Всеки е имал поне един ден в живота си, в

Всеки е имал най-малко един ден в живота си, в който нищо не се е получавало по този начин, както го е намислил. Моите в последно време зачестиха. Но като имах вяра на мъдростта, че това, което не ни убива, ни прави по-силни, аз стисках зъби. Усмихвах се на инат на ужасните вести, които ме заливаха, и не спирах да имам вяра, че ще настъпи светлина. И в един момент я съзрях!

Всичко стартира тъкмо преди една година. Тогава въобще не допусках, че нещата могат да се объркат по този начин, че да ми се прииска да се откажа от всичко. Но се случи. Разделих се с приятеля ми, с който бяхме изкарали съвсем един брак, напуснах работа, тъй като мислех, че мога да развъртвам сполучливо собствен бизнес, само че не се оказах права, наближавах четиридесетте, затънах в дълбока самотност и меланхолия.

Докато един ден, в който си бях уредила среща с другарка в близко кафене, не срещнах вярата. Приятелката ми ми „ върза тенекиена кутия “, т.е. не помни да пристигна. Поне по този начин сподели по-късно. И аз, по този начин и по този начин към този момент бях там, взех решение да се почерпя.

Винаги съм пазила диети. Откакто се помня. Майка ми все ми повтаряше, че съм дебела и би трябвало да отслабна. И след години на сходни изказвания започнах да го мисля. Затова непрекъснато се ограничавах. Сладкишите бяха табу, сладоледът - провинение, а пухкавият топъл бял самун - безусловно неразрешен!

Та в този ден, до момента в който стоях сама на масата в кафенето и осъзнавах неналичието на цел, за която да се боря, и смисъл, в който да имам вяра, взех решение да кажа довиждане на всички забрани и табута и да си направя апетитен подарък. Поръчах си огромно парче торта, гарнирано с кола и сладолед. Беше неповторимо чувство! Дъвчех постепенно и предостатъчно, до момента в който се любувах на всяка хапка топящ се в устата ми блат. Но внезапно усетих, че над мен е надвиснала сянка. Не знам за какво, само че инстинктивно придърпах чинията към себе си, пазейки я да не ми я вземат.

Може да ви звучи налудничаво, н съвсем видях лицето на майка си. Е, не беше тя! До мен, с паница плодово парфе в ръка, стоеше мъж на междинна възраст и ме гледаше леко обезпокоеното. Оказа се, че желае да седне на моята маса, тъй като нямало други свободни места. Естествено, сподели му да заповяда.

Той приседна на края на стола стартира безмълвно да дъвче. Освен парфето си беше взел и кафе. Гледаше на открито през прозореца и безмълвно поклащаше глава.

Погледите ни се засякоха два пъти. Накрая той очевидно не устоя и ме попита за какво съм сама в този прекрасен ден. Погледнах го неприятно, както единствено аз си умея, и отвърнах с репликата:

„ Че какво му е хубавото на деня? “ Той се засмя. Попита ме на какъв брой години съм. И отново се разсмя. Стана ми малко неловко. Помислих, че несъмнено има душевен проблем. Той обаче, като че ли прочел мислите ми, побърза да разсее подозренията ми: „ На вашите години аз имах толкоз доста фантазии. Част от тях съумях да осъществявам, други още са в графата „ проекти за бъдещето “. А вие звучите по този начин, като че ли животът е приключил “.

„ Сигурно сте прав - отговорих аз, - само че не знаете какво ми е. “ „ Че какво може да му е на младо и симпатично момиче “, засмя се още веднъж той.

След тези реплики диалогът потегли безпрепятствено и прелестно. Беше образован човек, с опит. Живееше в чужбина, във Англия, и преподаваше в дребен локален университет. Аз му описах за това, което ме бе потопило толкоз надълбоко, споделих, че скоро приключвам второ виеше, само че даже не знам защо ми е. От дума на дума той предложи да ми спомага за стипендия в университета, в който работеше. В първия миг ми прозвуча малко необичайно - та ние се познавахме едвам от час!

Но по-късно се замислих и си споделих - за какво пък не? Какво ме задържаше тук?

Разделихме се с усмивка и с обещанието той да ми изпрати на имейла брошури на университета и разнообразни документи, които ще би трябвало да попълня, в случай че желая да отпътува.

Мина седмица, без да се случи нищо. Проверявах си електронната поща всеки ден, с цел да не изтърва опцията. После взех решение, че всичко, ко-ето ми е споделил, е било смешка и стопирах да очаквам. Дори си открих работа -случайно, благодарение на една другарка.

Мислите за живот зад граница бяха сменени от ангажираното всекидневие. Отново имах цели, проекти, гледах в бъдещето по-уверено. И се изненадах, когато една заран получих имейл от Ангел. Така се споделяше мъжът от кафето. Отворих го с леко терзание. Той беше спазил обещанието си. Изпращаше ми документите дружно със лист на три специалности, които съгласно него биха ми били забавни. Дори си беше направил труда да ми откри квартира покрай университета - при някаква негова остаряла другарка, която обитаваше етаж от къща и разполагаше с още един свободен.

Предстоеше ми мъчно решение. Да отпътува ли?

Какво ще намеря там, какво ще ми липсва най-вече... В главата ми препускаха милион мисли, подозрения, страхове. Но след близо десетдневно чудене, взех решение да опитам.

Попълних документите, изпратих ги и зачаках. Получих отговор доста бързо, освен това позитивен. Стегнах си багажа и си купих билет. Ангел ме чакаше на летището. Заедно със брачната половинка и щерка си. Заведоха ме до университета, след това до квартирата. Настаниха ме.

Така стартира моят благополучен британски интервал, който продължава и през днешния ден. Надявам се, че когато след година завърша специализацията, ще се върна в България.

Макар че преди месец се срещнах с един доста приветлив мъж и кой знае, може да остана тук вечно.

Важното е да съм щастлива. А то, щастието, няма почивен ден, не го забравяйте.

Точно, когато ви е най-криво, щастието ще ви откри и ще ви се усмихне...