Българската миграционна дипломация – а сега, накъде?
Все още нямаме орган, който да прави сложен разбор на обстановката
С поемането на европейското председателство България е обект на засилено ухажване, подбудено от другите визии за бъдещата миграционна политика. Активността е разбираема – до юни 2018 година би трябвало да е контрактувана нейната обща рамка, което значително ще дефинира и бъдещето на Европейски Съюз.
От една страна немският канцлер Меркел ни внушава да се резервира квотната система за преразпределение на бежанци сред обособените страни-членки. От другата страна е позицията на Вишеградската четворка, Австрия и ненапълно Хърватия и Словения. Унгарският президент Орбан даже донесе в София директория с оферти за справяне с европейската миграционна опасност.
На този декор българската позиция значително е неразбираема. Идеята ни, че миграционният напън би трябвало да бъде държан надалеч от границите, по принцип е вярна. Неин минус е, че все още е мъчно осъществима, а и не дава отговор на въпроса какво да се прави с тези лица, които в близко бъдеще ще влязат незаконно в Европейски Съюз.
Българската бездейност е предопределена от миграционната обстановка, само че демографските, икономическите, политическите и екологичните фактори в районите на генезис ще продължат да влияят за образуването на все по-големи миграционни потоци. Първият проблем пред изработването на национално-отговорна позиция е, че в България няма орган, който да прави сложен миграционен разбор. За да развие своята миграционна дипломация, страната би трябвало да изхожда от разкритите закономерности при образуването и напредването на миграционните потоци и последствията от това за директните и приемащите страни.
Необходимо е да се дадат отговори на няколко значими въпроса
Как да се регистрира миграционният напън? След преодоляването на рецесията през 2015 и 2016 година, все по-често чуваме, че у нас миграционният напън бил нулев. Твърдението се основава на дребния брой предотвратени и разкрити незаконни влизания. Подобно събитие е триумф, само че то приказва за преодоляването, а не за изгубването на натиска, който се упражнява извън върху държавната ни граница и няма по какъв начин да бъде измерен от вътрешната страна. Ако се вземе поради информацията, оповестена от профилираната част към командването на турската пехота „ Гранични орли “, че за 2017 година на граничната вадичка с България и Гърция са спрени, хванати и върнати към вътрешността на Турция над 20 хиляди мигранти, това значи, че непосредственият напън върху нашата страна продължава да бъде висок. Поради тази причина би трябвало да се преразгледа изказванието за нулев миграционен напън, а ограниченията по преодоляването му да продължат, като се търси поддръжка на общоевропейско равнище.
Какви са последствията от досегашната квотна система за преразпределение?
От оповестените през 2016 година от България 1302 места за бежанци, от Италия не е пристигнал нито един, а от Гърция едвам 50. В момента ни се внушава, че системата за европейска релокация е значима за страната, изключително при възможна бъдеща мигрантска рецесия, тъй като от наша територия сме щели да презаселим в други страни по-голям брой бежанци.
Зад сходно положително благопожелание за жалост се крие печална реалност. От плануваните през септември 2015 година за релокация 160 хиляди бежанци, към септември 2017 година са презаселени едвам 27,6 хиляди души, или малко над 17 %. Това значи, че квотната система крие редица рискове за страните – входни порти. Така да вземем за пример подлежат на презаселване единствено тези, които имат над 75 % късмет да получат протекция в останалите страни-членки на Европейски Съюз. Остава неразбираемо каква да бъде ориста на влезлите десетки или стотици хиляди, които са с късмет за леговище под 75 %. Тяхното връщане обратно не е по силите на обособените страни входни порти. Очевидно е, че квотната система не работи и този извод указва за съществуването на миграционен риск за страните външни граници на Европейски Съюз, послужили като входна врата.
Решават ли се демографските проблеми на Европа посредством незаконна имиграция?
Смята се, че имиграцията може да повлияе позитивно върху демографските процеси, само че това важи най-вече за легалната имиграция, като резултатът е кратковременен до средносрочен. Ако не се намерят вътрешни запаси, страната може да изпадне в миграционна серпантина.
Миграционният напън върху България обаче е директен. От потърсилите протекция 83 хиляди души през интервала 1993 – 2017 година, съвсем 24,5 хиляди са получили такава. От тях едвам към 1700 души са останали в страната.
Погледнато в районен аспект, в случай че миграцията бе последна, мигрантската рецесия щеше да се отрази най-тежко на Република Македония, в която 525 хиляди души желаеха леговище. Ако го бяха получили, те съставляват над 25 % от нейното население и това щеше да я дестабилизира.
Трайни демографски промени настъпват само в приемащите страни. Например последствието за Германия е, че нейното население в края на 2016 година стана 82,8 млн. души. Това е връх в историята на страната, защото досегашният подобен от 82,5 млн. е бил през 2002 година Единствената причина за следения растеж на популацията е приемането на 750 хиляди бежанци през интервала. Ако досегашна миграционна политика на Германия обаче продължи, то към 2050 година на нейна територия популацията с генезис от Близкия Изток и Северна Африка ще бъде 19,7 %, в Австрия 19,9 %, във Франция 18 % и така нататък
Подобна наклонност слага въпроса дали след 30 година
Европа ще бъде същата и какво би трябвало да вършим в този момент?
Създаването на зони на сигурност наоколо до огнищата на напрежение в страните на генезис и изнесени отвън Европа бежански центрове, където ще могат да се подават и молби за леговище в Европейски Съюз, са значими дълготрайни задания. Сега е належащо да продължат напъните по подсилване на общата европейска защита на външните граници на Европейски Съюз.
Наш принос може да бъде и предлагането за единно общоевропейско леговище, предоставяно от общоевропейски орган. На тази база годишно може да се дефинира обща квота за банкет на лица, търсещи протекция, изчислена въз основата на подадени от обособените страни-членки национални квоти според от техните благоприятни условия, опит и публични настройки. След приемането на общоевропейско леговище, право на бежанеца е самичък да избира в коя страна-членка да се настани до изчерпването на съответните национални квоти. Тази активност може да се финансира от обединен европейски бежански фонд със солидарни вноски от всички страни, като по този метод разноските за леговище и интеграция ще се поемат солидарно. Изключително значимо е и връщанията на лицата, които не са получили протекция, също да бъдат общоевропейска политика.
Само по този начин тежестта и риска няма да падат на страните – външни граници на Европейски Съюз, каквато е и България.
С поемането на европейското председателство България е обект на засилено ухажване, подбудено от другите визии за бъдещата миграционна политика. Активността е разбираема – до юни 2018 година би трябвало да е контрактувана нейната обща рамка, което значително ще дефинира и бъдещето на Европейски Съюз.
От една страна немският канцлер Меркел ни внушава да се резервира квотната система за преразпределение на бежанци сред обособените страни-членки. От другата страна е позицията на Вишеградската четворка, Австрия и ненапълно Хърватия и Словения. Унгарският президент Орбан даже донесе в София директория с оферти за справяне с европейската миграционна опасност.
На този декор българската позиция значително е неразбираема. Идеята ни, че миграционният напън би трябвало да бъде държан надалеч от границите, по принцип е вярна. Неин минус е, че все още е мъчно осъществима, а и не дава отговор на въпроса какво да се прави с тези лица, които в близко бъдеще ще влязат незаконно в Европейски Съюз.
Българската бездейност е предопределена от миграционната обстановка, само че демографските, икономическите, политическите и екологичните фактори в районите на генезис ще продължат да влияят за образуването на все по-големи миграционни потоци. Първият проблем пред изработването на национално-отговорна позиция е, че в България няма орган, който да прави сложен миграционен разбор. За да развие своята миграционна дипломация, страната би трябвало да изхожда от разкритите закономерности при образуването и напредването на миграционните потоци и последствията от това за директните и приемащите страни.
Необходимо е да се дадат отговори на няколко значими въпроса
Как да се регистрира миграционният напън? След преодоляването на рецесията през 2015 и 2016 година, все по-често чуваме, че у нас миграционният напън бил нулев. Твърдението се основава на дребния брой предотвратени и разкрити незаконни влизания. Подобно събитие е триумф, само че то приказва за преодоляването, а не за изгубването на натиска, който се упражнява извън върху държавната ни граница и няма по какъв начин да бъде измерен от вътрешната страна. Ако се вземе поради информацията, оповестена от профилираната част към командването на турската пехота „ Гранични орли “, че за 2017 година на граничната вадичка с България и Гърция са спрени, хванати и върнати към вътрешността на Турция над 20 хиляди мигранти, това значи, че непосредственият напън върху нашата страна продължава да бъде висок. Поради тази причина би трябвало да се преразгледа изказванието за нулев миграционен напън, а ограниченията по преодоляването му да продължат, като се търси поддръжка на общоевропейско равнище.
Какви са последствията от досегашната квотна система за преразпределение?
От оповестените през 2016 година от България 1302 места за бежанци, от Италия не е пристигнал нито един, а от Гърция едвам 50. В момента ни се внушава, че системата за европейска релокация е значима за страната, изключително при възможна бъдеща мигрантска рецесия, тъй като от наша територия сме щели да презаселим в други страни по-голям брой бежанци.
Зад сходно положително благопожелание за жалост се крие печална реалност. От плануваните през септември 2015 година за релокация 160 хиляди бежанци, към септември 2017 година са презаселени едвам 27,6 хиляди души, или малко над 17 %. Това значи, че квотната система крие редица рискове за страните – входни порти. Така да вземем за пример подлежат на презаселване единствено тези, които имат над 75 % късмет да получат протекция в останалите страни-членки на Европейски Съюз. Остава неразбираемо каква да бъде ориста на влезлите десетки или стотици хиляди, които са с късмет за леговище под 75 %. Тяхното връщане обратно не е по силите на обособените страни входни порти. Очевидно е, че квотната система не работи и този извод указва за съществуването на миграционен риск за страните външни граници на Европейски Съюз, послужили като входна врата.
Решават ли се демографските проблеми на Европа посредством незаконна имиграция?
Смята се, че имиграцията може да повлияе позитивно върху демографските процеси, само че това важи най-вече за легалната имиграция, като резултатът е кратковременен до средносрочен. Ако не се намерят вътрешни запаси, страната може да изпадне в миграционна серпантина.
Миграционният напън върху България обаче е директен. От потърсилите протекция 83 хиляди души през интервала 1993 – 2017 година, съвсем 24,5 хиляди са получили такава. От тях едвам към 1700 души са останали в страната.
Погледнато в районен аспект, в случай че миграцията бе последна, мигрантската рецесия щеше да се отрази най-тежко на Република Македония, в която 525 хиляди души желаеха леговище. Ако го бяха получили, те съставляват над 25 % от нейното население и това щеше да я дестабилизира.
Трайни демографски промени настъпват само в приемащите страни. Например последствието за Германия е, че нейното население в края на 2016 година стана 82,8 млн. души. Това е връх в историята на страната, защото досегашният подобен от 82,5 млн. е бил през 2002 година Единствената причина за следения растеж на популацията е приемането на 750 хиляди бежанци през интервала. Ако досегашна миграционна политика на Германия обаче продължи, то към 2050 година на нейна територия популацията с генезис от Близкия Изток и Северна Африка ще бъде 19,7 %, в Австрия 19,9 %, във Франция 18 % и така нататък
Подобна наклонност слага въпроса дали след 30 година
Европа ще бъде същата и какво би трябвало да вършим в този момент?
Създаването на зони на сигурност наоколо до огнищата на напрежение в страните на генезис и изнесени отвън Европа бежански центрове, където ще могат да се подават и молби за леговище в Европейски Съюз, са значими дълготрайни задания. Сега е належащо да продължат напъните по подсилване на общата европейска защита на външните граници на Европейски Съюз.
Наш принос може да бъде и предлагането за единно общоевропейско леговище, предоставяно от общоевропейски орган. На тази база годишно може да се дефинира обща квота за банкет на лица, търсещи протекция, изчислена въз основата на подадени от обособените страни-членки национални квоти според от техните благоприятни условия, опит и публични настройки. След приемането на общоевропейско леговище, право на бежанеца е самичък да избира в коя страна-членка да се настани до изчерпването на съответните национални квоти. Тази активност може да се финансира от обединен европейски бежански фонд със солидарни вноски от всички страни, като по този метод разноските за леговище и интеграция ще се поемат солидарно. Изключително значимо е и връщанията на лицата, които не са получили протекция, също да бъдат общоевропейска политика.
Само по този начин тежестта и риска няма да падат на страните – външни граници на Европейски Съюз, каквато е и България.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ