Джоко Росич: Всичко в този живот съм го правил с любов
Връщам се още веднъж към героите от " Изповеди по пантофи " - тази графа на страниците на " Труд ", която години наред събираше откровенията на политици, интелектуалци, военни, предприемачи.
В годините на целия преход пред касетофона ми се " изповядаха " над 500 фамозни българи, споделяйки страдания, наслади, очаквания и разочарования.
Разлиствам още веднъж страниците на тези изповеди през днешния ден, в 2023 година, тъй като на всички тях ние сме длъжници.
Ще обявявам в Епицентър.бг част от книгата " Изповеди по пантофи ", в които се пробвах да покажа човешката страна на нашия преход.
Днес ще напомня нашите диалози с ДЖКО РОСИЧ - артистът, който излъчваше толкоз доста обич, и който събираше в отговор голяма любов. Винаги споделяше: " Аз пребивавам от положителните връзки сред сърби и българи ", постоянно наблягаше: " Всичко в този живот съм го правил с обич " и в никакъв случай не забравяше да изрази признателност: " Нещата ми се случваха ей по този начин, от Господа, от звездите "...
Една изповед на чаша кафе преди 11 години.
21 февруари 2012 година
Неговият глас в никакъв случай не може да бъде комплициран. Неговата фигура − също. А името му? Името му разсънва възхита и обич. Седим си с Джоко Росич в обичаното му кафене на „ Ситняково “. Донесъл ми е фотоси от негови функции в киното. Роден е в неделя в три часа след среднощ на 29 февруари, само че го записали на 28-и, да си има „ естествен “ рожден ден като всички. Било е 1932-ра, в Крупан, Кралство Югославия. Баща му е сърбин, майка му − българка. На 19 години Джоко, записан като Джордже, заобикаля в България. Завършва стопанска система, 17 години работи в Българското национално радио, откъдето е изпъден след чешките събития. Шансът му е в киното. Стреля по този начин добре, както язди кон. Понякога е именуван „ именитият каубой “.
През февруари 2010 година получава премията „ Златен век “ на Министерството на културата за огромните си заслуги и принос към българското кино. Но най-вече цени премията, която получава в Будапеща за „ повсеместен принос към унгарското кино “. Никой различен задграничен артист не е притежател на този приз. Тогава Джоко минава по голям червен килим и чува възгласите, че е международна звезда. Пленява публиката с едно четиристишие на Шандьор Петьофи: „ Унгарийо, обич моя, благодаря ти за всичко, ужасно доста те обичам. “ „ Падна таванът от овации “, споделя Джоко и върти цигарата в ръцете си...
− Джоко, и ти навъртя 80 години. Питаш ли се по какъв начин отлетяха?
− Обикновено на моите млади сътрудници, когато работя с тях, им споделям: „ Деца, внимавайте какво вършиме със себе си, тъй като през вчерашния ден, някъде към два следобяд, бях на вашите години. “ Преспах една нощ и... (щрака с пръсти − б. а.).
− Толкова ли бързо се изтъркулиха?
− Толкова бързо. Ето това е (отново щрака с пръсти − б.а.). Целият ти живот се събира в един момент. Целият! А аз още на нищо не съм се наситил. Искам още да играя. Искам още да видя свят. Искам още хубави дами да видя. Искам всичко към мен да е цялостно с живот.
− Като виждам тези фотоси от функции във филми и този богат живот, който си имал, не може да е минал като едно щракане с пръсти?
− Не може, несъмнено, само че чувството е такова. Усещането е, че това е било през вчерашния ден. Аз не мога да приема да вземем за пример, че щерка ми е на 57 години. Как по този начин моето Иринче ще е на 57 години! Глупости! Аз не мога да загрея, че внукът ми има наследник, че аз съм прародител, не ми влиза в главата. Те са ми тези дребни деца, които идваха на вилата ми в Бойковец, с които по през целия ден си играехме, на които правех корабчета по фотоси.
− Излъчваш такава сила и подобен мъжки аристократизъм, че доста мъже може да ти завидят?
− Ето, това е нещо, за което нямам заслуга. То идва от мама и баща, от детството, от средата, в която съм възпитаван, от обкръжението, от образованието, от количеството плесници, които съм получил в живота. Защото шамарите в живота вършат индивида човек. За да стана подобен, какъвто ме познаваш, знаеш ли какъв брой плесници съм изял?
− А пък аз си мисля, че ти си се събуждал постоянно единствено с обич и си заспивал единствено с любов. И не мога да си показва друго отношение на хората към теб.
− Това е друго. Аз приказвам за плесници като прекарване. Не съм ти казвал до момента, само че на 10-годишна възраст аз присъствах на обесване. През Втората международна война в центъра на града, в който живеехме, имаше бесилки, които непрестанно бяха цялостни. И германците ни изкарваха от къщите, с цел да отидем и да присъстваме на обесването. Как мислиш се е запечатало това в съзнанието на едно 10-годишно дете? Аз съм претърпял цяла международна война, която у нас беше доста кървава. Нямаше къща, от която да няма умрял човек. От нашата фамилия починалите са петима. Как да изтрия това от съзнанието си? Ти казваш: „ Хората те обичат. “ Да, обичат ме, и знам за какво ме обичат. Защото аз съм претъпкан от обич към хората. Хората усещат, когато някой ги обича, и му отвръщат със същото.
− Вероятно доста от отминалите дни минават пред очите ти като на кино лента.
− Да, минават непрестанно. И знаеш ли, минават с някаква странна обич. Аз имах необикновен татко, беше свръхестествен човек. Той почина на 37-годишна възраст във Втората международна война в борба против германците. Аз съм го надживял извънредно доста. Той − на 37, аз − на 80! Не мога да го възприема. Но споделям ти почтено, и в този миг желая да наподобявам на баща. И в този миг желая да ти приказвам по този начин, както той би ти приказвал. До ден сегашен той ми е идол, той е индивидът, на който цялостен живот съм желал да наподобявам. И в никакъв случай не съм съумял да го доближи, разбираш ли, само че не преставам.
− Защо, какъв е бил той? Как би ми приказвал татко ти през днешния ден?
− Татко е най-почтеният, най-честният, най-красивият. Беше неизразим красавец! Огромен мъж. Имам у дома един вестник „ Политика “ от 1926 година, запазил се е в нашата фамилия, където е оповестена публикация за национални надпревари в моето родно градче. Хората се състезават в мятане на камък от рамо, скок от място и игра в хоро. След това комерсиалната колегия дава по жълтица на най-хубавия. И във вестника написа, че две от жълтиците е спечелил татко ми в игра на хоро и в подтикване на камък от рамо. Срамно е, че в годините на Втората международна война, когато настъпи огромният апетит в Сърбия, тези жълтици ние ги разменихме за по 30 кила царевица. За да се преживее някак си... (Джоко към този момент е запалил цигара − б.а.). Татко беше най-храбрият човек, който съм познавал, човек с изумителна смелост. По време на войната против германците няколко пъти е разжалван в чин. И за какво? Защото, когато са тръгвали в офанзива, той не е залягал и по този начин е давал „ неприятен “ образец на бойците си. Татко постоянно е казвал: „ Аз съм сръбски преподавател. А един сръбски преподавател не може да се навежда пред германци. “ Ей подобен човек е бил той. И в този момент, като ме питаш дали целият ми живот минава като на филм − да, връхлитат ме благите случки с този необикновен човек.
− С доста тъга си спомняш това, а е било толкоз от дълго време.
− Като виждам тази зима в този момент, си припомням онази страшна зима на 1942-ра, запомнена от света със Сталинградската борба. С момчетата на улицата като плюнехме, плюнката ни, до момента в който стигне до земята, ставаше на топче лед. Толкова беше студено. У дома се отопляваше единствено дребната кухня, тъй като нямахме средства. И вечерно време, когато трябваше да се ляга, баща и мама отиваха да легнат първо в леглата на децата, с цел да ги затоплят с телата си. След тях ние с брат ми се юрвахме като хуни. Обикновено той лягаше при мама, аз − при баща. И усещах топлото на баща, миризмата на пижамата му, топлината на ласката му, с която ни прегръщаше. Винаги съм завиждал на моите другари, че си имат татковци. А аз от 13-годишен нямам. Завиждал съм и когато съм чувал да ми споделят, че пият ракията с татко си (сълзи напират в очите му − б.а.).
− Джоко, толкоз е откровено това, което казваш! Тези мъжки, в действителност детски сълзи, които виждам в този момент в очите ти, в очите на един двуметров 80-годишен мъж, който плаче за татко си, умрял преди 67 години, не ми се е случвало...
− Извинявай!
− В момента ти си като че ли това 13-годишно момче, останало полусираче. А за майка си не тъгуваш ли?
− Мама, тя... Тя е легенда мама.
− Казвал си ми, че е 3/4 българка?
− Тя си споделяше, че е българка, тъй като баба е половината българка, половината сръбкиня. Всичко останало в рода на мама е българско. Беше невероятна жена. Завършва педагогика в Сърбия и е била сръбска учителка. Първият урок по национализъм, който съм чул в живота си, е преподаван от мама. Аз съм бил в нейния клас, във второ поделение. В една жестока зима като сегашната мама влезе в клас. За мен беше госпожа, не мама. Най-много пердах съм ял аз в този клас. Тя искаше да бъда съвършен, пък аз не бях. И ни сподели: „ Деца, незабавно идете до прозореца. “ И ние отидохме до прозорците, залепихме си носовете. „ Хайде, какво виждате? “ − пита ни тя. „ Висулки, сняг, лед. Няма листа по дърветата “ − отговаряме ние. Тя: „ Гледайте, още гледайте. Па погледнете долу ниско. “ И не знам кой от нас сподели: „ Има врабчета. “ „ А в този момент се върнете на чиновете, желая да ви кажа нещо за тези врабчета − стартира мама. − Вижте какво, деца, има едни птици, които идват у нас пролетно време, когато стартират да цъфтят дърветата, когато стартира да става топло, да става красиво, да става уютно да се живее. Те идват тук да си живеят на хубаво, по-късно да си родят децата, а есента, когато стартира да застудява, те си отиват. Отиват там, където е топло и уютно. А тези врабчета на никое място няма да отидат. Вижте ги, те са посинели от мраз. Трудно намират какво да ядат, само че стоят и ще стоят тук. Тук ще умрат, тъй като това е тяхната татковина. “ Това бе урокът на мама по национализъм! Българка! Сръбска учителка! Не национализъм от вида на „ ние, сърбите, и ние, българите “. А национализъм като разбиране, като чувство, като дълг към родината. Като проклинание за всички, които са си отишли...
− Много болежка има в душата ти. Кога си се чувствал в менгемето сред българите и сърбите?
− Цял живот, непрестанно. Непрекъснато! Аз пребивавам от положителните връзки сред сърби и българи. На мен ми е най-добре, когато връзките сред двата народа са положителни. Защото, когато Господ е събрал един прелестен сърбин и една прелестна българка, от тяхната обич е излязло това, което в този момент стои против теб. И аз мисля, че резултатът е прелестен. Аз съм сърбин, доста обичам Сърбия, претърпял съм тежките години, само че извънредно доста обичам България. Тук мина целият ми зрял живот. И моето ужасно предпочитание е било тези два така и така ужасно близки народа да си живеят добре.
− А по време на войната в Югославия на чия страна застана?
− Един път в твоя някогашен вестник „ Труд “, тъкмо когато бяха почнали бомбардировките над Сърбия, написах публикация, която беше озаглавена „ Имам един шантав идеал. “ Това беше моето отношение към войната. А щурият ми идеал беше моят внук, който е в българската войска, и моят племенник, синът на брат ми, който е в сръбската войска, да ги видя двамата не като родственици, а като бойци да седят на една маса и да си пият ракията.
− Е, можа ли да ги събереш на една маса да си пият ракията?
− Не. География!
− Географията е въпрос на километри?
− Не единствено на километри. Доскоро, в случай че пристигна някой от Сърбия дотук, би трябвало да вади визи, да се поставя депозит, пари... не знам какво. Унизително е! Дъщеря ми, колкото поддържа връзки с мен, толкоз и с брат ми в Сърбия. Говорят си с братовчедите по скайпа, което за мен е испанско населено място. Даже не знам какво е. Аз съм стигнал до телефонния секретар.
− А с брат си имате ли нещо неизказано − нещо, което да ви мъчи?
− Брат ми е на 83 години. Когато той пристигна при мен, изключително първата ни вечер трае до сутринта. Забравяме се от приказки. И нормално се скарваме.
− Защо?
− Защото аз споделям: „ Брат ми, помниш ли, като правихме еди-какво си тогава и тогава? “ А той ми дава отговор: „ То ни е тако! “ (Това не е по този начин − б.а.) И става разправията.
− Кой те насочи към киното?
− Стана инцидентно, както всичко в целия ми живот. Първият човек, който усети, че от мен може да стане нещо в киното, е Мирослав Миндов. Аз познавах доста български артисти от това потомство и бях другар с тях. Тогава бях публицист, работех в радиото, изкарвах безкрайни нощни наряди, по време на които записвахме радиопиеси във Второ студио на радио „ София “. А денем следвах в икономическия. Една вечер виждам Мирослав и той ми сподели: „ Джоко, на следващия ден ще вървя в киноцентъра. Ще играя в един филм. Искам да играеш с мен, желая да те покажа на режисьора. Ти ставаш за кино. “ „ Айде стига, бе, бегай отсам! “ − нямам доверие аз. „ Не − споделя, − ще дойда с моя „ Москвич “ и ще те взема. “ Отиваме в киноцентъра, показва ме на режисьора, който маха с ръка: „ Добре, нашият филм е мъжки, доста мъже ще има, все ще намерим от кое място да мине. “ Мирослав обаче е твърдоглав: „ Чакай, ти не ме разбираш! Аз не съм го довел за статист или масовка, аз желая този човек да играе роля дружно с мен. “ Е, нищо не стана тогава, само че... през днешния ден имам 120 кино лентата зад тила си.
− А по кое време се качи за първи път на кон?
− Заради кино лентата „ Демонът на империята “. Доста огромна група артисти трябваше да се научим да яздим. Играехме дружно с Калоянчев. Когато сериалът свърши, моите сътрудници се върнаха в театрите, аз продължих да яхвам. Не играех в спектакъл, нямах театрални отговорности. Яздех си. Вече съм на 80 години и не ми пука какво приказвам, само че аз станах страховит ездач. В Източна Европа от яздещите артисти имаше единствено един, който е по-добър от мен − Гойко Митич! Той е... мисля, че е неосъществим. Няма различен артист на света, който да язди като него. Изумителен ездач!
− Бяхте ли другари?
− Бяхме другари, несъмнено. Ние и в този момент сме другари, единствено че по стичане на събитията не се виждаме. Представяш ли си в този момент да отида в Париж? Глупости! Приятел съм и с Омар Шериф, само че не се виждаме, тъй като няма по какъв начин. Времето и географията разделят хората.
− Тъгуваш ли за обичаните си коне, с които стана толкоз известен в киното?
− Да, контактът с животното те прави по-благороден. Остава ти отпечатък за цялостен живот − в походката, в стойката, в държанието. Любимият ми Цайс, червен ат, с който бяхме неразделни 13 години, умря благият. Аз му посветих едно писмо − „ Реквием за жребеца Цайс “. След като ме изгониха от радиото (17 години Джоко е публицист в БНР, изпъден след пражките събития, 1968 г.), бях се зарекъл в никакъв случай да не напиша нито една дума. Но на Цайс му бях заречен, че един ден ще напиша нещо за него. И написах за жалост, когато той умря. В неговия бокс, където той живееше в конната база, бях закачил една моя фотография и бях написал: „ На моя Цайс с признателност. “
− Боже Господи, каква обич е било това!
− Много си го обичах. Имах и една кобила, Плевра, с нея снимах в „ Демонът на империята “, съвсем две години бяхме непрестанно дружно. Един път усетих необикновен контакт с нея. Бяхме на фотоси в Арбанаси и имахме дълго време за отмора. Бях я прегърнал през шията и говорех в ухото: „ Колко си страшна, какъв брой си красива, какъв брой те обичам! “ Дълго време говорех по този начин любовно. Усетих по какъв начин стартира цялата да трепери. Предполагам, че това е от тембъра на гласа ми, не че тя схваща нещо. Но тя ми направи най-голямата пакост от всички коне, които съм имал. По време на едни фотоси в цялостен галоп по надолнище тя се изплаши от нещо и спря като закована. И аз катапултирах. Летял съм към осем метра. Тогава си извадих рамото. Остана ми за цялостен живот. И до момента нямам връзка с рамото, държи се единствено на мускул. И това тя ми го направи, моята държанка!
− Смяташ ли, че в случай че не беше в България, че в случай че живееше в чужбина, щеше да имаш по-бляскава кариера?
− Не съм се замислял въобще. Ако бях отвън България, може би щях да лъскам обувки някъде, да давам колела чартърен или да бъда продавач в магазин за седла. Де да знам какво щях да бъда.
− Кога си пееш „ Йовано, Йованке “? Кога ти идва от вътрешната страна?
− Вече не я пея. Нямам глас за пеене. Добър артист съм и доста пъти съм я пял, само че към този момент не мога.
− Казваш, че татко ти е бил хубав! И ти си хубав, а като млад си бил магнит за дамите. Това създавало ли ти е самочувствие?
− Мъже, на които нещо не им доближава, желаят да имат непрестанно жена, да се самодоказват посредством нея. Мъже като мен не изпитват потребност от това, тъй като към мен цялостен живот е имало някаква жена или някакви дами. Било е задоволително да се обърна и...
− Но нали си спомняш, когато преди 15 години ми сподели: „ Всичко, което съм правил в живота си, е било, с цел да се харесам на някоя жена “?
− Да. За мен дамата е нещо велико в живота на един мъж. И защо му е на който и да е мъж в този свят да направи каквото и да е, в случай че до него няма една невероятна жена, която да го потупа по рамото и да му каже: „ Страхотен си! “ За чий бащин му е!? За пари! Пари ще вземе и на следващия ден, и вдругиден! А какво велико чувство е да отидеш на спектакъл с дамата, която е до теб, да излезеш в антракта, да се разходиш, да приказваш с някого и да усещаш с кожата си, че тя стои до тебе! Това е необикновено, това е голямо чувство! Да чувстваш до себе си хубавото, красивото създание... И да те допират някакви флуиди, някаква топлота през дрехата, да усещаш с кожата си, че тя е там, че стои до теб. Страхотно е! И няма по какъв начин да се излъжеш − да се обърнеш, пък нея да я няма. Не, там си е. И да я погледнеш в очите. Женските очи са единственият тласък за мъжете. Но мъжете се разделят на две половинки, едните го признават, другите − не.
− А имало ли е мигове, в които нея да я няма? И по какъв начин се чувстваш тогава?
− Е, имало е мигове... когато съм направил някаква скотщина... И тогава нещата охладняват. Но при интелигентните хора нещата се оправят.
− И изневярата ли е скотщина?
− Да речем. Има и други свинщини. Има неща, които индивидът, който е до теб, не обича да се вършат, а ти все пак ги правиш. Пак е скотщина.
− Какво ти е прощавала брачната половинка ти Лиляна?
− Всичко, каквото е могла да елементарни, е дала прошка. Имаше безпределно доста години, в които от 12 месеца в годината аз по 8 не съм си бил у дома. Все едно че се беше омъжила за моряк. При това аз не бях моряк и не бях на траулер, а измежду пъстрота свят... През 1974-та имаше едни 40-42 дни, когато ме оперираха в Първа градска болница. Извадиха ми жлъчката и се получиха затруднения. И аз взех да си отивам. Разбрах, че си отивам. По едно време се разсъниха от някакъв захлас. И видях, че към леглото ми стоят моите родственици от Сърбия. Загрях, че са били извикани да се простят. Беше страшна борба със гибелта. Но аз оцелях. 42 дни Лиляна е спала на табуретка до краката ми в болничното заведение. Иди след това, па го не помни! Това не е просто „ обичам те “. То е доста повече от „ обичам те “.
− Спомням си, когато ми сподели: „ Сладко е да си плебей на жена! “ Това доста малко мъже могат да си го признаят.
− Само качествени мъже го знаят това. Само качествените мъже обичат да бъдат плебеи. Много сладко е мощен, стойностен мъж да бъде плебей на едно едва създание, на една жена. Страшно сладко е!
− И в никакъв случай не си страдал от жена? От коварството, от изменничество?
− Никога не съм страдал от жена. Даже когато съм се разделял, в никакъв случай не съм създавал връзки на омраза и ненавист с дамата. Виждал съм се с тези дами, приказвал съм си с тях.
− Ти си доста добър човек и на теб всичко сякаш ти идва ей по този начин, поднесено на тепсия: функциите, любовта на хората, признанието...
− Това е развой. Има хора, които са проведени, прецизни. Те знаят тъкмо какво желаят да учат, да завършат, по какъв начин да градят кариера. Знаят по какъв начин ще напредват, по какъв начин ще стигнат до генералния шеф или до министър-председател. И го преследват. Аз не споделям, че това е неприятно. Напротив. Завиждал съм на такива хора, тъй като аз не съм подобен, не го умея. Има хора като мен, които просто си живеят в пространството, и на тях нещата им се случват. Ходиш, вървиш по пътя си и хоп, на някое кръстовище се срещаш с шанса си − както се срещна оная, Анна-Мария, с Бойко Борисов. Аз по този начин попаднах в първия си филм, по този начин ми се случи и с втория. А по-късно филмите просто се връзваха един на различен, без да върша каквото и да е. Без да се интересувам има ли писани сюжети, кой ги написа, кой ще прави това-онова. Мен просто ме канеха. Случайно попаднах във френски филм, където играх с Омар Шериф и станахме близки. След това инцидентно отидох в Унгария на пробни фотоси и... след това направих 35 игрални кино лентата. Да, случваха ми се нещата ей по този начин, от небето, от Господа, от звездите!
− Бог те е целунал, не мислиш ли?
− Де да знам. Мисля, че баща ме е целунал. Само че може да ти се случат милион пъти инцидентни неща, само че в случай че ти не си подготвен да участваш в тези случайности − гледай си работата, няма да стане! Да, човек има шанс, само че би трябвало да е подготвен за този шанс. Трябва да имаш тези първи години с този необикновен баща и тази невероятна мама. Трябва да бъдеш най-хубавият възпитаник в гимназията. Аз бях! Трябва да бъдеш студент, на който ректорът единствено на теб персонално да е връчил дипломата измежду 500-те завършващи випуска. Аз бях този. Трябва да работиш в Българското радио и да бъдеш един от най-хубавите публицисти. Да получиш премия за най-хубавия материал през годината. Той се споделяше „ Обичам тази улица “. Много прекрасен материал беше, за бул. „ Евлоги Георгиев “.
− И за публицистиката приказваш с такава обич, с каквато разказваш за киното.
− Всичко, което съм правил в живота си, съм го правил с обич. Един човек, който не умее да язди, могат да му докарат най-хубавия кон. И той ще го изхвърли от седлото. Най-големият шанс в света да ти пристигна, в случай че ти не можеш да го реализираш, в случай че не можеш да го направиш, в случай че не си подготвен за него, защо ти е?
− Иска ли ти се да яздиш кон в този момент?
− Иска ми се, несъмнено. Но не мога към този момент. Тазобедрените ми стави отидоха на кино. И е болежка. От пет години не съм яздил.
− А въртиш ли револвера? Беше като факир в каубойските филми.
− Бях. Изкривиха ми се пръстите и към този момент не мога.
− Казваш, че си успявал да хванеш шанса си, че си направил всичко, което искаш, само че въпреки всичко несъмнено има нещо, за което да съжаляваш, че не си го сторил. В какво не съумя до дъно?
− Светът е голям. Знаеш ли с какъв брой доста дами не съм бил!
− Пустият му блян по дамите, финален си отива!
− Е, по какъв начин!
− Не те ли ревнуваше Лиляна?
− Разбира се, че ме ревнуваше. Тя и в този момент ме ревнува. Но това е благородна ревнивост. Тя е величествена Лилянка.
− Къде се запознахте?
− Лиляна е пианистка, приключила е Консерваторията. Но в никакъв случай не е работила като музикант. Започна да работи в радиото като музикален оформител на радиотеатъра. Там се запознахме, там се оженихме. Но след чешките събития имаше чистка в радиото. Изгониха ни и двамата. Аз не бях с българско поданство. А тя − около мен единствено тъй като ми е брачна половинка. Настъпиха четири мъртвешки години... Беше ужасно... Не знам, не мога да ти опиша какво беше.
− Как издържахте?
− Имаше описи в редакциите на хора, които не могат да сътрудничат. Черни описи. И на никое място не можеш да влезеш. Имах другари, сътрудници, които ми вадеха късно вечерта страници за коректури. Правех коректури и ми плащаха по 8 стотинки. Бях се отчаял. В такива обстановки на дамата е по-лесно. Има мъж, който е глава на семейство, той носи някаква отговорност. И тя може да каже: „ Аз имам мъж. “ Ама аз не мога да кажа: „ Аз имам жена. “ Бях се отчаял и не знаех към този момент какво да върша. Ходех по улиците като глупак. Един ден се прибрах у дома и Лиляна ми сподели: „ Седни, желая да приказвам нещо с теб. “ Аз седнах и тогава пристигна моментът, мислех си: „ Дотук бях. “ Тя споделя: „ Знаеш ли, през днешния ден вървях до статистическия институт. Проверих едни статистики и се оказа, че тези статистики се водят от 1892-ра. В статистиката няма маркиран нито един случай на гибел от апетит. Гладна гибел в България не е имало. Ерго, Джоко, ние с теб от апетит няма да умрем. “ Падна ми не камък, ами канара ми падна от сърцето. Толкова тегаво беше. В тези години и компании нямаше. Или най-малко за някои имаше, но за мен нямаше. Лиляна по някое време се устрои в импресарска организация, тъй като е с 3-4 езика и с музикално обучение. Почна да работи и някак си се преживяваше. И най-сетне Сашо Величков, едно велико момче, който по това време беше и шеф на студио „ Игрални филми “ в Бояна, ме видя в коридора на киноцентъра. Ей по този начин, отново инцидентно ме срещна и ми сподели: „ Джоко, ти за какво не подадеш едно заявление да те назнача тук в студиото? “ Викам: „ Отде да знам, че може. “ Подадох заявление и той ме назначи. И животът потегли още веднъж.
− Помниш ли всички филми, в които си се снимал?
− Някъде към 120. Не съм ги броил, само че оня ден Стефчо Данаилов сподели по този начин: „ Дайте да се разберем. „ На всеки километър “ е едно заглавие, аз там съм играл в 26 кино лентата. “ И е безпределно прав. Аз съм взел участие в доста сериали, които носят едно заглавие. Много са филмите – „ Демонът на империята “, „ Осмият “, „ Езоп “, „ Михаил Строгов “, „ На всеки километър “, „ Гоя “, „ Антихрист “, „ Баща ми бояджията “, „ Иван Кондарев “, „ Сватбите на Йоан Асен “, „ Войната на таралежите “, „ Камионът “, „ Хан Аспарух “, „ Време разделно “, „ Под игото “. Сега се фотографирам в „ Отплата “ по Нова телевизия. Играя бащата на главния воин, нямам изключително присъединяване, само че имам блестящо като наличие. Това е първият сезон от 12 епизода.
− Оглеждаш ли се в очите на внуците си, на правнучето?
− Знаеш ли, аз не съм от хората, които се превъзнасят по децата и по внуците си. Аз съм направил всичко, което би трябвало да се направи за тях, и не преставам да го върша. Обожавам най-големия си внук, той е на 33 години. Обичам правнука си, който е на 5 години.
− Има ли някой от тях, който да носи твоето име?
− Има. По-малкият наследник на Ирина, по-малкият внук е Джоко.
− А има ли някой, който да те наследява като артист, като дух, като наличие?
− Не. Най-големият ми внук приключва тежки пътностроителни машини. По-малкият е пенкилер, само че е сладостен. Малката ми внучка Мария, тя ни е обща вноска с Валентин Старчев, тъй като ни бяха женени децата. Вече е на 28-29 години и учи непрестанно, все някакви специализации завършва… в Малта, в Германия. А най-малката Пламена е гребкиня. Ходи на Панчаревското езеро да гребе като алтава. Иначе учи във френска гимназия. Безкрайно ги обичам, само че ме нервират хората, които превъзнасят внуците си.
− Чие благоухание искаш да усетиш?
− На баща.
− Татко, отново баща. Невероятна е тази твоя връзка с баща. Какво те ядосва в живота, в политиката?
− Напоследък се нервирам от това, че писва ми да пребивавам в обществото, което е като риба, рак и щука. Това е извънредно! Това е невероятна дивотия. Ето, стана това злощастие с наводнението, дето дори и в печал бяхме. И незабавно скочиха от синята коалиция, от Българска социалистическа партия − всеки упреква другия. Хора, станало е злощастие! Как може върху злощастие да се упражняваш в политическа реторика, бе, глупак! Аз въпреки всичко съм естествен човек.
− Защо ние сме толкоз разграничени, а сърбите са единни?
− Наскоро като бях на едно изявление при Карбовски, ме пита той: „ Имате ли другари измежду алените? “ Имам, несъмнено. Как да нямам? Как може Стефан Данаилов да не ми е другар, като ми е! И хем да го обичам, хем и той да ме обича. Как Андрей Пантев да не ми е другар, като ми е другар! И си го обичам. Какво значение има, че той е червен. Мен ме интересува индивидът честен ли е, почтен ли е, добър ли е. А в какво има вяра той, е частен въпрос.
− Какво правиш заран, като станеш?
− Първо дълго приказваме с Лилянка какво ще закусваме. И внучките ми знаят, че аз обичам вкусните неща. Прави се турско кафе за Лиляна и чай за мене. Трябва да има наложително маслини на масата, тъй като не мога без тях, да има сирене и кашкавал, които хапвам дружно. Обичам да има прошуто, обичам да има малко свински гърди, от време на време и малко сланина... След това?... Има една голяма празнота към този момент в моя живот. Не знам дали знаеш, аз съм полусляп. Затова към този момент не карам кола, не мога да чета. Сценария, по който играя сега, няма по какъв начин да го чета и това го прави Лиляна. Отпечатват ми го с доста едри букви, които аз почти ги виждам, и това ми оказва помощ да си изучавам текстовете. Липсата на зрение ми отваря голяма празнота в живота. Защото аз цялостен живот доста съм чел. И ми е погрешно, че цялостен живот съм купувал книги и не съм ги чел. Все си споделях − като се пенсионирам и като няма какво да върша, една по една ще си ги чета. Ядец! Останаха си непрочетени.
− Синът ти си отиде неочаквано…
− Това е голяма дупка и при мен, и при жена ми. Да си отиде ей по този начин, инцидентно. Много е ужасно! И внезапно останахме сами. В дребната къщурка Бойковец, която боготворя, има една маса и едно огнище... Много е красиво. Ние цялостен живот живеем с вяра, че един ден, когато към този момент няма да мога да нацепя дърва, няма да мога да окося − има го Стоян. Сега към този момент внезапно Стоян го няма. Имам цяла стена с оръжие. Мен да ме няма, има Стоян, той ще върти оръжието. А Стоян към този момент го няма. Стана внезапно доста празно.
− От самотата боязън ли те е?
− Не. Самотата е разбиране, от което се опасява и мъчно го претърпява неинтелигентен човек. Един просветен и образован човек, който има богат живот, богати душевно хора към себе си... за каква самотност става дума? На мен не ми стига времето да премисля всичко, което желая да мисля. Те се изпреварват като коне на съревнование нещата, които желая да ги измисля. И както Катето, внучката, споделяше: „ За да се отървеш от някоя мисъл, би трябвало да мислиш до дъно. Да я хванеш и да я домислиш до дъно. И тогава се отърваваш незабавно. “ Аз не мога да мисля до дъно, тъй като ме атакува някаква друга мисъл.
− А мисълта за гибелта навестява ли те?
− О, несъмнено. Не може човек на моите години... Аз знам, че то е близко, някъде тук. Приятелите си отиват. Отиде си Коста, отиде си Иван Андонов, Велко Кънев, доста по-малък от мен. Това потомство си отива.
− Скоро върших изявление с Хачо Бояджиев за неговата 80-годишнина.
− Той ми е батко. Той е месец и нещо по-голям от мен и постоянно му натяквам, че ми е батко. Хачо е страховит.
− Но и ти си страховит? От вас човек може единствено да се учи и да черпи сила. Къде е магията?
− Нали ти споделих, животът ми беше безкрайна поредност от случайности, за които аз бях подготвен. Можех да ги овладея. Обичам всичките си филми, само че най-вече обичам унгарския филм „ Под краката им свири вятърът “. До него бях снимал 41 кино лентата и още не бях решил, че това ми е работата, към момента имах страшна притегателна мощ да се върна в редакцията, тъй като обичах и да пиша. Но в този филм загрях, че това е работа за мен, че я мога, че не се покорявам. Ролята ми беше отново с кон. И филмът ми се подчиняваше, както конят, който яхвам. Можех да ръководя кино лентата, да го навия вдясно, вляво, можех да го спусна, можех да направя каквото си желая от него. Тогава си споделих: Ето къде е номерът − да владееш обстановката. В живота е същото. И в специалността. Това е най-голямото задоволство. Да, аз го яздех тоя живот. И го яздех крепко!
Година след този наш диалог си отиде брачната половинка на Джоко, обичаната му Лиляна. Угасна напролет на 2013-а след дълга борба с рака. Джоко остана самичък. Ужасно самичък. Животът му натежа. С болката по загубата. И с невъзможното ежедневие.
Ходеше печален, замислен, до момента в който един ден... и той угасна. У
гасна от обич. Раздели се с живота от обич. От тъга по своята Лиляна. Каубоят на българското, сръбското и унгарското кино, артистът с най-запомнящ се глас пое към залеза в петък вечер часове преди Задушница и седмица преди да навърши 82. Тогава Бог прибира най-любимите си рожби, настояват старите хора. Джоко умря от израстък в мозъка и бързаше, бързаше да отиде при своята обичана.
В годините на целия преход пред касетофона ми се " изповядаха " над 500 фамозни българи, споделяйки страдания, наслади, очаквания и разочарования.
Разлиствам още веднъж страниците на тези изповеди през днешния ден, в 2023 година, тъй като на всички тях ние сме длъжници.
Ще обявявам в Епицентър.бг част от книгата " Изповеди по пантофи ", в които се пробвах да покажа човешката страна на нашия преход.
Днес ще напомня нашите диалози с ДЖКО РОСИЧ - артистът, който излъчваше толкоз доста обич, и който събираше в отговор голяма любов. Винаги споделяше: " Аз пребивавам от положителните връзки сред сърби и българи ", постоянно наблягаше: " Всичко в този живот съм го правил с обич " и в никакъв случай не забравяше да изрази признателност: " Нещата ми се случваха ей по този начин, от Господа, от звездите "...
Една изповед на чаша кафе преди 11 години.
21 февруари 2012 година
Неговият глас в никакъв случай не може да бъде комплициран. Неговата фигура − също. А името му? Името му разсънва възхита и обич. Седим си с Джоко Росич в обичаното му кафене на „ Ситняково “. Донесъл ми е фотоси от негови функции в киното. Роден е в неделя в три часа след среднощ на 29 февруари, само че го записали на 28-и, да си има „ естествен “ рожден ден като всички. Било е 1932-ра, в Крупан, Кралство Югославия. Баща му е сърбин, майка му − българка. На 19 години Джоко, записан като Джордже, заобикаля в България. Завършва стопанска система, 17 години работи в Българското национално радио, откъдето е изпъден след чешките събития. Шансът му е в киното. Стреля по този начин добре, както язди кон. Понякога е именуван „ именитият каубой “.
През февруари 2010 година получава премията „ Златен век “ на Министерството на културата за огромните си заслуги и принос към българското кино. Но най-вече цени премията, която получава в Будапеща за „ повсеместен принос към унгарското кино “. Никой различен задграничен артист не е притежател на този приз. Тогава Джоко минава по голям червен килим и чува възгласите, че е международна звезда. Пленява публиката с едно четиристишие на Шандьор Петьофи: „ Унгарийо, обич моя, благодаря ти за всичко, ужасно доста те обичам. “ „ Падна таванът от овации “, споделя Джоко и върти цигарата в ръцете си...
− Джоко, и ти навъртя 80 години. Питаш ли се по какъв начин отлетяха?
− Обикновено на моите млади сътрудници, когато работя с тях, им споделям: „ Деца, внимавайте какво вършиме със себе си, тъй като през вчерашния ден, някъде към два следобяд, бях на вашите години. “ Преспах една нощ и... (щрака с пръсти − б. а.).
− Толкова ли бързо се изтъркулиха?
− Толкова бързо. Ето това е (отново щрака с пръсти − б.а.). Целият ти живот се събира в един момент. Целият! А аз още на нищо не съм се наситил. Искам още да играя. Искам още да видя свят. Искам още хубави дами да видя. Искам всичко към мен да е цялостно с живот.
− Като виждам тези фотоси от функции във филми и този богат живот, който си имал, не може да е минал като едно щракане с пръсти?
− Не може, несъмнено, само че чувството е такова. Усещането е, че това е било през вчерашния ден. Аз не мога да приема да вземем за пример, че щерка ми е на 57 години. Как по този начин моето Иринче ще е на 57 години! Глупости! Аз не мога да загрея, че внукът ми има наследник, че аз съм прародител, не ми влиза в главата. Те са ми тези дребни деца, които идваха на вилата ми в Бойковец, с които по през целия ден си играехме, на които правех корабчета по фотоси.
− Излъчваш такава сила и подобен мъжки аристократизъм, че доста мъже може да ти завидят?
− Ето, това е нещо, за което нямам заслуга. То идва от мама и баща, от детството, от средата, в която съм възпитаван, от обкръжението, от образованието, от количеството плесници, които съм получил в живота. Защото шамарите в живота вършат индивида човек. За да стана подобен, какъвто ме познаваш, знаеш ли какъв брой плесници съм изял?
− А пък аз си мисля, че ти си се събуждал постоянно единствено с обич и си заспивал единствено с любов. И не мога да си показва друго отношение на хората към теб.
− Това е друго. Аз приказвам за плесници като прекарване. Не съм ти казвал до момента, само че на 10-годишна възраст аз присъствах на обесване. През Втората международна война в центъра на града, в който живеехме, имаше бесилки, които непрестанно бяха цялостни. И германците ни изкарваха от къщите, с цел да отидем и да присъстваме на обесването. Как мислиш се е запечатало това в съзнанието на едно 10-годишно дете? Аз съм претърпял цяла международна война, която у нас беше доста кървава. Нямаше къща, от която да няма умрял човек. От нашата фамилия починалите са петима. Как да изтрия това от съзнанието си? Ти казваш: „ Хората те обичат. “ Да, обичат ме, и знам за какво ме обичат. Защото аз съм претъпкан от обич към хората. Хората усещат, когато някой ги обича, и му отвръщат със същото.
− Вероятно доста от отминалите дни минават пред очите ти като на кино лента.
− Да, минават непрестанно. И знаеш ли, минават с някаква странна обич. Аз имах необикновен татко, беше свръхестествен човек. Той почина на 37-годишна възраст във Втората международна война в борба против германците. Аз съм го надживял извънредно доста. Той − на 37, аз − на 80! Не мога да го възприема. Но споделям ти почтено, и в този миг желая да наподобявам на баща. И в този миг желая да ти приказвам по този начин, както той би ти приказвал. До ден сегашен той ми е идол, той е индивидът, на който цялостен живот съм желал да наподобявам. И в никакъв случай не съм съумял да го доближи, разбираш ли, само че не преставам.
− Защо, какъв е бил той? Как би ми приказвал татко ти през днешния ден?
− Татко е най-почтеният, най-честният, най-красивият. Беше неизразим красавец! Огромен мъж. Имам у дома един вестник „ Политика “ от 1926 година, запазил се е в нашата фамилия, където е оповестена публикация за национални надпревари в моето родно градче. Хората се състезават в мятане на камък от рамо, скок от място и игра в хоро. След това комерсиалната колегия дава по жълтица на най-хубавия. И във вестника написа, че две от жълтиците е спечелил татко ми в игра на хоро и в подтикване на камък от рамо. Срамно е, че в годините на Втората международна война, когато настъпи огромният апетит в Сърбия, тези жълтици ние ги разменихме за по 30 кила царевица. За да се преживее някак си... (Джоко към този момент е запалил цигара − б.а.). Татко беше най-храбрият човек, който съм познавал, човек с изумителна смелост. По време на войната против германците няколко пъти е разжалван в чин. И за какво? Защото, когато са тръгвали в офанзива, той не е залягал и по този начин е давал „ неприятен “ образец на бойците си. Татко постоянно е казвал: „ Аз съм сръбски преподавател. А един сръбски преподавател не може да се навежда пред германци. “ Ей подобен човек е бил той. И в този момент, като ме питаш дали целият ми живот минава като на филм − да, връхлитат ме благите случки с този необикновен човек.
− С доста тъга си спомняш това, а е било толкоз от дълго време.
− Като виждам тази зима в този момент, си припомням онази страшна зима на 1942-ра, запомнена от света със Сталинградската борба. С момчетата на улицата като плюнехме, плюнката ни, до момента в който стигне до земята, ставаше на топче лед. Толкова беше студено. У дома се отопляваше единствено дребната кухня, тъй като нямахме средства. И вечерно време, когато трябваше да се ляга, баща и мама отиваха да легнат първо в леглата на децата, с цел да ги затоплят с телата си. След тях ние с брат ми се юрвахме като хуни. Обикновено той лягаше при мама, аз − при баща. И усещах топлото на баща, миризмата на пижамата му, топлината на ласката му, с която ни прегръщаше. Винаги съм завиждал на моите другари, че си имат татковци. А аз от 13-годишен нямам. Завиждал съм и когато съм чувал да ми споделят, че пият ракията с татко си (сълзи напират в очите му − б.а.).
− Джоко, толкоз е откровено това, което казваш! Тези мъжки, в действителност детски сълзи, които виждам в този момент в очите ти, в очите на един двуметров 80-годишен мъж, който плаче за татко си, умрял преди 67 години, не ми се е случвало...
− Извинявай!
− В момента ти си като че ли това 13-годишно момче, останало полусираче. А за майка си не тъгуваш ли?
− Мама, тя... Тя е легенда мама.
− Казвал си ми, че е 3/4 българка?
− Тя си споделяше, че е българка, тъй като баба е половината българка, половината сръбкиня. Всичко останало в рода на мама е българско. Беше невероятна жена. Завършва педагогика в Сърбия и е била сръбска учителка. Първият урок по национализъм, който съм чул в живота си, е преподаван от мама. Аз съм бил в нейния клас, във второ поделение. В една жестока зима като сегашната мама влезе в клас. За мен беше госпожа, не мама. Най-много пердах съм ял аз в този клас. Тя искаше да бъда съвършен, пък аз не бях. И ни сподели: „ Деца, незабавно идете до прозореца. “ И ние отидохме до прозорците, залепихме си носовете. „ Хайде, какво виждате? “ − пита ни тя. „ Висулки, сняг, лед. Няма листа по дърветата “ − отговаряме ние. Тя: „ Гледайте, още гледайте. Па погледнете долу ниско. “ И не знам кой от нас сподели: „ Има врабчета. “ „ А в този момент се върнете на чиновете, желая да ви кажа нещо за тези врабчета − стартира мама. − Вижте какво, деца, има едни птици, които идват у нас пролетно време, когато стартират да цъфтят дърветата, когато стартира да става топло, да става красиво, да става уютно да се живее. Те идват тук да си живеят на хубаво, по-късно да си родят децата, а есента, когато стартира да застудява, те си отиват. Отиват там, където е топло и уютно. А тези врабчета на никое място няма да отидат. Вижте ги, те са посинели от мраз. Трудно намират какво да ядат, само че стоят и ще стоят тук. Тук ще умрат, тъй като това е тяхната татковина. “ Това бе урокът на мама по национализъм! Българка! Сръбска учителка! Не национализъм от вида на „ ние, сърбите, и ние, българите “. А национализъм като разбиране, като чувство, като дълг към родината. Като проклинание за всички, които са си отишли...
− Много болежка има в душата ти. Кога си се чувствал в менгемето сред българите и сърбите?
− Цял живот, непрестанно. Непрекъснато! Аз пребивавам от положителните връзки сред сърби и българи. На мен ми е най-добре, когато връзките сред двата народа са положителни. Защото, когато Господ е събрал един прелестен сърбин и една прелестна българка, от тяхната обич е излязло това, което в този момент стои против теб. И аз мисля, че резултатът е прелестен. Аз съм сърбин, доста обичам Сърбия, претърпял съм тежките години, само че извънредно доста обичам България. Тук мина целият ми зрял живот. И моето ужасно предпочитание е било тези два така и така ужасно близки народа да си живеят добре.
− А по време на войната в Югославия на чия страна застана?
− Един път в твоя някогашен вестник „ Труд “, тъкмо когато бяха почнали бомбардировките над Сърбия, написах публикация, която беше озаглавена „ Имам един шантав идеал. “ Това беше моето отношение към войната. А щурият ми идеал беше моят внук, който е в българската войска, и моят племенник, синът на брат ми, който е в сръбската войска, да ги видя двамата не като родственици, а като бойци да седят на една маса и да си пият ракията.
− Е, можа ли да ги събереш на една маса да си пият ракията?
− Не. География!
− Географията е въпрос на километри?
− Не единствено на километри. Доскоро, в случай че пристигна някой от Сърбия дотук, би трябвало да вади визи, да се поставя депозит, пари... не знам какво. Унизително е! Дъщеря ми, колкото поддържа връзки с мен, толкоз и с брат ми в Сърбия. Говорят си с братовчедите по скайпа, което за мен е испанско населено място. Даже не знам какво е. Аз съм стигнал до телефонния секретар.
− А с брат си имате ли нещо неизказано − нещо, което да ви мъчи?
− Брат ми е на 83 години. Когато той пристигна при мен, изключително първата ни вечер трае до сутринта. Забравяме се от приказки. И нормално се скарваме.
− Защо?
− Защото аз споделям: „ Брат ми, помниш ли, като правихме еди-какво си тогава и тогава? “ А той ми дава отговор: „ То ни е тако! “ (Това не е по този начин − б.а.) И става разправията.
− Кой те насочи към киното?
− Стана инцидентно, както всичко в целия ми живот. Първият човек, който усети, че от мен може да стане нещо в киното, е Мирослав Миндов. Аз познавах доста български артисти от това потомство и бях другар с тях. Тогава бях публицист, работех в радиото, изкарвах безкрайни нощни наряди, по време на които записвахме радиопиеси във Второ студио на радио „ София “. А денем следвах в икономическия. Една вечер виждам Мирослав и той ми сподели: „ Джоко, на следващия ден ще вървя в киноцентъра. Ще играя в един филм. Искам да играеш с мен, желая да те покажа на режисьора. Ти ставаш за кино. “ „ Айде стига, бе, бегай отсам! “ − нямам доверие аз. „ Не − споделя, − ще дойда с моя „ Москвич “ и ще те взема. “ Отиваме в киноцентъра, показва ме на режисьора, който маха с ръка: „ Добре, нашият филм е мъжки, доста мъже ще има, все ще намерим от кое място да мине. “ Мирослав обаче е твърдоглав: „ Чакай, ти не ме разбираш! Аз не съм го довел за статист или масовка, аз желая този човек да играе роля дружно с мен. “ Е, нищо не стана тогава, само че... през днешния ден имам 120 кино лентата зад тила си.
− А по кое време се качи за първи път на кон?
− Заради кино лентата „ Демонът на империята “. Доста огромна група артисти трябваше да се научим да яздим. Играехме дружно с Калоянчев. Когато сериалът свърши, моите сътрудници се върнаха в театрите, аз продължих да яхвам. Не играех в спектакъл, нямах театрални отговорности. Яздех си. Вече съм на 80 години и не ми пука какво приказвам, само че аз станах страховит ездач. В Източна Европа от яздещите артисти имаше единствено един, който е по-добър от мен − Гойко Митич! Той е... мисля, че е неосъществим. Няма различен артист на света, който да язди като него. Изумителен ездач!
− Бяхте ли другари?
− Бяхме другари, несъмнено. Ние и в този момент сме другари, единствено че по стичане на събитията не се виждаме. Представяш ли си в този момент да отида в Париж? Глупости! Приятел съм и с Омар Шериф, само че не се виждаме, тъй като няма по какъв начин. Времето и географията разделят хората.
− Тъгуваш ли за обичаните си коне, с които стана толкоз известен в киното?
− Да, контактът с животното те прави по-благороден. Остава ти отпечатък за цялостен живот − в походката, в стойката, в държанието. Любимият ми Цайс, червен ат, с който бяхме неразделни 13 години, умря благият. Аз му посветих едно писмо − „ Реквием за жребеца Цайс “. След като ме изгониха от радиото (17 години Джоко е публицист в БНР, изпъден след пражките събития, 1968 г.), бях се зарекъл в никакъв случай да не напиша нито една дума. Но на Цайс му бях заречен, че един ден ще напиша нещо за него. И написах за жалост, когато той умря. В неговия бокс, където той живееше в конната база, бях закачил една моя фотография и бях написал: „ На моя Цайс с признателност. “
− Боже Господи, каква обич е било това!
− Много си го обичах. Имах и една кобила, Плевра, с нея снимах в „ Демонът на империята “, съвсем две години бяхме непрестанно дружно. Един път усетих необикновен контакт с нея. Бяхме на фотоси в Арбанаси и имахме дълго време за отмора. Бях я прегърнал през шията и говорех в ухото: „ Колко си страшна, какъв брой си красива, какъв брой те обичам! “ Дълго време говорех по този начин любовно. Усетих по какъв начин стартира цялата да трепери. Предполагам, че това е от тембъра на гласа ми, не че тя схваща нещо. Но тя ми направи най-голямата пакост от всички коне, които съм имал. По време на едни фотоси в цялостен галоп по надолнище тя се изплаши от нещо и спря като закована. И аз катапултирах. Летял съм към осем метра. Тогава си извадих рамото. Остана ми за цялостен живот. И до момента нямам връзка с рамото, държи се единствено на мускул. И това тя ми го направи, моята държанка!
− Смяташ ли, че в случай че не беше в България, че в случай че живееше в чужбина, щеше да имаш по-бляскава кариера?
− Не съм се замислял въобще. Ако бях отвън България, може би щях да лъскам обувки някъде, да давам колела чартърен или да бъда продавач в магазин за седла. Де да знам какво щях да бъда.
− Кога си пееш „ Йовано, Йованке “? Кога ти идва от вътрешната страна?
− Вече не я пея. Нямам глас за пеене. Добър артист съм и доста пъти съм я пял, само че към този момент не мога.
− Казваш, че татко ти е бил хубав! И ти си хубав, а като млад си бил магнит за дамите. Това създавало ли ти е самочувствие?
− Мъже, на които нещо не им доближава, желаят да имат непрестанно жена, да се самодоказват посредством нея. Мъже като мен не изпитват потребност от това, тъй като към мен цялостен живот е имало някаква жена или някакви дами. Било е задоволително да се обърна и...
− Но нали си спомняш, когато преди 15 години ми сподели: „ Всичко, което съм правил в живота си, е било, с цел да се харесам на някоя жена “?
− Да. За мен дамата е нещо велико в живота на един мъж. И защо му е на който и да е мъж в този свят да направи каквото и да е, в случай че до него няма една невероятна жена, която да го потупа по рамото и да му каже: „ Страхотен си! “ За чий бащин му е!? За пари! Пари ще вземе и на следващия ден, и вдругиден! А какво велико чувство е да отидеш на спектакъл с дамата, която е до теб, да излезеш в антракта, да се разходиш, да приказваш с някого и да усещаш с кожата си, че тя стои до тебе! Това е необикновено, това е голямо чувство! Да чувстваш до себе си хубавото, красивото създание... И да те допират някакви флуиди, някаква топлота през дрехата, да усещаш с кожата си, че тя е там, че стои до теб. Страхотно е! И няма по какъв начин да се излъжеш − да се обърнеш, пък нея да я няма. Не, там си е. И да я погледнеш в очите. Женските очи са единственият тласък за мъжете. Но мъжете се разделят на две половинки, едните го признават, другите − не.
− А имало ли е мигове, в които нея да я няма? И по какъв начин се чувстваш тогава?
− Е, имало е мигове... когато съм направил някаква скотщина... И тогава нещата охладняват. Но при интелигентните хора нещата се оправят.
− И изневярата ли е скотщина?
− Да речем. Има и други свинщини. Има неща, които индивидът, който е до теб, не обича да се вършат, а ти все пак ги правиш. Пак е скотщина.
− Какво ти е прощавала брачната половинка ти Лиляна?
− Всичко, каквото е могла да елементарни, е дала прошка. Имаше безпределно доста години, в които от 12 месеца в годината аз по 8 не съм си бил у дома. Все едно че се беше омъжила за моряк. При това аз не бях моряк и не бях на траулер, а измежду пъстрота свят... През 1974-та имаше едни 40-42 дни, когато ме оперираха в Първа градска болница. Извадиха ми жлъчката и се получиха затруднения. И аз взех да си отивам. Разбрах, че си отивам. По едно време се разсъниха от някакъв захлас. И видях, че към леглото ми стоят моите родственици от Сърбия. Загрях, че са били извикани да се простят. Беше страшна борба със гибелта. Но аз оцелях. 42 дни Лиляна е спала на табуретка до краката ми в болничното заведение. Иди след това, па го не помни! Това не е просто „ обичам те “. То е доста повече от „ обичам те “.
− Спомням си, когато ми сподели: „ Сладко е да си плебей на жена! “ Това доста малко мъже могат да си го признаят.
− Само качествени мъже го знаят това. Само качествените мъже обичат да бъдат плебеи. Много сладко е мощен, стойностен мъж да бъде плебей на едно едва създание, на една жена. Страшно сладко е!
− И в никакъв случай не си страдал от жена? От коварството, от изменничество?
− Никога не съм страдал от жена. Даже когато съм се разделял, в никакъв случай не съм създавал връзки на омраза и ненавист с дамата. Виждал съм се с тези дами, приказвал съм си с тях.
− Ти си доста добър човек и на теб всичко сякаш ти идва ей по този начин, поднесено на тепсия: функциите, любовта на хората, признанието...
− Това е развой. Има хора, които са проведени, прецизни. Те знаят тъкмо какво желаят да учат, да завършат, по какъв начин да градят кариера. Знаят по какъв начин ще напредват, по какъв начин ще стигнат до генералния шеф или до министър-председател. И го преследват. Аз не споделям, че това е неприятно. Напротив. Завиждал съм на такива хора, тъй като аз не съм подобен, не го умея. Има хора като мен, които просто си живеят в пространството, и на тях нещата им се случват. Ходиш, вървиш по пътя си и хоп, на някое кръстовище се срещаш с шанса си − както се срещна оная, Анна-Мария, с Бойко Борисов. Аз по този начин попаднах в първия си филм, по този начин ми се случи и с втория. А по-късно филмите просто се връзваха един на различен, без да върша каквото и да е. Без да се интересувам има ли писани сюжети, кой ги написа, кой ще прави това-онова. Мен просто ме канеха. Случайно попаднах във френски филм, където играх с Омар Шериф и станахме близки. След това инцидентно отидох в Унгария на пробни фотоси и... след това направих 35 игрални кино лентата. Да, случваха ми се нещата ей по този начин, от небето, от Господа, от звездите!
− Бог те е целунал, не мислиш ли?
− Де да знам. Мисля, че баща ме е целунал. Само че може да ти се случат милион пъти инцидентни неща, само че в случай че ти не си подготвен да участваш в тези случайности − гледай си работата, няма да стане! Да, човек има шанс, само че би трябвало да е подготвен за този шанс. Трябва да имаш тези първи години с този необикновен баща и тази невероятна мама. Трябва да бъдеш най-хубавият възпитаник в гимназията. Аз бях! Трябва да бъдеш студент, на който ректорът единствено на теб персонално да е връчил дипломата измежду 500-те завършващи випуска. Аз бях този. Трябва да работиш в Българското радио и да бъдеш един от най-хубавите публицисти. Да получиш премия за най-хубавия материал през годината. Той се споделяше „ Обичам тази улица “. Много прекрасен материал беше, за бул. „ Евлоги Георгиев “.
− И за публицистиката приказваш с такава обич, с каквато разказваш за киното.
− Всичко, което съм правил в живота си, съм го правил с обич. Един човек, който не умее да язди, могат да му докарат най-хубавия кон. И той ще го изхвърли от седлото. Най-големият шанс в света да ти пристигна, в случай че ти не можеш да го реализираш, в случай че не можеш да го направиш, в случай че не си подготвен за него, защо ти е?
− Иска ли ти се да яздиш кон в този момент?
− Иска ми се, несъмнено. Но не мога към този момент. Тазобедрените ми стави отидоха на кино. И е болежка. От пет години не съм яздил.
− А въртиш ли револвера? Беше като факир в каубойските филми.
− Бях. Изкривиха ми се пръстите и към този момент не мога.
− Казваш, че си успявал да хванеш шанса си, че си направил всичко, което искаш, само че въпреки всичко несъмнено има нещо, за което да съжаляваш, че не си го сторил. В какво не съумя до дъно?
− Светът е голям. Знаеш ли с какъв брой доста дами не съм бил!
− Пустият му блян по дамите, финален си отива!
− Е, по какъв начин!
− Не те ли ревнуваше Лиляна?
− Разбира се, че ме ревнуваше. Тя и в този момент ме ревнува. Но това е благородна ревнивост. Тя е величествена Лилянка.
− Къде се запознахте?
− Лиляна е пианистка, приключила е Консерваторията. Но в никакъв случай не е работила като музикант. Започна да работи в радиото като музикален оформител на радиотеатъра. Там се запознахме, там се оженихме. Но след чешките събития имаше чистка в радиото. Изгониха ни и двамата. Аз не бях с българско поданство. А тя − около мен единствено тъй като ми е брачна половинка. Настъпиха четири мъртвешки години... Беше ужасно... Не знам, не мога да ти опиша какво беше.
− Как издържахте?
− Имаше описи в редакциите на хора, които не могат да сътрудничат. Черни описи. И на никое място не можеш да влезеш. Имах другари, сътрудници, които ми вадеха късно вечерта страници за коректури. Правех коректури и ми плащаха по 8 стотинки. Бях се отчаял. В такива обстановки на дамата е по-лесно. Има мъж, който е глава на семейство, той носи някаква отговорност. И тя може да каже: „ Аз имам мъж. “ Ама аз не мога да кажа: „ Аз имам жена. “ Бях се отчаял и не знаех към този момент какво да върша. Ходех по улиците като глупак. Един ден се прибрах у дома и Лиляна ми сподели: „ Седни, желая да приказвам нещо с теб. “ Аз седнах и тогава пристигна моментът, мислех си: „ Дотук бях. “ Тя споделя: „ Знаеш ли, през днешния ден вървях до статистическия институт. Проверих едни статистики и се оказа, че тези статистики се водят от 1892-ра. В статистиката няма маркиран нито един случай на гибел от апетит. Гладна гибел в България не е имало. Ерго, Джоко, ние с теб от апетит няма да умрем. “ Падна ми не камък, ами канара ми падна от сърцето. Толкова тегаво беше. В тези години и компании нямаше. Или най-малко за някои имаше, но за мен нямаше. Лиляна по някое време се устрои в импресарска организация, тъй като е с 3-4 езика и с музикално обучение. Почна да работи и някак си се преживяваше. И най-сетне Сашо Величков, едно велико момче, който по това време беше и шеф на студио „ Игрални филми “ в Бояна, ме видя в коридора на киноцентъра. Ей по този начин, отново инцидентно ме срещна и ми сподели: „ Джоко, ти за какво не подадеш едно заявление да те назнача тук в студиото? “ Викам: „ Отде да знам, че може. “ Подадох заявление и той ме назначи. И животът потегли още веднъж.
− Помниш ли всички филми, в които си се снимал?
− Някъде към 120. Не съм ги броил, само че оня ден Стефчо Данаилов сподели по този начин: „ Дайте да се разберем. „ На всеки километър “ е едно заглавие, аз там съм играл в 26 кино лентата. “ И е безпределно прав. Аз съм взел участие в доста сериали, които носят едно заглавие. Много са филмите – „ Демонът на империята “, „ Осмият “, „ Езоп “, „ Михаил Строгов “, „ На всеки километър “, „ Гоя “, „ Антихрист “, „ Баща ми бояджията “, „ Иван Кондарев “, „ Сватбите на Йоан Асен “, „ Войната на таралежите “, „ Камионът “, „ Хан Аспарух “, „ Време разделно “, „ Под игото “. Сега се фотографирам в „ Отплата “ по Нова телевизия. Играя бащата на главния воин, нямам изключително присъединяване, само че имам блестящо като наличие. Това е първият сезон от 12 епизода.
− Оглеждаш ли се в очите на внуците си, на правнучето?
− Знаеш ли, аз не съм от хората, които се превъзнасят по децата и по внуците си. Аз съм направил всичко, което би трябвало да се направи за тях, и не преставам да го върша. Обожавам най-големия си внук, той е на 33 години. Обичам правнука си, който е на 5 години.
− Има ли някой от тях, който да носи твоето име?
− Има. По-малкият наследник на Ирина, по-малкият внук е Джоко.
− А има ли някой, който да те наследява като артист, като дух, като наличие?
− Не. Най-големият ми внук приключва тежки пътностроителни машини. По-малкият е пенкилер, само че е сладостен. Малката ми внучка Мария, тя ни е обща вноска с Валентин Старчев, тъй като ни бяха женени децата. Вече е на 28-29 години и учи непрестанно, все някакви специализации завършва… в Малта, в Германия. А най-малката Пламена е гребкиня. Ходи на Панчаревското езеро да гребе като алтава. Иначе учи във френска гимназия. Безкрайно ги обичам, само че ме нервират хората, които превъзнасят внуците си.
− Чие благоухание искаш да усетиш?
− На баща.
− Татко, отново баща. Невероятна е тази твоя връзка с баща. Какво те ядосва в живота, в политиката?
− Напоследък се нервирам от това, че писва ми да пребивавам в обществото, което е като риба, рак и щука. Това е извънредно! Това е невероятна дивотия. Ето, стана това злощастие с наводнението, дето дори и в печал бяхме. И незабавно скочиха от синята коалиция, от Българска социалистическа партия − всеки упреква другия. Хора, станало е злощастие! Как може върху злощастие да се упражняваш в политическа реторика, бе, глупак! Аз въпреки всичко съм естествен човек.
− Защо ние сме толкоз разграничени, а сърбите са единни?
− Наскоро като бях на едно изявление при Карбовски, ме пита той: „ Имате ли другари измежду алените? “ Имам, несъмнено. Как да нямам? Как може Стефан Данаилов да не ми е другар, като ми е! И хем да го обичам, хем и той да ме обича. Как Андрей Пантев да не ми е другар, като ми е другар! И си го обичам. Какво значение има, че той е червен. Мен ме интересува индивидът честен ли е, почтен ли е, добър ли е. А в какво има вяра той, е частен въпрос.
− Какво правиш заран, като станеш?
− Първо дълго приказваме с Лилянка какво ще закусваме. И внучките ми знаят, че аз обичам вкусните неща. Прави се турско кафе за Лиляна и чай за мене. Трябва да има наложително маслини на масата, тъй като не мога без тях, да има сирене и кашкавал, които хапвам дружно. Обичам да има прошуто, обичам да има малко свински гърди, от време на време и малко сланина... След това?... Има една голяма празнота към този момент в моя живот. Не знам дали знаеш, аз съм полусляп. Затова към този момент не карам кола, не мога да чета. Сценария, по който играя сега, няма по какъв начин да го чета и това го прави Лиляна. Отпечатват ми го с доста едри букви, които аз почти ги виждам, и това ми оказва помощ да си изучавам текстовете. Липсата на зрение ми отваря голяма празнота в живота. Защото аз цялостен живот доста съм чел. И ми е погрешно, че цялостен живот съм купувал книги и не съм ги чел. Все си споделях − като се пенсионирам и като няма какво да върша, една по една ще си ги чета. Ядец! Останаха си непрочетени.
− Синът ти си отиде неочаквано…
− Това е голяма дупка и при мен, и при жена ми. Да си отиде ей по този начин, инцидентно. Много е ужасно! И внезапно останахме сами. В дребната къщурка Бойковец, която боготворя, има една маса и едно огнище... Много е красиво. Ние цялостен живот живеем с вяра, че един ден, когато към този момент няма да мога да нацепя дърва, няма да мога да окося − има го Стоян. Сега към този момент внезапно Стоян го няма. Имам цяла стена с оръжие. Мен да ме няма, има Стоян, той ще върти оръжието. А Стоян към този момент го няма. Стана внезапно доста празно.
− От самотата боязън ли те е?
− Не. Самотата е разбиране, от което се опасява и мъчно го претърпява неинтелигентен човек. Един просветен и образован човек, който има богат живот, богати душевно хора към себе си... за каква самотност става дума? На мен не ми стига времето да премисля всичко, което желая да мисля. Те се изпреварват като коне на съревнование нещата, които желая да ги измисля. И както Катето, внучката, споделяше: „ За да се отървеш от някоя мисъл, би трябвало да мислиш до дъно. Да я хванеш и да я домислиш до дъно. И тогава се отърваваш незабавно. “ Аз не мога да мисля до дъно, тъй като ме атакува някаква друга мисъл.
− А мисълта за гибелта навестява ли те?
− О, несъмнено. Не може човек на моите години... Аз знам, че то е близко, някъде тук. Приятелите си отиват. Отиде си Коста, отиде си Иван Андонов, Велко Кънев, доста по-малък от мен. Това потомство си отива.
− Скоро върших изявление с Хачо Бояджиев за неговата 80-годишнина.
− Той ми е батко. Той е месец и нещо по-голям от мен и постоянно му натяквам, че ми е батко. Хачо е страховит.
− Но и ти си страховит? От вас човек може единствено да се учи и да черпи сила. Къде е магията?
− Нали ти споделих, животът ми беше безкрайна поредност от случайности, за които аз бях подготвен. Можех да ги овладея. Обичам всичките си филми, само че най-вече обичам унгарския филм „ Под краката им свири вятърът “. До него бях снимал 41 кино лентата и още не бях решил, че това ми е работата, към момента имах страшна притегателна мощ да се върна в редакцията, тъй като обичах и да пиша. Но в този филм загрях, че това е работа за мен, че я мога, че не се покорявам. Ролята ми беше отново с кон. И филмът ми се подчиняваше, както конят, който яхвам. Можех да ръководя кино лентата, да го навия вдясно, вляво, можех да го спусна, можех да направя каквото си желая от него. Тогава си споделих: Ето къде е номерът − да владееш обстановката. В живота е същото. И в специалността. Това е най-голямото задоволство. Да, аз го яздех тоя живот. И го яздех крепко!
Година след този наш диалог си отиде брачната половинка на Джоко, обичаната му Лиляна. Угасна напролет на 2013-а след дълга борба с рака. Джоко остана самичък. Ужасно самичък. Животът му натежа. С болката по загубата. И с невъзможното ежедневие.
Ходеше печален, замислен, до момента в който един ден... и той угасна. У
гасна от обич. Раздели се с живота от обич. От тъга по своята Лиляна. Каубоят на българското, сръбското и унгарското кино, артистът с най-запомнящ се глас пое към залеза в петък вечер часове преди Задушница и седмица преди да навърши 82. Тогава Бог прибира най-любимите си рожби, настояват старите хора. Джоко умря от израстък в мозъка и бързаше, бързаше да отиде при своята обичана.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ