България е държава с най-малко пет нации
Времето на открито, най-малко в София и най-малко до момента в който пиша тези редове, не би могло да бъде по-добра метафора за политическия миг, в който се намираме. Уж пролет, изпълнена с вяра, сякаш дърветата са цъфнали и към този момент се разлистват, а ту вали влажен сняг и попарва цвета, ту грее слънце. Грее, само че не топли.
И не, не става дума за партизански взор върху нещата, за отчаяние от загубата на една партия или екстаз от успеха на друга, а за тежката обърканост, за която още веднъж не се откри позволение на 2 април.
Да погледнем изборите стадий по стадий: предизборна акция, самия избор, първи следизборни сигнали за това какво можем да чакаме.
Тази акция беше вяла, изтощена, посърнала, без възторг, сила и нови послания. Да признаем, че няма по какъв начин посланията да са нови при толкоз неосъществени остарели планове и неизпълнени обещания от предни акции.
Не можем да чакаме и кой знае какъв живец при петия парламентарен избор в границите на две години. Но от партиите можем и би трябвало да чакаме (всъщност да изискваме) цялостна готовност на силите, диалогичност, чувство за отговорност пред лицето на надвисналите рискове. Все едно Чърчил да мънка нещо успокоително или кухо декларативно при поемането на премиерския пост през 1940. Моментът желае водачество.
Изборите бяха зле проведени и зле извършени. Цунами от неправилно попълнени протоколи заля ЦИК. Причините са доста – измененията в Изборния кодекс, а оттова смесената приложимост на хартиена бюлетина и машини, комплицираните протоколи, неприятно подготвените и некомпетентни хора.
Служебното държавно управление, което ни предложи непоискана енергийна тактика до 2050 година, и президентът, който тропна по масата с нетърпящото несъгласие „ явен ли съм “, когато разгласи, че няма да съблюдава решение на Народното събрание и да праща военна помощ на Украйна, означиха прекомерно непретенциозен резултат в единственото си конституционно обвързване – организирането на избори. При това, както към този момент стана дума, пети подред за две години. Човек би рекъл, че след толкоз тренинг нищо, минимум връщането на хартията, не би ги съборило. Уви.
Специално внимание би трябвало да бъде обърнато на хартиената бюлетина. Поне две от партиите, които влязоха в по този начин наречената „ хартиена коалиция “, не завоюваха от фанатичната си поддръжка за връщането ѝ.
Именно тези партии - Българска социалистическа партия и Движение за права и свободи, упорстваха, че премахването ѝ е дискриминационно по отношение на гласоподавателите им. Какво се оказа? Българска социалистическа партия означи по-нисък резултат от този на предните избори. Въпреки обичайно положителния си резултат, Движение за права и свободи записва мощно понижение на изборната интензивност в своя изгода, освен това в Турция, където гласуването за Движението е доведено до висша форма на изкуство.
Предстои да разберем кого ползваше връщането на хартията. Едно е несъмнено: изборната корупция в страна като България – член на Европейски Съюз, където се реализира някогашен мониторинг на процеса от редица самостоятелни организации, не допуска тотална корист с вота, а „ пипване “ тук и там, едвам се извърши съответна задача. Кой, къде и за какво е пипал е предмет на разбор от вида на „ следвай парите “.
В случая обаче – следвай какво става с еврото, с евроатлантическата ориентировка и редица други вътрешни фактори, да вземем за пример оцеляването на някои водачи, вкарването на звук в системата през прокси партии и по този начин нататък. А може и да е чиста нелепост, най-малко от страна на някои.
Много наблюдаващи, и аз измежду тях, споделиха, че Корнелия Нинова няма какво да завоюва от връщането на хартиената бюлетина, тъй като изтощената ѝ и оредяла откъм състоятелни олигарси партия не може да се включи пълноценно и на равна нога в пазаруването на гласове. Всуе.
Картината, която напълно ясно обрисуват тези следващи избори, е на една страна с минимум пет народи. Нека ги типологизираме съгласно терминологията на съперниците им.
Имаме:
нацията на национал-административния консерватизъм от вождистки типнацията на умнокрасивия жълтопаветен демократизъм от вида „ доста водач, малко индианец “нацията на прокремълския национал-социализъм от популистки типнацията на демографски уязвимия антилиберализъм от стандартен истанбулски типнацията на корпоративния етнобизнес и доста огромната нация на исихастите от отвратено негласуващ вид.
Това, което липсва, е българска нация - единна не във възгледите си, а в общия интерес, в акцента върху „ коза ностра “ – „ нашата работа “.
Всичко това работи деморализиращо, в случай че въобще има накъде повече да се деморализира човек. Няма по какъв начин резултатът от него да бъде наименуван победа за който и да било. Изборите не създадоха победител нито в стратегически, нито в тактически проект. Така или другояче цялостната обстановка не допуска спечелили, единствено губещи.
Най-лошото обаче следва. То е обвързвано с вероятните изходи от нея и може да бъде систематизирано в една от следните хипотези, някои напълно хипотетични, други – не толкоз:
Безкръвен парламентарен прелом - промяна на конституционното устройство на страната посредством въвеждане на президентска република.
Въпреки многото звук, който се подвига към нея, изключително от страна на до неотдавна и още веднъж парламентарно показаните Има Такъв Народ, тази алтернатива притегля не повече от 8 % от гласоподавателите съгласно социологически данни, оповестени директно след изборите.
Тя е лишена от смисъл, законова основа, легитимност и не би трябвало да бъде обговаряна в медиите с настойчивостта, с която това се случва. Несъстоятелно е.
Изборно глобен, „ законен “ антисистемен прелом
Достигането до властта по законен път на антисистемна, антиевропейска и антиевроатлантическа партия е допустимо. В момента ставаме очевидци на привидно неудържимия електорален напредък на една такава партия.
Има единствено два казуса – от една страна, всички досегашни опити в тази посока са свършвали в блатото на съглашателството с властта. От друга, болшинството гласоподаватели поддържат статуквото. И най-важното, радикалната антисистемна партия в действителност няма отговори на най-чувствителните въпроси, тези от екзистенциална значимост за България: кой ще подсигурява сигурността, в случай че излезем от актуалните си съюзи?
Къде ще продаваме стоките си и при какви условия? Откъде ще черпим вложения и технологии и при какви условия? Отговор не търсете – няма. Антисистемното може да доближи до властта по законен път, само че упражняването ѝ не е по силите му. Несъстоятелно е.
Силата на безсилните – в тази ситуация силата на безмълвните
Някоя от партиите на статуквото (разбирай всички парламентарно показани партии) съумява да направи пробив и да „ разсъни “ заспалото болшинство от негласуващи, като по този метод разблокира системата и печели в случай че не болшинство, задоволително за независимо държавно управление, то най-малко легитимността да поведе смислена коалиция.
Това обаче би могло да се случи при две условия: или някой съумява да убеди разочарованите и инертните, че има потенциала и волята да победи досегашния модел на ръководство и да изравни игралното поле за всички, или че ще ресоциализира политиката в правилата на идеологическото, т.е., че поредно и уверено ще отстоява от кардинални позиции ползите на огромна група хора, вследствие на което те трайно да отдадат нему правото да ги съставлява.
На хоризонта обаче не се задава нито едното, нито другото. Несъстоятелно е да се разчита на връщане към груповата идеологическа преданост в политиката, най-малко не още.
„ Принципната “ коалиция – кардинална дотолкоз, доколкото удовлетворява въжделенията на твърдите ядра за тотално заличаване на врага.
Твърдите ядра не се вълнуват от „ коза ностра “, с изключение на като нереален принцип. Те са доста по-заинтригувани от това да бъде скалпиран врагът, до момента в който танцът на войната се върти към лагерния огън.
Принципната коалиция страда от един главен минус – суровостта на правилата ѝ не разрешава никому да се причисли към нея, а това я обрича на самотност и незадоволителна електорална тежест. Така не може да бъде прекратена политическа рецесия, която се състои точно в непълен мандат за независимо ръководство. Несъстоятелно е.
„ Безпринципната “ коалиция – нормалната форма на политическо съглашателство в България обрича всички участници в калните битки на оцапване.
Освен че отблъсква и озлобява твърдите ядра, безпринципната коалиция рядко реализира освен това от безпринципно разделение на властовата баница. Рядко се стига до фундаментален прогрес по значими за цялата нация проблеми.
Централен проблем в съответния подтекст е въпросът за отговорността на управлявалите в продължение на повече от десетилетие. Липсата на политическа саморефлексия и самооневиняването вършат кардиналната коалиция невъзможна и единствено усилват обговарянето на другояче изцяло несъстоятелни хипотези като безкръвния парламентарен прелом и законния антисистемен прелом.
Безпринципната коалиция е отвратителна точно с това, че е действителното статукво оттатък ритуалите и знаците. Тя е не по-малко несъстоятелна, тъй като е тествана в най-различни формати и не работи, а в изискванията на голям брой едновременни провокации от външно и вътрешнополитически и стопански темперамент, България има потребност от работеща формула.
Избори до дупка
Беше време, когато младостта на демокрацията, ентусиазмът на новопридобилите правата си жители и оптимизмът, подбуден от светлото демократично бъдеще, имаха резултата на самосбъдващо се знамение: щом го желаеме, би трябвало единствено да се протегнем и да го вземем. Или хайде, не да се протегнем, а да прескочим някой и различен палатков лагер.
По-зрялата народна власт е функционалност не толкоз на ентусиазма на революционното деяние (макар че без него изпадаме в хипотезата на негласуващите исихасти), колкото на процедурата, на институционалната и законова среда.
Вярно е, че изборите до дупка биха могли да избистрят мътното и последователно да приучат парламентарно показаните партии на съдружна просвета и да слагат националните ползи над тяснопартийните, само че в наши дни страничните резултати от повторението на безуспешен избор са рискови за здравето и живота на публичното тяло. Възможно е, само че все по-несъстоятелно с всеки минал електорален цикъл.
Разбирането, че няма какво да се направи, ускорява скептицизма, аполитичността и основава хранителна среда за аномия – отсъствието на ред, правила и закони, разпад на публичния контракт, рецесия на междуличностните и групови взаимоотношения, крах на гражданското общество – все явления, на които сме очевидци с възходяща периодичност. Става ясно, че единственият излаз от обстановката е смелото водачество и високата преговорна просвета – способността по едно и също време да останеш в периметъра на убежденията си и да подтикнеш съперника си към градивно държание. Това важи с идентична мощ за всички партии и техните водачи.
Ако петите подред избори не се трансфорат в тласък за бърза рекапитулация на държанието на партиите у нас, рецесията дефинитивно ще прелее от държавна в държавна, конституционна и обществена. Топката е в полето на определените – само че към този момент на точката за дузпа.
И не, не става дума за партизански взор върху нещата, за отчаяние от загубата на една партия или екстаз от успеха на друга, а за тежката обърканост, за която още веднъж не се откри позволение на 2 април.
Да погледнем изборите стадий по стадий: предизборна акция, самия избор, първи следизборни сигнали за това какво можем да чакаме.
Тази акция беше вяла, изтощена, посърнала, без възторг, сила и нови послания. Да признаем, че няма по какъв начин посланията да са нови при толкоз неосъществени остарели планове и неизпълнени обещания от предни акции.
Не можем да чакаме и кой знае какъв живец при петия парламентарен избор в границите на две години. Но от партиите можем и би трябвало да чакаме (всъщност да изискваме) цялостна готовност на силите, диалогичност, чувство за отговорност пред лицето на надвисналите рискове. Все едно Чърчил да мънка нещо успокоително или кухо декларативно при поемането на премиерския пост през 1940. Моментът желае водачество.
Изборите бяха зле проведени и зле извършени. Цунами от неправилно попълнени протоколи заля ЦИК. Причините са доста – измененията в Изборния кодекс, а оттова смесената приложимост на хартиена бюлетина и машини, комплицираните протоколи, неприятно подготвените и некомпетентни хора.
Служебното държавно управление, което ни предложи непоискана енергийна тактика до 2050 година, и президентът, който тропна по масата с нетърпящото несъгласие „ явен ли съм “, когато разгласи, че няма да съблюдава решение на Народното събрание и да праща военна помощ на Украйна, означиха прекомерно непретенциозен резултат в единственото си конституционно обвързване – организирането на избори. При това, както към този момент стана дума, пети подред за две години. Човек би рекъл, че след толкоз тренинг нищо, минимум връщането на хартията, не би ги съборило. Уви.
Специално внимание би трябвало да бъде обърнато на хартиената бюлетина. Поне две от партиите, които влязоха в по този начин наречената „ хартиена коалиция “, не завоюваха от фанатичната си поддръжка за връщането ѝ.
Именно тези партии - Българска социалистическа партия и Движение за права и свободи, упорстваха, че премахването ѝ е дискриминационно по отношение на гласоподавателите им. Какво се оказа? Българска социалистическа партия означи по-нисък резултат от този на предните избори. Въпреки обичайно положителния си резултат, Движение за права и свободи записва мощно понижение на изборната интензивност в своя изгода, освен това в Турция, където гласуването за Движението е доведено до висша форма на изкуство.
Предстои да разберем кого ползваше връщането на хартията. Едно е несъмнено: изборната корупция в страна като България – член на Европейски Съюз, където се реализира някогашен мониторинг на процеса от редица самостоятелни организации, не допуска тотална корист с вота, а „ пипване “ тук и там, едвам се извърши съответна задача. Кой, къде и за какво е пипал е предмет на разбор от вида на „ следвай парите “.
В случая обаче – следвай какво става с еврото, с евроатлантическата ориентировка и редица други вътрешни фактори, да вземем за пример оцеляването на някои водачи, вкарването на звук в системата през прокси партии и по този начин нататък. А може и да е чиста нелепост, най-малко от страна на някои.
Много наблюдаващи, и аз измежду тях, споделиха, че Корнелия Нинова няма какво да завоюва от връщането на хартиената бюлетина, тъй като изтощената ѝ и оредяла откъм състоятелни олигарси партия не може да се включи пълноценно и на равна нога в пазаруването на гласове. Всуе.
Картината, която напълно ясно обрисуват тези следващи избори, е на една страна с минимум пет народи. Нека ги типологизираме съгласно терминологията на съперниците им.
Имаме:
нацията на национал-административния консерватизъм от вождистки типнацията на умнокрасивия жълтопаветен демократизъм от вида „ доста водач, малко индианец “нацията на прокремълския национал-социализъм от популистки типнацията на демографски уязвимия антилиберализъм от стандартен истанбулски типнацията на корпоративния етнобизнес и доста огромната нация на исихастите от отвратено негласуващ вид.
Това, което липсва, е българска нация - единна не във възгледите си, а в общия интерес, в акцента върху „ коза ностра “ – „ нашата работа “.
Всичко това работи деморализиращо, в случай че въобще има накъде повече да се деморализира човек. Няма по какъв начин резултатът от него да бъде наименуван победа за който и да било. Изборите не създадоха победител нито в стратегически, нито в тактически проект. Така или другояче цялостната обстановка не допуска спечелили, единствено губещи.
Най-лошото обаче следва. То е обвързвано с вероятните изходи от нея и може да бъде систематизирано в една от следните хипотези, някои напълно хипотетични, други – не толкоз:
Безкръвен парламентарен прелом - промяна на конституционното устройство на страната посредством въвеждане на президентска република.
Въпреки многото звук, който се подвига към нея, изключително от страна на до неотдавна и още веднъж парламентарно показаните Има Такъв Народ, тази алтернатива притегля не повече от 8 % от гласоподавателите съгласно социологически данни, оповестени директно след изборите.
Тя е лишена от смисъл, законова основа, легитимност и не би трябвало да бъде обговаряна в медиите с настойчивостта, с която това се случва. Несъстоятелно е.
Изборно глобен, „ законен “ антисистемен прелом
Достигането до властта по законен път на антисистемна, антиевропейска и антиевроатлантическа партия е допустимо. В момента ставаме очевидци на привидно неудържимия електорален напредък на една такава партия.
Има единствено два казуса – от една страна, всички досегашни опити в тази посока са свършвали в блатото на съглашателството с властта. От друга, болшинството гласоподаватели поддържат статуквото. И най-важното, радикалната антисистемна партия в действителност няма отговори на най-чувствителните въпроси, тези от екзистенциална значимост за България: кой ще подсигурява сигурността, в случай че излезем от актуалните си съюзи?
Къде ще продаваме стоките си и при какви условия? Откъде ще черпим вложения и технологии и при какви условия? Отговор не търсете – няма. Антисистемното може да доближи до властта по законен път, само че упражняването ѝ не е по силите му. Несъстоятелно е.
Силата на безсилните – в тази ситуация силата на безмълвните
Някоя от партиите на статуквото (разбирай всички парламентарно показани партии) съумява да направи пробив и да „ разсъни “ заспалото болшинство от негласуващи, като по този метод разблокира системата и печели в случай че не болшинство, задоволително за независимо държавно управление, то най-малко легитимността да поведе смислена коалиция.
Това обаче би могло да се случи при две условия: или някой съумява да убеди разочарованите и инертните, че има потенциала и волята да победи досегашния модел на ръководство и да изравни игралното поле за всички, или че ще ресоциализира политиката в правилата на идеологическото, т.е., че поредно и уверено ще отстоява от кардинални позиции ползите на огромна група хора, вследствие на което те трайно да отдадат нему правото да ги съставлява.
На хоризонта обаче не се задава нито едното, нито другото. Несъстоятелно е да се разчита на връщане към груповата идеологическа преданост в политиката, най-малко не още.
„ Принципната “ коалиция – кардинална дотолкоз, доколкото удовлетворява въжделенията на твърдите ядра за тотално заличаване на врага.
Твърдите ядра не се вълнуват от „ коза ностра “, с изключение на като нереален принцип. Те са доста по-заинтригувани от това да бъде скалпиран врагът, до момента в който танцът на войната се върти към лагерния огън.
Принципната коалиция страда от един главен минус – суровостта на правилата ѝ не разрешава никому да се причисли към нея, а това я обрича на самотност и незадоволителна електорална тежест. Така не може да бъде прекратена политическа рецесия, която се състои точно в непълен мандат за независимо ръководство. Несъстоятелно е.
„ Безпринципната “ коалиция – нормалната форма на политическо съглашателство в България обрича всички участници в калните битки на оцапване.
Освен че отблъсква и озлобява твърдите ядра, безпринципната коалиция рядко реализира освен това от безпринципно разделение на властовата баница. Рядко се стига до фундаментален прогрес по значими за цялата нация проблеми.
Централен проблем в съответния подтекст е въпросът за отговорността на управлявалите в продължение на повече от десетилетие. Липсата на политическа саморефлексия и самооневиняването вършат кардиналната коалиция невъзможна и единствено усилват обговарянето на другояче изцяло несъстоятелни хипотези като безкръвния парламентарен прелом и законния антисистемен прелом.
Безпринципната коалиция е отвратителна точно с това, че е действителното статукво оттатък ритуалите и знаците. Тя е не по-малко несъстоятелна, тъй като е тествана в най-различни формати и не работи, а в изискванията на голям брой едновременни провокации от външно и вътрешнополитически и стопански темперамент, България има потребност от работеща формула.
Избори до дупка
Беше време, когато младостта на демокрацията, ентусиазмът на новопридобилите правата си жители и оптимизмът, подбуден от светлото демократично бъдеще, имаха резултата на самосбъдващо се знамение: щом го желаеме, би трябвало единствено да се протегнем и да го вземем. Или хайде, не да се протегнем, а да прескочим някой и различен палатков лагер.
По-зрялата народна власт е функционалност не толкоз на ентусиазма на революционното деяние (макар че без него изпадаме в хипотезата на негласуващите исихасти), колкото на процедурата, на институционалната и законова среда.
Вярно е, че изборите до дупка биха могли да избистрят мътното и последователно да приучат парламентарно показаните партии на съдружна просвета и да слагат националните ползи над тяснопартийните, само че в наши дни страничните резултати от повторението на безуспешен избор са рискови за здравето и живота на публичното тяло. Възможно е, само че все по-несъстоятелно с всеки минал електорален цикъл.
Разбирането, че няма какво да се направи, ускорява скептицизма, аполитичността и основава хранителна среда за аномия – отсъствието на ред, правила и закони, разпад на публичния контракт, рецесия на междуличностните и групови взаимоотношения, крах на гражданското общество – все явления, на които сме очевидци с възходяща периодичност. Става ясно, че единственият излаз от обстановката е смелото водачество и високата преговорна просвета – способността по едно и също време да останеш в периметъра на убежденията си и да подтикнеш съперника си към градивно държание. Това важи с идентична мощ за всички партии и техните водачи.
Ако петите подред избори не се трансфорат в тласък за бърза рекапитулация на държанието на партиите у нас, рецесията дефинитивно ще прелее от държавна в държавна, конституционна и обществена. Топката е в полето на определените – само че към този момент на точката за дузпа.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ