Как политическото убийство стана запазена марка на Путин
Всеки път, когато бъде погубен съперник на Путин - публицист, политик или деятел - Кремъл показва една и съща защитна линия: жертвата е била толкоз незначителна, че Путин надали би си направил труда да си окървави ръцете, с цел да провежда нейното очистване.
Над 20-годишното ръководство на Путин дава задоволителен брой доказателства, че политическото ликвидиране е нещо изцяло задоволително за режима му и че съветският президент, който е доста удобен човек, е възприел тази тактика преди години. Цяла палитра от способи за убийства е част от неговия политически инструментариум.
В тази тъмна маркетингова тактика, в която Путин е главният артикул, водачът се продава на Русия като единствения вероятен водач на нацията и като човек, който би трябвало да има властта непременно. Никой не се съмнява в това - и Кремъл не прави съвсем нищо, с цел да го оспори.
Политическите убийства и разказът, стартиран в прокремълските медии, спомагат за калибриране на резултата върху целевата публика.
Винаги има доста практична причина да нападнеш жертвата с отрова или патрони - или да я измъчваш до гибел в затворнически лагер оттатък Полярния кръг.
През септември 2004 година, когато стотици репортери пристигнаха в Беслан, където терористи бяха взели за заложници повече от 1000 души в учебно заведение, множеството от които деца, хората на Путин бяха заети с организирането на отравянето на журналистката Анна Политковская.
Политковская е била на път за Беслан с вярата да договаря за освобождение на заложниците. Тя не съумя да стигне до града, защото сътрудници на ФСБ я отровиха в самолета. Тя беше откарана в болница.
Като я отстранява от драмата в Беслан, ФСБ подсигурява, че договарянията ще се провалят и повече от 300 заложници ще бъдат убити. Това беше ужасна покруса, само че съветските управляващи получиха това, което желаеха, а точно да не беседват с терористите и да не реализират никакви съглашения. Путин щеше да одобри това като оскърбление.
Две години по-късно Политковская беше убита от наемен палач в Москва измежду бял ден. Името на килъра нямаше значение, всички знаеха кой е провел убийството. Целта му? Да каже на публицистите, че би трябвало да се откажат от отразяването на Чечения и на това, което управляващите вършат там. Въпросът беше доста удобен.
През същата година Александър Литвиненко, някогашен офицер от ФСБ, който разкри закононарушенията на съветската работа за сигурност и избяга в Обединеното кралство, също беше токсичен, този път с радиоактивно вещество. Малцина се съмняваха, че Путин персонално е възнамерявал и това ликвидиране.
Потресаващите фотоси на умиращия Литвиненко на смъртното му легло в лондонска болница ужасиха доста руснаци, сериозно настроени към Кремъл. Те схванаха, че Путин може да откри и ликвидира враговете си освен в Русия, само че и в чужбина. Това още веднъж беше мощно обръщение - службите за сигурност на Путин имаха дълга ръка, тъкмо както убийците на Сталин.
През 2015 година Борис Немцов се причисли към парада на мъртвите. Той беше познато име в Русия: беше най-младият губернатор и вицепремиер, когато Путин към момента беше неугледен служител.
Немцов става водач на опозицията, единственият, който тогава има политическата тежест да се опълчи на Путин, защото в края на 90-те години Елцин го е благословил за собствен правоприемник. Немцов беше погубен не с отрова, а с патрон, на един хвърлей разстояние от Кремъл. За следващ път известията на Москва бяха недвусмислени.
Бавното ликвидиране на Алексей Навални, постоянно преместван сред бруталните съветски наказателни колонии, все по на север към все по-ужасни условия, най-после оттатък Полярния кръг, също беше добре калибрирана тактика.
Споменът за Сталиновия архипелаг ГУЛАГ е вграден в съветското ДНК. Ужасяващото последно пътешестване на Навални към най-отдалечените елементи на съветските простори беше несъмнено средство за пробуждане на тези мемоари.
Над 20-годишното ръководство на Путин дава задоволителен брой доказателства, че политическото ликвидиране е нещо изцяло задоволително за режима му и че съветският президент, който е доста удобен човек, е възприел тази тактика преди години. Цяла палитра от способи за убийства е част от неговия политически инструментариум.
В тази тъмна маркетингова тактика, в която Путин е главният артикул, водачът се продава на Русия като единствения вероятен водач на нацията и като човек, който би трябвало да има властта непременно. Никой не се съмнява в това - и Кремъл не прави съвсем нищо, с цел да го оспори.
Политическите убийства и разказът, стартиран в прокремълските медии, спомагат за калибриране на резултата върху целевата публика.
Винаги има доста практична причина да нападнеш жертвата с отрова или патрони - или да я измъчваш до гибел в затворнически лагер оттатък Полярния кръг.
През септември 2004 година, когато стотици репортери пристигнаха в Беслан, където терористи бяха взели за заложници повече от 1000 души в учебно заведение, множеството от които деца, хората на Путин бяха заети с организирането на отравянето на журналистката Анна Политковская.
Политковская е била на път за Беслан с вярата да договаря за освобождение на заложниците. Тя не съумя да стигне до града, защото сътрудници на ФСБ я отровиха в самолета. Тя беше откарана в болница.
Като я отстранява от драмата в Беслан, ФСБ подсигурява, че договарянията ще се провалят и повече от 300 заложници ще бъдат убити. Това беше ужасна покруса, само че съветските управляващи получиха това, което желаеха, а точно да не беседват с терористите и да не реализират никакви съглашения. Путин щеше да одобри това като оскърбление.
Две години по-късно Политковская беше убита от наемен палач в Москва измежду бял ден. Името на килъра нямаше значение, всички знаеха кой е провел убийството. Целта му? Да каже на публицистите, че би трябвало да се откажат от отразяването на Чечения и на това, което управляващите вършат там. Въпросът беше доста удобен.
През същата година Александър Литвиненко, някогашен офицер от ФСБ, който разкри закононарушенията на съветската работа за сигурност и избяга в Обединеното кралство, също беше токсичен, този път с радиоактивно вещество. Малцина се съмняваха, че Путин персонално е възнамерявал и това ликвидиране.
Потресаващите фотоси на умиращия Литвиненко на смъртното му легло в лондонска болница ужасиха доста руснаци, сериозно настроени към Кремъл. Те схванаха, че Путин може да откри и ликвидира враговете си освен в Русия, само че и в чужбина. Това още веднъж беше мощно обръщение - службите за сигурност на Путин имаха дълга ръка, тъкмо както убийците на Сталин.
През 2015 година Борис Немцов се причисли към парада на мъртвите. Той беше познато име в Русия: беше най-младият губернатор и вицепремиер, когато Путин към момента беше неугледен служител.
Немцов става водач на опозицията, единственият, който тогава има политическата тежест да се опълчи на Путин, защото в края на 90-те години Елцин го е благословил за собствен правоприемник. Немцов беше погубен не с отрова, а с патрон, на един хвърлей разстояние от Кремъл. За следващ път известията на Москва бяха недвусмислени.
Бавното ликвидиране на Алексей Навални, постоянно преместван сред бруталните съветски наказателни колонии, все по на север към все по-ужасни условия, най-после оттатък Полярния кръг, също беше добре калибрирана тактика.
Споменът за Сталиновия архипелаг ГУЛАГ е вграден в съветското ДНК. Ужасяващото последно пътешестване на Навални към най-отдалечените елементи на съветските простори беше несъмнено средство за пробуждане на тези мемоари.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ