Публикуваме части от мемоарите на Стефан Стайков - беглец от

Публикуваме елементи от записките на Стефан Стайков - дезертьор от българския социализъм, редактор в радио " Свободна Европа " до 90-та година, деен участник в интервала на прехода. Книгата му " Истината и единствено истината! "  предстои да излезе.

Предговор
Когато стопирах да имам вяра в чудеса
Тази книга е отдадена на Силвия Стайкова – моята непрежалима брачна половинка, позната на българската аудитория като Анна Манолова. Тя беше смелият глас на „ Радио Свободна Европа “ в годините, когато в България истината се предаваше шушукайки, от уста на уста, а свободата беше риск.

На 26 декември, към този момент пета поредна година, означавам самичък нейния рожден ден. Не като обред на скръбта, а като акт наизуст и отговорност. Пиша тези редове с ясното схващане, че няма думи, които да измерят загубата, нито език, кадърен да побере любовта и болката. Но мълчанието би било по-голямо изменничество.

Силвия не беше просто моя брачна половинка. Тя беше моят непосредствен човек, най-хубавият ми другар. „ Зайчето “, както я назовах, беше рядко повсеместен човек – чист, безвъзмезден, кадърен да прости и да обича абсолютно. Морален компас в един постоянно безмилостен и аморален свят. Част освен от моя персонален живот, а от една морална традиция, която отхвърля да се помири с лъжата, страха и беззаконието.

Тя вярваше в България по този начин, както се има вяра в човек – не сляпо, а взискателно. Вярваше, че един ден можем да се завърнем вечно в страна с същинска народна власт, правда и правдивост, реализирани посредством свободни избори. Мечтаеше медиите в тази страна да бъдат свободни. За нея това не бяха нереални думи или политически лозунги, а израз на човешко и професионално достолепие. В тази религия нямаше доверчивост, а дълбока морална поредност.

Мило мое, ярко Зайче…

Ти вярваше в чудеса и в Дядо Коледа до края – даже когато животът неведнъж доказваше какъв брой жестока може да бъде действителността. Аз – не. Но точно тази твоя религия ми липсва най-вече. Тя носеше в себе си това, което през днешния ден наподобява съвсем наивно: религия в положителното, в смисъла да останеш честен непременно. Тази „ доверчивост “ беше в действителност морална храброст – все по-рядка и неуместна.

Аз, за разлика от жена си, стопирах да имам вяра в чудеса прекомерно рано.

Още преди да порасна, престанах да имам вяра и в Дядо Коледа (или „ Дядо Мраз “, както бяха наредили другарите да се споделя положителният дъртак в едно далечно, тъмно и за мен надълбоко непоносимо време). Вероятно тогава за пръв път разбрах, че когато властта стартира да прекръства чудесата, не лишава единствено думи, а лишава смисъл.

...Години по-късно, към този момент в Мюнхен, имах неблагоразумието да изрека на глас нещо, което мислех за явно. Споделих пред сътрудниците от „ Радио Свободна Европа “, където и аз се „ мотках “ като съвсем неизвестен news editor* (за разлика от брачната половинка ми, която беше ослепителен, различим и ослепителен журналист), че комунистите ще завоюват първите многопартийни избори в България след 9 септември 1944. И то без изпитание. Спокойно. Убедително.

Реакцията беше бурна, даже истерична. По-възрастните ми сътрудници, сякаш опитни и достолепни хора, едвам не ме линчуваха за този „ цинизъм “. Най-активна в „ опита за моралното ми ликвидиране “ по време на тези разпалени разногласия беше уважаваната от мен Джилда Карол. Владимир Костов единствено се подхилваше лукаво, както постоянно. И до през днешния ден за мен за мен той е болшевик по сърце и популист по душа. Другите ми сътрудници също се подсмихваха и мълчаха. Като него, само че и като хора, които постоянно застават на страната на спечелилия, без значение кой е той.

Само тя - моето Зайче – ме разбра. Разбра не тъй като беше цинична, а тъй като виждаше по-далеч. Прегърна ме и безшумно ми прошепна, като че ли ми спасяваше живота: „ Хайде да си вървим у дома, при децата. Ще ти налея от обичаното вино, аз ще си направя кафе и ще запаля цигарка. Ти ще си пуфкаш с лулата. И ще си бъбрим до зори. “

Тази книга е опит за памет. И неприсъствен разговор със Зайчето. Свидетелство за любовта, за загубата и за вярата, която не трябва да се предава.

Всичко – рецензията, подозрението, гневът и вярата в този текст – е пречупено през въпроса, който тя първа би задала: истинно ли е, заслужено ли е и служи ли на свободата?

Ако в „ Истината и единствено истината! “ има смисъл, той е в това – да не предам тази мярка.

* редактор на новините, б.р.

Първа глава
ИЗБОРИ И ИЗБОР
Изборите* пристигнаха.


И Комунистическата партия - имам поради освен партийните членове, само че и фамилиите им, апаратът, хранениците, подвластните и уплашените - ги завоюва безапелационно. Думам ти дъще, сещай се снахо...


Няколко години след 1990, макар че и двамата със брачната половинка ми бяхме лишени от българско поданство като „ врагове на народа “, аз също направих избор. Реших да напусна Радио „ Свободна Европа “. След така наречените „ промени “, то стартира да се цялостни с някогашни комунистически журналистчета, доносници и хора с еластичен морал, само че корав инстинкт за самозапазване.

Между 90-те години и 2020-а бях неведнъж в тази красива, очарователна страна, срещнах се с политици и „ политици “, старовремци и „ нововремци “, държавници и „ държавници “, предприемачи, банкери, рекламни и мафиотски босове, и елементарни хора. Видях възторг, боязън, подкупност, почтеност - и доста отмалялост. България към този момент се беше трансформирала от страна в територия...


След акцията в Росенец, след митингите и след един вдигнат не на място пестник, и най-много след отхвърли на Христо Иванов да застане отпред на надигащия се протест, въпреки неведнъж да настоявах пред него за това, разбрах, че ще е по-добре да направя партия самичък.


Шест години по-късно още веднъж виждам признаци на пробуждане. На възмъжаване. На хора, подготвени още веднъж да бъдат горделив народ.

Но виждам и остарели лица, подготвени да пишат нови „ домови книги “.


Аз в никакъв случай не съм имал желание да пиша записки заради особеностите на един от занаятите ми.


Сега знам, че би трябвало. Вече ги пиша. 


Защото, както е казано още преди Христос: Amicus Plato, sed magis amica veritas**.

* Първите избори след рухването на комунизма в България се организират на 19 юни 1990 и са за Седмо Велико Народно заседание, б.р.

** „ Платон ми е другар, само че истината ми е по-голям другар “ (лат.) Цитатът е от Аристотел, б.р.

Втора глава
САМОЛЕТЪТ ИЗЛЕТЯ БЕЗ МЕН

На 1 май 1994, в един баснословен мюнхенски майски изгрев, си помислих: „ Какво, по дяволите, става с мен? “

Беше към пет сутринта. Уж всичко беше наред - котаракът ни още не ме хапеше по петите, жена ми умерено спеше до мен, както единствено зайче може да спи, от стаите на децата не се чуваше музика.

И въпреки всичко нещо не беше както би трябвало. Изпитвах същото чувство като на 1 юли 1978, когато най-сетне изпълних решението си, взето съвсем като дете.

След няколко часа трябваше да потегли на задгранична екскурзия - Югославия, Унгария, Чехословакия, Австрия, с последна точка Германия. Трябваше да се върна с полет от Мюнхен.

След девет дни самолетът излетя - само че без мен. Така преди половин век реализирах съдбоносното си решение да напусна България.

И тази заран - на 1 май 1994, 16 години, откакто бях напуснал комунистическа България, взех друго съдбоносно решение – да напусна Радио „ Свободна Европа “.

Досега – а евентуално и отсега нататък – решенията си съм вземал за негативно време. Не с разсъдъка, а импулсивно, с съвсем категоричен инстинкт и със стомаха си. Често съм бъркал, несъмнено. Особено в България… Но по финансови въпроси до момента нямам неточност, да чукна на дърво. И в решението ми да напусна Радиото присъстваше и този детайл.

Решението не беше елементарно. Със сигурност щях да бъда първият човек, напуснал непринудено RFE/RL – най-малко от българския отдел. E, един сътрудник също напусна, само че не непринудено, а беше уволнен дисциплинарно. Радиото си беше „ благина “ за това време: големи заплати, 30 платени работни дни годишно, уютни жилища, обезпечени от американския Конгрес, както и спомагателни 30 календарни дни на всеки две години за американските жители – каквито бяхме със Силвия и децата ни. Условието беше най-малко три седмици от тези 30 дни да се прекарват в Съединени американски щати. И ние на драго сърце постоянно сме се възползвали от тази привилегия.

Между другото, имах достойнството „ да бъда почетен “ с американско поданство единствено три месеца откакто започнах работа в Радиото. Явно – нелепа неточност на американската администрация. Но #Кой да ти каже…

Финансовите въпроси в никакъв случай не са ме вълнували изключително – нито в Съединени американски щати, нито в Германия, нито в България. Често съм имал единствено 2 лв. в джоба си и вместо да си купя самун, с жест на милионер подавах последните си пари на продавача в будката пред СУ „ Климент Охридски “ и си купувах алена плоска кутия „ Dunhill “. Така е и до през днешния ден. Само че левове към този момент няма – еврото най-накрая пристигна в България, за смут на Копейкин и Радев. Разбирам ги изцяло. Разни хора – всякакви идеали.

Тогавашният ми „ сътрудник “ в РСЕ, към този момент починалият Асен Гешаков – Бог да го елементарни, в случай че може – също си имаше идеали. Най-вече да доносничи, да клюки и да се подмазва на американското управление.

До 1994 година 37 пъти бях идвал в София. Малко буквоядец съм в това отношение – протоколирам всичко тъкмо, не разгадавам единствено на паметта си. Тези похвати май съм ги прихванал от господин Пеевски. Заразна болест…

По време на честите си пътувания до София съумях да се сприятеля с редица политици, профсъюзни и спортни деятели, художници, публицисти, предприемачи и други „ настоящи “ хора за това време: Желю Желев, Борис Димовски, Стефан Савов, Илко Ескенази, Александър Божков, Стоян Ганев, Георги Марков, Константин Тренчев, проф. Александър Чирков, Ренета Инджова, Венци Димитров, Виржиния Велчева, Тошо Тошев, Светлана Джамджиева, Венелина Гочева, Хачо Бояджиев, Емил Кошлуков, Светлин Русев, Томас Лафчис, Тодор Батков, Красимир Гергов, Любомир Павлов, Васил Божков, Гриша Ганчев, Илия Павлов, ген. Бригадир Аспарухов, ген. л-т Стоян Андреев, ген. Димитър Владимиров, и още мнозина.

Спирам дотук. Все отново пиша записки, а не телефонен справочник.

С всички изброени бях на „ ти “, а с немалка част от политиците – и персонален другар. Особено непосредствен бях с президента Желю Желев. За него и за останалите – повече, когато му пристигна времето, както обичаше да споделя господин Сакскобургготски, с който не бях на „ ти “, само че който се обръщаше към мен с „ драги Стайков “. И на него няма да му се размине – ще бъде в детайли разказан и оценен, когато му пристигна времето. Ако му стиска, може да ме съди в Страсбург – там, където осъди България, макар че преди този момент тържествено и театрално-обидено съобщи в телевизионно изявление с Кеворк Кеворкян, че няма никакви искания към нея!

Ето, знаех си, че ще пропусна някой по-известен в " телефонния справочник "! Но не с неприятно възприятие, Кево, както споделило на баронесата сирачето от приюта, откакто ѝ отрязало главата...Как мога да те не помни, откакто 2-3 години сме живели дружно на тавана на тогавашната улица „ Владимир Поптомов “ 27?

Малко се отплеснах, само че скоро ще ясно за какво е било това лирично отклоняване.

Очаквайте част 2
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.