Първият път
Време е да забравим small talk клишетата за времето и да поставяме старания за хубаво начало на всеки наш диалог, както писателите вършат с първото изречение на книгите си. Все още не съм измислил последното изречение на тази публикация, по тази причина стартирам да пиша за значимостта на първото.Ше кажете – факсимиле e, само че първите прекарвания имат необикновен поетичен заряд. Само помислете за оня първи път, когато сте пробвали в действителност вкусна смокиня или портокал, които сами сте откъснали (откраднали, естествено) от прилежащ двор или до момента в който сте пътували по чужд път, за първи път. В персоналната ми директория с прекарвания „ пър-ви път “ обаче стоят и първите редове в някои литературни творби. Защото, дано си признаем, когато купим книга, четем първото и последното изречение. Само по едно изречение, с цел да не се скапе удоволствието от цялата книга, само че те са значими.
Доброто начало задвижва цялата галактика и задава ритъма на историята. Вижте моето първо изречение тук – незабавно насочва погледа към последното, нали? Литературният свят, предстоящо, е цялостен с шедьоври, които стартират с шут. Както и да ги подхванем – по азбучен ред или това, което ни хрумва първо, все няма да сбъркаме. Впрочем този аршин е добър. Първо по азбучен ред. Прочетете да вземем за пример това първо изречение от „ Анна Каренина “, написано на 29 март 1873 година: „ Всички щастливи фамилии си наподобяват, всяко нещастно е нещастно посвоему “. Второто изречение тук е: „ В къщата на Облонски всичко се обърка “, и то няма по какъв начин да бъде първо, съгласете се. Другите две книги, които първосигнално ми идват мислено, когато става дума за началото, са „ Старецът и морето “ и „ Любов по време на холера “. Да стартираме с Хемингуей: „ Той беше дъртак, който ходеше за риба самичък с дребна лодка в Гълфстрийм, и ето към този момент осемдесет и четири дни излизаше, без да улови нищо “. Две плътно дефинирани самостоятелни цялости, които характеризират всичко, което свързваме с Хемингуей. Ако щете, тук има и спестовност на езика, близост на прекарването, символен темперамент, задоволително ясно значение на нюансите. Първото изречение служи като самобитно огледало на цялата история. То залага това напрежение, присъщо на всеки добър роман за лов на риба, само че с една значима разлика – тук всеки подробност е претрупан с огромна тежест. Самият факт, че някой е самичък в морето и не се предава след съвсем три месеца, ни вкарва непосредствено във всичко, което Хемингуей желае да покаже.Да забележим „ Любов по време на холера “: „ Беше неизбежно: мирисът на горчиви бадеми постоянно му подсещаше ориста на невъзможната обич “. Обаче, като приказваме за Маркес, прочетете и това, този път от „ Сто години самотност “: „ Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни оня отдалечен предиобед, когато татко му го заведе да види леда “. Не е ли необикновено? Тук имаме всичко, имаме настояще, имаме минало, имаме бъдеще, вплетени в едно-единствено изречение, което е нищо друго, с изключение на същинска проява на смелост и писателски талант. Някои споделят, че този първи ред на Маркес е неоспорим любимец измежду първите фрази.Само помислете за фразата „ доста години по-късно “, която маркира точката, от която се приказва (настоящето), само че ни запраща в бъдещето.
Всяко първо изречение, всяка първа фраза е изтънчено сантиментална, или най-малко следва да бъде такава даже в нашите ежедневни срещи. Скучното „ ох, през днешния ден май ще вали “ и сходни „ small talk “ шедьоври следва да бъдат забравени и малко изпитание би трансформирало всеки диалог в прекарване. Искрата на резултата от мощното първо изречение може да пламне както сред кориците на книгата, по този начин и в действителността. Великото начало има онази магнетична мощ, от която няма избавяне. И поражда оня апетит, който те кара да искаш да схванеш какво следва. Както някой беше споделил – в случай че в живота съществува обич от пръв взор, то в литературата това е обич от първото изречение. И май в действителност е хубаво да забравим за досадните small talk изречения за дъжда или слънцето и да потърсим начала на нашите диалози, които са отвън времето, с цел да останат запомнени във времето.
Доброто начало задвижва цялата галактика и задава ритъма на историята. Вижте моето първо изречение тук – незабавно насочва погледа към последното, нали? Литературният свят, предстоящо, е цялостен с шедьоври, които стартират с шут. Както и да ги подхванем – по азбучен ред или това, което ни хрумва първо, все няма да сбъркаме. Впрочем този аршин е добър. Първо по азбучен ред. Прочетете да вземем за пример това първо изречение от „ Анна Каренина “, написано на 29 март 1873 година: „ Всички щастливи фамилии си наподобяват, всяко нещастно е нещастно посвоему “. Второто изречение тук е: „ В къщата на Облонски всичко се обърка “, и то няма по какъв начин да бъде първо, съгласете се. Другите две книги, които първосигнално ми идват мислено, когато става дума за началото, са „ Старецът и морето “ и „ Любов по време на холера “. Да стартираме с Хемингуей: „ Той беше дъртак, който ходеше за риба самичък с дребна лодка в Гълфстрийм, и ето към този момент осемдесет и четири дни излизаше, без да улови нищо “. Две плътно дефинирани самостоятелни цялости, които характеризират всичко, което свързваме с Хемингуей. Ако щете, тук има и спестовност на езика, близост на прекарването, символен темперамент, задоволително ясно значение на нюансите. Първото изречение служи като самобитно огледало на цялата история. То залага това напрежение, присъщо на всеки добър роман за лов на риба, само че с една значима разлика – тук всеки подробност е претрупан с огромна тежест. Самият факт, че някой е самичък в морето и не се предава след съвсем три месеца, ни вкарва непосредствено във всичко, което Хемингуей желае да покаже.Да забележим „ Любов по време на холера “: „ Беше неизбежно: мирисът на горчиви бадеми постоянно му подсещаше ориста на невъзможната обич “. Обаче, като приказваме за Маркес, прочетете и това, този път от „ Сто години самотност “: „ Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни оня отдалечен предиобед, когато татко му го заведе да види леда “. Не е ли необикновено? Тук имаме всичко, имаме настояще, имаме минало, имаме бъдеще, вплетени в едно-единствено изречение, което е нищо друго, с изключение на същинска проява на смелост и писателски талант. Някои споделят, че този първи ред на Маркес е неоспорим любимец измежду първите фрази.Само помислете за фразата „ доста години по-късно “, която маркира точката, от която се приказва (настоящето), само че ни запраща в бъдещето.
Всяко първо изречение, всяка първа фраза е изтънчено сантиментална, или най-малко следва да бъде такава даже в нашите ежедневни срещи. Скучното „ ох, през днешния ден май ще вали “ и сходни „ small talk “ шедьоври следва да бъдат забравени и малко изпитание би трансформирало всеки диалог в прекарване. Искрата на резултата от мощното първо изречение може да пламне както сред кориците на книгата, по този начин и в действителността. Великото начало има онази магнетична мощ, от която няма избавяне. И поражда оня апетит, който те кара да искаш да схванеш какво следва. Както някой беше споделил – в случай че в живота съществува обич от пръв взор, то в литературата това е обич от първото изречение. И май в действителност е хубаво да забравим за досадните small talk изречения за дъжда или слънцето и да потърсим начала на нашите диалози, които са отвън времето, с цел да останат запомнени във времето. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ