Времето е един пластичен елемент, с който ние щем-не щем

Времето е един еластичен детайл, с който ние щем-не щем се съобразяваме, а въпреки това остава неразгадаемо за нас. На мен не ми е ясно къде отива един час, когато сменяме зимното време с лятно, къде отиват годините в използването на новия календар и въпроси на тази функционалност на времето, в която ние на процедура споделяме, с цел да можем да се свързваме един с различен, а въпреки това остава значително неразгадаемо. И в този смисъл го прибавям – има картини, които са от 2115 година и които са направени през 2048 година, а и такива, които са били направени през 2056 година, когато съм бил на 100 години. Произведението е някъде в бъдещето и аз просто го измъквам от там. Това сподели в предаването " Утрото на фокус " на Радио " Фокус " с водещ Ася Александрова художникът Милко Павлов във връзка изложбата " Случайни срещи в добавено време “, която ще се открие на 3 септември в 18.00 часа в Националната изложба " Софийски боеприпас – Музей за модерно изкуство “.

" Първата галерия, която беше с неща в бъдещето, беше голямоформатни рисунки с графит, с която през 2005 година направих галерия в Градската изложба в София. Казваше се " Милко Павлов – огромните рисунки от 2012 до 2030 година “. Това беше първата ми работа. Тя звучи по-концептуално, само че въпреки всичко това си бяха голямоформатни рисунки, някои от тях до към 4-5 метра. Оттогава започнах да датирам рисунки, акварели и живопис в бъдеще, и по този начин до през днешния ден. Докато мога да работя, все по този начин ще бъде. “

Художникът изясни, че работата му с куратора на изложбата, доктор Надежда Джакова, го е предизвикала да направи няколко произведения в по-големи формати. Някои от творбите му са планувани, само че огромна роля играе и случайността в основаването им, описа още той. " Боята знае всичко и би трябвало чисто и просто да откри своето място върху платното, което от време на време лишава 2-3 години, а пък се случва за 30 секунди. Аз по принцип съм колорист и ролята на цвета е съществена в този развой. “

Павлов споделя, че се пробва да се дистанцира и за него са прекомерно изморителни тези  безкрайни фестивали на всевъзможен тип изкуство и в Берлин, където живее и работи, а и в София. " Всичко това ме разсейва и не мога да направя нищо. “ Картините за изложбата, която следва да бъде открита, са създавани при всяко негово завръщане в България.

" Всяка картина е опит, който не знам по какъв начин ще завърши. Това нещо става като джаз импровизация – почва се, пък не се знае до каква степен ще стигне. Постоянно имам чувството, че би трябвало да прибавя нещо или би трябвало да лишава нещо. И това е едно от време на време трудно положение. Но пък то и оказва помощ, тъй като другояче нещата се станат доста лекички и незадоволителни. Неща, които примерно съм ги оставил да почиват 4-5 месеца в София, като ги видя, още веднъж нещо лишавам, нещо добавям, “ сподели той, като за него това е различен аспект на добавеното време, защото " във всяко платно има разнообразни изрезки от време, които са напластени от време на време един върху различен, а от време на време са един до различен. “