Пламен Карталов. Искрено се веселя, че още веднъж ще работим дружно с него. Преди две години правихме „ Пръстенът на нибелунга “ дружно ", описа още диригентът. Тринкс пристигнал за първи път в България през 2015 година, когато имало доста сняг. Тогава сложили „ Тристан и Изолда “. " Десет години по-късно се усещам като вкъщи си ", добави маестрото.
„ Съставът на идния ни театър „ Танхойзер “ е доста впечатляващ, тъй като в него няма гостуващи реализатори - всички са българи и това е мотив за горделивост. Бих споделил, че това не е допустимо да се случи в Германия ", сподели Константин Тринкс. Той идвал три пъти за предварителната подготовка на „ Танхойзер “. " Така имам опция да работя в продължение на седмици с оркестъра и артистите. Тези срещи ни оказват помощ да развием по-добре персонажите в функциите им, а също и в музикално отношение. Още от първия ден, в който дойдох, започнах работа с оркестъра и нямам никакви подозрения по отношение на работата му. Убеден съм, че постановката ще е фантастична ", означи диригентът.
Тринкс разясни, че стилът на осъществяване на „ Танхойзер “ е доста друг от френския и италианския както във връзка с оркестъра, по този начин и на изпълнителите. Според него техниката белканто доста оказва помощ за реализацията на творба на Вагнер. " Самият той не би желал в оперите му да има лаещо звучене. В предишното казусът не е бил подобен, само че в сегашното се следи подобен развой. На оркестъра е отредена доста значима роля, отрупан е с голям брой условия, с цел да се съобщи това чувство, което Вагнер търси ", означи диригентът.
Сценографът на „ Танхойзер " Свен Йонке благодари за предоставената опция да работи в София и изясни, че „ оперите, които слагаме, дават огромно поле и огромен капацитет за интерпретация ". Според него главната концепция на „ Танхойзер “ не е просто да се опише непосредствено историята, а да се показа посредством метафори.
" Искаме да създадем по този начин, че прекарването да е потапящо и да увлечем публиката. Това, което ми харесва при работата с маестро Карталов, е, че той дава цялостна независимост. След като излезем с концепцията за основаването, започваме да си пращаме среднощни мейли, тъй като през нощта е времето на най-голямото ентусиазъм ", сподели Йонке.
Мартин Илиев, който е в ролята на Танхойзер, сподели, че героят му е подобен, какъвто го създадем всички. „ Той е един доста комплициран облик, в действителност е един от обичаните ми. Може би ми е обичан, тъй като е комплициран и сложен. Опитваме се да достигнем оптималната дълбочина и се надявам да успеем. При Вагнер може още и още, само че в последна сметка би трябвало да стигнем ненапълно ", сподели Илиев.
Оперната прима Габриела Георгиева, която се превъплъщава в ролята на Венера, благодари за опцията да е още веднъж във Вагнерова режисура. „ Щастлива съм за прелестния облик на Венера, която би трябвало да изградя. Марти е непретенциозен, само че държа да отбележа, че той е удивителен Танхойзер. Толкова надълбоко бърка в сърцето, че от време на време се просълзяваме по време на подготовки. Всички залагаме на добра вокална техника, която не може да не е съвършена при Вагнер ", сподели Габриела Георгиева.
Тази година Вагнеровият фестивал ще бъде открит 26 юни с премиера на операта " Танхойзер ", ще бъде показана и тетралогията „ Пръстенът на нибелунга “, като на 28 юни е „ Рейнско злато “, 29 юни - „ Валкюра “, 1 юли - „ Зигфрид “, 3 юли - „ Залезът на боговете “. На 5 юли " Танхойзер " ще закрие фестивалната стратегия.
Събитието, което се трансформира в една от визитните картички на Софийска опера, ще бъде намерено и закрито с премиерата на " Тайнхойзер " под режисурата на Пламен Карталов. Това е деветото заглавие от Рихард Вагнер, което маестрото слага в Софийска опера.
От 2023 година насам България към този момент има своя Байройт - точно там към този момент 149 години се организира фамозният Вагнеров фестивал, учреден от великия немски композитор. Преди три години огромният ценител на Вагнер акад. Карталов сътвори подобен фестивал и в София, на който се извършват единствено опери от немския маестро. Догодина българският Вагнеров фестивал ще поздрави алегорично 150-фестивала в Байрот във връзка 150-та му годишнина, стана ясно от думите на шефа на Софийска опера.
" Нека младите българските оперни артисти да не се плашат от Вагнер, а да разширят малко хоризонта и манталитета си и да последват един създател, който е създател на пеенето ", предложи режисьорът.
" За мен в оркестъра има диалект и постоянно споделям, че това, което го приказва оркестърът без думи, аз като режисьор съм задължен да го изразя с моите актьори на сцената, т.е. музиката на Вагнер да бъде забележима в акомпанименти, в лайтмотиви. Музиката е толкоз ясна и разбираема поради визуалността на театралното деяние и играта на артистите ", изясни акад. Карталов, като изясни, че е доста значимо да има мост сред пеенето и оркестрацията.
По думите му музиката би трябвало да се види в мизансцена и в играта. Режисьорът показа, че постоянно внушава на артистите, че първо е значима играта, а след това пеенето, тъй като по този начин е споделил самият Вагнер, който първо избира да има мощна актьорска игра, а след това и въздействащо пеене. " Нашите артисти могат и двете ", безапелационен е Пламен Карталов за българските оперни артисти. Той добави, че по тази причина във Вагнеровия фестивал на Софийска опера залага единствено на български вокални гении.
Много е значимо актьорите да не застанат като статуи на сцената и да пеят, това може да си го слушате и у дома, а става дума за един спектакъл на Вагнер, изразен посредством неговата мелодия и посредством цялата палитра на оркестрацията, разяснява маестрото.
Според него българските оперни актьори се интересуват от това какво приказва оркестърът. Белканто не е красиво пеене безусловно преведено, а изразително пеене, изясни Пламен Карталов, като добави, че с гласовете си артистите рисуват портрети.
„ На сцената на нашия спектакъл виждам Танхойзер разпънат сред две закрити общества – обществото на насладата и обществото на хармонията. През погледа на Вагнер можем да съзрем нравствена връзка на либретото и музиката с величието на посланието на църквата и обществото ", сподели акад. Карталов.
" Моята режисура на „ Танхойзер “ с български артисти се трансформира в една модерна драма, само че не за прегрешението и за прошката, а за индивида, който търси целокупност и независимост в един свят, раздран сред крайности. Всичко е извадено от партитурата на музиката. По този метод Вагнер не е просто една опера. Той е въпрос – може ли актуалното общество да одобри другият, може ли да елементарни не на грешника, а на оня, който открива неуместната истина за самите нас? ", означи маестрото.
" Щастливо съвпадане е премиерата на „ Танхойзер " с юбилейната свещена 2025 година за християнския латински свят. А мотото е „ Поклонници на вярата ". В операта на Рихард Вагнер можем да съзрем нравствена връзка на либретото и музиката с величието на посланията на Църквата и обществото - за консолидация на вярата, за оптимизъм и вяра в днешния свят на войни, свят, не запомнил човешката полезност на добродетелите, на прошката, изкуплението и спасението от грехопадение - на самонадеяност и лакомия, на пренасищане с удоволствия и власт ", показа своята режисьорска идея шефът на Софийска опера.
" В този подтекст моята режисура на " Танхойзер " се трансформира в модерна драма - не просто за прегрешението и прошката, а за индивида, който търси целокупност и независимост в свят, разкъсан между крайности...
Обществото на насладата - капан от наслаждение
Венера въплъщава обществото на насладата - свят, построен като обреден театър на желанието. В постановката вместо обичайния балет вкарвам мимически игри с митологични и алегорични облици на любовта: Леда и Лебедът, Психея и Ерос, Елена и Парис, Сузана и двамата старци, - Орач с фалос, който опложда земята - облик на плодовитостта, Похищението на Европа, Дионис, повеждащ всички в екстатична оргия.
Това е свят на безпределно наслаждение, само че и на безпаметност - място, където насладата се повтаря до загуба на същина. Естетизирана плът, митологизирана пристрастеност и ритуална страст построяват театралната среда като капан - обаятелен, само че без излаз.
Обществото на хармонията - свят без благосклонност
Вартбург показва другата прекаленост - общество на нравствен ред и величествен морал, само че лишено от съчувствие. Това е свят, който възпява идеала, само че отхвърля човешкото. Студено, догматично и консервативно, то избира реда пред емпатията, формата пред наличието. Ландграфът е настойник на изкуството и рицарите артисти, които възпяват духовната обич и християнските добродетели. Но когато Танхойзер се осмелява да изрази своята истина - за плътската обич - той е мигновено отритнат. Песента му не се вписва в тесногръдата нравственост на обществото, което не тьрпи разликата.
Надежда, която човешките институции отхвърлят
След като е отритнат и от двете общества, Танхойзер подхваща поклонничество до Рим - финален акт на вяра за възмездие. Но и там го чака свирепост: Папата му споделя, че по-скоро ще разцъфне сухият му скиптър, в сравнение с Бог да елементарни подобен грях. Това е висшият миг на обезсърчение - когато виновността наподобява безконечна, а милостта - невъзможна. Но в моята режисура театрално се акцентира, че Божията благосклонност е по-голяма от човешката присъда. Макар институцията на Църквата да отхвърля амнистия, над Танхойзер се излива невидимата берекет на вътрешното изкупление.
Прошката идва не посредством власт, а посредством обич - посредством Елизабет, посредством болката, посредством покаянието като персонално осъзнаване. В театралния край жестът на благосклонност е алегоричен, само че явен: жезълът „ разцъфва " не външно, а духовно, като знак, че прошката е възможна там, където има същинско смирение и всеотдайност. Така операта не приключва в обезсърчение, а в вяра.
Елизабет - облик на чистото и състрадателното
Единственият облик, който предлага същинско избавление, е Елизабет. Тя е знак на чистата обич - не като нравствена доктрина, а като дълбока човечност.
На фона на вкаменената нематериалност на Вартбург, Елизабет е живо създание, дишащо съчувствие. Тя не съди, не санкционира, не слага условия. Нейната обич е тиха, само че непоколебима - акт на схващане, а не на наказание. Елизабет е противоположността на обществото, от което произлиза. Там, където обществото отхвърля амнистия, тя се жертва. Нейната гибел не е проваляне, а освобождаващ акт - отваря врата към милостта, която нито Венера, нито Вартбург са способни да дадат.
Танхойзер - метафора на актуалния човек
Танхойзер е метафора на модерния човек - този, който отхвърля да избира сред душата и тялото, сред порива и реда, сред истината и упованията. Постановката споделя за болката от непрекъснатото търсене, за духовното странничество на индивида, който не умира, тъй като е съгрешил, а тъй като е прозрял: свободата изисква освен избор, само че и храброст да понесеш следствията му.
Финален въпрос към нас самите
„ Танхойзер " в моя режисьорски прочит на партитурата на Рихард Вагнер е не просто опера, а въпрос: Може ли актуалното общество да одобри другия? Можем ли да извиним не на грешника, а на оня, който ни разкрива неуместната истина за самите нас? ", разкри своите режисьорски рефлексии акад. Пламен Карталов.
Диригентът Константин Тринкс описа за следващото си идване в България и за работата по „ Танхойзер ". „ Оперите на Вагнер са общо 13, а „ Танхойзер “ е деветото заглавие, по което работя сега, в Софийската опера. Първите три опери на Вагнер не се броят, тъй като са по-експериментални и действително не са били поставяни на фестивала в Байрот, отдаден на творчеството му ", сподели той. Тринкс означи, че „ Танхойзер “ е от ранните произведения на Вагнер, само че все пак е шедьовър.
" Много съм благополучен и признателен за предоставената опция да бъда още веднъж тук. Благодаря на акад. Пламен Карталов. Искрено се веселя, че още веднъж ще работим дружно с него. Преди две години правихме „ Пръстенът на нибелунга “ дружно ", описа още диригентът. Тринкс пристигнал за първи път в България през 2015 година, когато имало доста сняг. Тогава сложили „ Тристан и Изолда “. " Десет години по-късно се усещам като вкъщи си ", добави маестрото.
„ Съставът на идния ни театър „ Танхойзер “ е доста впечатляващ, тъй като в него няма гостуващи реализатори - всички са българи и това е мотив за горделивост. Бих споделил, че това не е допустимо да се случи в Германия ", сподели Константин Тринкс. Той идвал три пъти за предварителната подготовка на „ Танхойзер “. " Така имам опция да работя в продължение на седмици с оркестъра и артистите. Тези срещи ни оказват помощ да развием по-добре персонажите в функциите им, а също и в музикално отношение. Още от първия ден, в който дойдох, започнах работа с оркестъра и нямам никакви подозрения по отношение на работата му. Убеден съм, че постановката ще е фантастична ", означи диригентът.
Тринкс разясни, че стилът на осъществяване на „ Танхойзер “ е доста друг от френския и италианския както във връзка с оркестъра, по този начин и на изпълнителите. Според него техниката белканто доста оказва помощ за реализацията на творба на Вагнер. " Самият той не би желал в оперите му да има лаещо звучене. В предишното казусът не е бил подобен, само че в сегашното се следи подобен развой. На оркестъра е отредена доста значима роля, отрупан е с голям брой условия, с цел да се съобщи това чувство, което Вагнер търси ", означи диригентът.
Сценографът на „ Танхойзер " Свен Йонке благодари за предоставената опция да работи в София и изясни, че „ оперите, които слагаме, дават огромно поле и огромен капацитет за интерпретация ". Според него главната концепция на „ Танхойзер “ не е просто да се опише непосредствено историята, а да се показа посредством метафори.
" Искаме да създадем по този начин, че прекарването да е потапящо и да увлечем публиката. Това, което ми харесва при работата с маестро Карталов, е, че той дава цялостна независимост. След като излезем с концепцията за основаването, започваме да си пращаме среднощни мейли, тъй като през нощта е времето на най-голямото ентусиазъм ", сподели Йонке.
Мартин Илиев, който е в ролята на Танхойзер, сподели, че героят му е подобен, какъвто го създадем всички. „ Той е един доста комплициран облик, в действителност е един от обичаните ми. Може би ми е обичан, тъй като е комплициран и сложен. Опитваме се да достигнем оптималната дълбочина и се надявам да успеем. При Вагнер може още и още, само че в последна сметка би трябвало да стигнем ненапълно ", сподели Илиев.
Оперната прима Габриела Георгиева, която се превъплъщава в ролята на Венера, благодари за опцията да е още веднъж във Вагнерова режисура. „ Щастлива съм за прелестния облик на Венера, която би трябвало да изградя. Марти е непретенциозен, само че държа да отбележа, че той е удивителен Танхойзер. Толкова надълбоко бърка в сърцето, че от време на време се просълзяваме по време на подготовки. Всички залагаме на добра вокална техника, която не може да не е съвършена при Вагнер ", сподели Габриела Георгиева.
Тази година Вагнеровият фестивал ще бъде открит 26 юни с премиера на операта " Танхойзер ", ще бъде показана и тетралогията „ Пръстенът на нибелунга “, като на 28 юни е „ Рейнско злато “, 29 юни - „ Валкюра “, 1 юли - „ Зигфрид “, 3 юли - „ Залезът на боговете “. На 5 юли " Танхойзер " ще закрие фестивалната стратегия.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ