10 неща, които ни потискат безвъзвратно
Всеки човек има друга душeвност и надлежно тя би могла да бъде атакувана от разнообразни по брой и естество неща.
Със сигурност е невероятно да се заключи какво кара обособения субект да се усеща супер смачкан, точно тъй като съзнанието му е неповторимо толкоз, колкото и неговото ДНК.
Но мисля, че бихме могли да съберем 10 неща, които се причисляват към универсалните аргументи, създаващи душевно стеснение у хората. Ето кои са те.
1. Ако не съумяваме да създадем нещо, което мощно желаем
Повече от разумно, няма по какъв начин да не се скапе някой, който желае да стане новата звезда на Х-фактор, само че най-сладкият балсам за ушите на близките е мълчанието на въпросния човек. Божа работа.
2. Невъзможността да бъдем постоянно щастливи
Има една странна порода хора, които са постоянно усмихнати и наподобяват по този начин като че ли нищо в никакъв случай не би могло да помрачи техния ден. Говорят за позитивизъм, слънчева сила, някой път за веган хранене и за прелестния подарък, наименуван живот. Такива най-вече ненавиждам. Не споделям, че другата прекаленост – да бъдеш непрестанно замислен в проблемите на микроскопичното си съществуване и да пропускаш не толкоз черната страна на живота, е вярно, само че едно от нещата, които разстройват естествения човек е тъкмо тази неспособност да бъде постоянно благополучен. Защото сме хора, не роботи. Онези постоянно хилещите се в множеството пъти са или най-тъжните в действителност или просто доста си пудрят нослетата. Или и двете.
3. Самотата
Непрекъснато всички приказват, че най-важно е да има на кого да се обадиш в 4 сутринта, кой да те прибере, когато не знаеш къде се намираш, тъй като си се отрязал по най-малоумния метод, или когато се чувстваш в действителност зле да има кой да бъде на твое разположение. Толкова доста се приказва за това, че чак е станало факсимиле. Но като множеството такива (не всички, тъй като клишето, че човек би трябвало да опита всичко, тъй като живее един път е уместно за мисленето на едно евентуално камикадзе) е фактически правилно. Така че самотата е в положение да накара човек да изгние от вътрешната страна необратимо.
4. Неуспех
Сам по себе си неуспехът би трябвало да ни нахъсва да работим още по-усилено за това, което желаеме да реализираме. Уви, най-често той освен, че не стимулира, само че смачква желанието и убива упоритостта за развиване. И все пак считам, че в действителност няма нищо непоправимо, като се изключи здравето. Така че даже да те оставят на корекция в 12 клас, виж го от хубавата страна – два пъти бал.
5. Непостижимата самодостатъчност
Това е разследване от няколко точки упоменати нагоре. На пръв взор несъмнено наподобява парадоксално. Защо пък човек да се депресира, че не си е самодостатъчен, откакто действително и с т. 5 се реализира същия резултат? Ще ви кажа за какво. Така е заради обстоятелството, че в случай че човек би могъл да покрива всички свои прочувствени потребности самичък, то той ще бъде предпазен от непознатата корист, или другояче казано, няма да го нараняват. Няма да бъде зависим на фактори, които са отвън него. В случая хората, които обича, и страхът, че те може да го изоставен или да се отнесат неприятно с него.
6. Несподелена обич
Да, всички сме плакали на нискобюджетни и тривиални любовни драми. Дали в миг на лична уязвимост или тъй като просто обичаме да си плачем, несподелената обич е обект освен на упоменатите драми, само че и нашата емоционалност. Потискаме се, затова се затваряме у дома и се оставяме да потънем в матрака. Чакаме, до момента в който пижамата на меченца се слее с тялото, а гурелите по очите станат толкоз доста, че получим частична слепота, и чак по-късно ни минава. Не, майтапя се, това е сюжет на нискобюджетен филм. В действителния живот може в действителност да поплачем, само че знаем, че не, това не е краят на света.
7. Загубения смисъл
Загубата на смисъл е равнозначна на скършено предпочитание за живот. Само по себе си това е най-страшно, тъй като стремежът към бъдеще поражда вяра, а в случай че нея я няма, всичко е изгубено. Вярвам, че всеки човек в даден миг от живота си е попадал в клопката на тази подла пустота в мозъка си. Най-важното тук е стремглаво бързо да се излезе от това положение. Сякаш си се задавил, тогава започваш да дишаш като риба на изсъхнало, с цел да си поемеш въздух допустимо най-бързо.
8. Деградиралите човеци се развъждат
Не, не се майтапя. Аз най-малко се подтискам, когато знам, че господинът, дето е паркирал по този начин, че да заеме две места за инвалиди, и оня, който играе на баскетбол с плика за отпадък, целейки коша на открито през балкона, имат наследници.
9. Не можем да спрем шоколада
Освен душевните терзания съм на 200% уверена, че тъкмо в този миг някой от другата страна на земното кълбо озверява от апетит, разсънва се и изяжда за част от секундата 10 филии, щедро намазани с шоколад. А след това дава обещание да не го прави отново. Така до идната вечер. По принцип в шоколада няма безусловно нищо неприятно, само че човешката природа по този начин го употребява, че е заслужен да се трансформира в осми смъртен грях.
10. Че ще умрем
В последна сметка всяко мъничко нещо, което може да ни скапе настроението, че от време на време и животът, за ден, два, седмица или месец, наподобява извънредно нищожно пред оня боязън от обстоятелството, че ще си отидем. И това е най-нормалното нещо – както да ни е боязън, по този начин и да си отиваме. Всеки един от нас в друг стадий от живота си се е замислял „ по-късно какво? ” и никой не може да даден правилен отговор. Понякога се потискаме, плашим се до мозъка на костите си и си споделяме, че нищо от това, което вършим и оставяме в този момент няма смисъл, тленно е и в миналото и то ще бъде покрито с пръст, сходно на нас. Е тук към този момент стана прекомерно черногледо и леко злокобно, по тази причина предлагам да спрем да се потискаме и да живеем живота си на цялостни обороти по най-щастливия вероятен метод за нас, пък после… каквото сабя покаже.
