Милениалите са хокани още преди столетия
Все повече публикации и изобщо материали в медиите и интернет упрекват милениалите в какво ли не.
Списъкът с хрумвания, неща и промишлености, които милениалите са унищожили или сега сполучливо унищожават, е доста дълъг: зърнените храни, универсалните магазини, сантименталните срещи, хазарта, равенството сред половете, голфа, обикновените обеди, браковете, филмите, салфетките, сапуна, костюмите, сватбите… По достоверния си милениалски метод съставянето на описи като този към този момент се трансформира в мийм.
Обща нишка в тези миймове е концепцията, че това потомство е мързеливо, плиткоумно и единствено унищожава. Милениалите обаче са стимулирани и политически ангажирани. Те израстват с войната в Ирак, Голямата криза и спасяването на банките – три съществени политически произшествия. Тези събития са формиращи до степен, която тези, които помнят войната във Виетнам, може би не осъзнават.
Джефри Чосър
Най-известният феодален британски създател Джефри Чосър е живял и работил в Лондон през 80-те години на 14 век. Неговата лирика може да бъде надълбоко сериозна към изменящите се времена. В стихотворението си „ Домът на славата “ той изобразява един всеобщ неуспех в общуването – един тип Twitter от 14-ти век, в който истините и неверностите циркулират безсистемно в една къща. Къщата е, наред с други неща, метафора за феодален Лондон, който се разраства по мярка и политическа трудност с поразителна за тогава скорост.
В друго стихотворение „ Троил и Крисеида “ Чосър се тормози, че бъдещите генерации ще „ копират погрешно “ и „ неправилно “ поезията му поради смяната на езика. Милениалите може да банкрутират промишлеността за салфетки, само че Чосър се тормози, че по-младите читатели ще съсипят и езика.
„ Победител и разсипник “ – британско произведение, евентуално написано през 50-те години на 14 век – също показва сходни паники. Поетът се оплаква, че голобрадите безгрижни млади, които в никакъв случай „ не са написали три думи на кръст “, получават похвали. Никой към този момент не цени старомодния роман. Минаха дните, когато „ на земята имаше господари, които в сърцето си обичаха / Да чуят поети на веселието, които могат да основават истории “.
„ Пиърс Плауман “, Уилям Лангланд
Уилям Лангланд, създателят на „ Пиърс Плауман “, също има вяра, че по-младите поети не са изключително способни. „ Пиърс Плауман “ е психеделична религиозна и политическа поема от 70-те години на 14 век. В нея на един стадий Лангланд ни показва персонажа Фрий Уил (Free Will – свободна воля), който разказва тъжното положение на актуалното обучение. В днешно време, споделя Фрий Уил, проучването на граматиката обърква децата и към този момент няма никой, „ който може да сътвори фина премерена лирика “ или „ елементарно да интерпретира това, което са създали поетите “. Майстори на божествеността, които би трябвало да познават седемте демократични изкуства от вътрешната страна и извън „ се провалят във философията “, а Фрий Уил се тормози, че и свещениците ще „ попият “ от текстовете на масите.
В по-голям мащаб хората в Англия от 14 век стартират да се тормозят, че нова бюрократична класа унищожава концепцията за самата истина. В книгата си „ Криза на истината “ литературният академик Ричард Фирт Грийн твърди, че централизацията на британското държавно управление трансформира истината от транзакция сред хората в справедлива действителност, предпазена с документ.
Днес можем да забележим тази смяна като напълно естествена последваща стъпка. Но литературните и правни записи от това време описват за загубата на обществената непосредственост в всекидневието на хора. Те към този момент не могат да разчитат на словесни обещания, а би трябвало да употребяват документи и контракти.
В средновековна Англия младежите също унищожават и секса. В края на 15 век Томас Малори сформира „ Смъртта на Артур “ – алманах от истории за крал Артур и рицарите от Кръглата маса. В една от тях Малори се оплаква, че младите любовници желаят прекомерно бързо да скочат в леглото.
Ако тези късно-средновековни паники наподобяват нелепи в този момент, това е единствено тъй като сред тогава и в този момент има толкоз доста човешки достижения. Можете ли да си визиите създателя на „ Победител и разсипник “ да размахва пръст на Чосър, който е роден в идващото потомство? Средновековието се базира неправилно като мрачна ера на изтезания и набожен фанатизъм. Но за Чосър, Лангланд и техните съвременници, модерното бъдеще е злополука.
Тези текстове от 14 и 15 век са урок за 21 век. Тревогите по отношение на „ днешната юноша “ са нелепи не тъй като нищо не се трансформира, а тъй като историческите промени не могат да се плануват. Чосър планува линеен крах на езика и поезията в бъдеще, а Малори копнее да възвърне любовта от предишното.
Но историята не работи по този начин. Статуквото, за положително или неприятно, е преходно – това, което е немислимо за една епоха, става толкоз навсякъде, че е незабележимо в идната.
