Волейболната легенда Димитър Златанов гостува в предаването „Код Спорт“ по

Волейболната легенда Димитър Златанов гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+ . Изключителен състезател, който с качествата си и с харизмата си, караше феновете на волейбола да го боготворят. Визитката му е повече от впечатляваща. С тима на ЦСКА печели девет следващи трофеи на България, европейски клубен първенец с “армейците” и притежател на купата на националните купи със столичния клуб. С националния ни отбор играе на два финала. Първо на международното състезание през 1970 година в София, където съставът ни остава втори и взима сребърен орден. Десет години по-късно през 1980 година на олимпийските игри в Москва, Златанов и съотборниците му също печелят сребро. Определен е за най-хубав нападател на шампионата на планетата през 1970 година. Той е единственият българин, признат във волейболната Зала на славата. Награден е с най-високото държавно отличие – медал “Стара планина” - първа степен за изключителни заслуги в региона на спорта.

- Здравейте, господин Златанов! Първо да ви попитаме по какъв начин сте?

- Благодаря добре. Старая се да бъда в положително физическо положение и да не изоставам от старите привички.

- Често сте във волейболната зала. Как се развива обичаният ви спорт в България? Има ли мотив за оптимизъм?

- Ходя в залата просто от любознание и от интерес да видя на какво равнище е нашият волейбол, с какви състезатели разполагаме, по какъв начин са готови механически, по какъв начин играят като тим, какви тактически задания извършват, по какъв начин се борят в сложните моменти… Всичко това като някогашен волейболист и като треньор ме вълнува. Именно поради това пристигам в залата да видя ще има ли бъдеще нашият волейбол. Не дали ще го има като спорт, а дали ще реализираме някакви триумфи.

- Догодина имаме късмет да изхвърлим „ омагьосаното “ четвърто място за освен това. България е хазаин на международно състезание, дружно с Италия. Това ще бъде спортно събитие номер 1 за страната ни. Имаме ли шансове?

- Щом сме организирали това състезание, значи би трябвало да използваме шанса и да осъществяваме това, което желаеме. По принцип го организираме, с цел да реализираме триумф. Въпросът е дали ще може чисто спортно-технически тимът да се оправи с конкуренцията. Битката в света за медалите е доста огромна. За четвъртото място споделят „ тиквения “ или „ дървения “ орден. Четвърти си, само че няма задоволство. То идва, когато се качиш на стълбичката. А конкуренцията към този момент е много мощна, тъй като се появяват и други тимове, които могат да ни затруднят. Ето, една Словения да вземем за пример ни изпреварва в това отношение и става сериозен съперник. Германия – също. Преди ги нямаше, само че в този момент ги има. Да не приказваме за Русия, Бразилия, САЩ…

- Сега ще ви върнем към началото на вашата славна кариера. Загуби ли баскетбола от обстоятелството, че Димитър Златанов избра волейбола? Как се стигна до този избор?

- Не знам дали е изгубил, тъй като не се знаеше дали щях да стана добър баскетболист. Тогава разногласието беше сред двете федерации – дали да играя баскетбол или волейбол. Не можаха да стигнат до някакво решение и споделиха – каквото той реши, това е.

- Така губи баскетбола – и Любо Ганев избрал волейбола, тъй като в баскетбола се бягало...

- Да, когато го натисках да върви да тренира, той споделяше: „ Ох, другарю Златанов, не мога повече… “

- ЦСКА е клубът на вашия живот. Най-ярките ви мемоари от началото? Какво помните най-много?

- В ЦСКА попаднах инцидентно. В Ихтиман бяхме една група връстници в 11 клас. Завършихме дружно и там си играехме и баскетбол, и волейбол, и футбол. Бяхме в тима на учебното заведение. Там започнахме и като приключи всичко и минаха прегледите на спортната младост, ни предстоеше да влизаме в казармата. Един мой съученик прочете публикация в „ Народен спорт “, че спортната школа на ЦСКА набира наборници. Прочел го, потърси си компания и ми споделя: „ Хайде, да отидем да подадем документи! Аз за баскетбол, а ти – волейбол. “ Викам: „ Хубаво, дано да съм ти приятелка! “ Дойдохме, подадохме документи. След това имаше изпити по атлетика, гимнастика, волейбол и така нататък Така стана, че когато отидох да вземам участие на тези изпити, бяхме 44-ма. Започнаха да ни отсяват. Накрая останахме 12 и направихме една игра. Интересното в тази ситуация беше, че бях привикнал да забивам. Отивам и като думна топката, тя скачаше и отиваше не в игрището, а надолу в парка… Тодор Симов сложи изискване на тима, в който бях и аз, да не играем с корав разпределител, а да се въртим и който е зона 1 – да влиза и да разпределя. Дойде моят ред и аз споделям, че това не съм го правил. Свикнал съм не да систематизирам, а да забивам! Другият да му мисли! Топката идва и аз я оставям до мрежата, тъй като там ми е сърцето, а не се издърпвам откъм гърба да си играя в моята зона в отбрана. Като пристигна една хубава топка и като я думнах, отново отпътува! Знаех, че нямам право, само че си я забих екстра! По-късно се получи безусловно еднакъв случай. Онзи искаше да я забие, аз му сложих ръце и му направих блок. Имаше ранглиста кой ще влезе и кой не. Аз обаче не бях схванал, взех си чантата и си отпътувах без да схвана какво е станало. Стоя си у дома и стартира от вътрешната страна да ме гложди. Чувам – един отива там, различен на друго място, а аз нямам уведомление от военните. Идва повиквателна постоянно. Трябваше да вървя да послужвам в Божурище на летището. Може би по-късно щях да стана метеоролог, не знам. Дойде тази покана, никакво уведомление. Една седмица преди да отида, беше 10 октомври 1966 година, пристигна покана и от ЦСКА. Донесе ми е един родственик, който работеше във военното. Викам: „ Добре, де, по какъв начин на две места ще послужвам? “ А той ми остарялата. Така влязох в казармата и от този момент до края все бях в ЦСКА.

- Как елементарно се получават нещата – на 17 стартирате с волейбола, на 19 в казармата, на 21 – европейски първенец. Спомените ви от първата огромна купа?

- Казармата имаше мъжки тим, който участваше в А група. Войнишкият състав участваше в шампионата, титулярният състав на ЦСКА също участваше в първа група. Оказа се, че в предходните шампионати бойците бият офицерите. Тогава се сътвори една дискусия. Имаше случаи, че едни приключват казармата, само че не желаят да останат в ЦСКА, а отиват в Левски, Академик или Славия и по-късно тези сформира бият първия тим на ЦСКА. Тогава се появи проблем – за какво да градим две години тези състезатели, а по-късно да не желаят да останат и да отидат да играят против нас. Затвориха втория тим и хоп какво да вършим? Една година имахме тренировки без надпревари, без нищо. По това време направихме доста яка физическа подготовка. Мотивацията беше, че в случай че останеш в казармата, старшината ще те гони да работиш, ще ти постави наряд, ще ти измисли нещо. И ние с цел да не стоим вътре, единствено и единствено да излезем на открито, бяхме в залата на 4-ти километър. На идната година нещата малко се избистриха и ни прикрепиха към първия тим. Треньор беше Тодор Симов. Нареди ни 24-ма и ни сподели - който не слуша… На едно градско състезание в София играят Спартак и ЦСКА. Тогава Васил Симов, Стойчо Крайчев, Здравко Симеонов, Сашо Тренев играят със Спартак и аз съм финален на цялата редица на аварийна пейка. Забиват на Младен и при блок му се удари лявата ръка, скъса му се кожичката и потече кръв. Повече не можеше да играе – промяна и треньорът споделя: „ Ей, ти последният – влизай! “. Гледам зад мен няма никой, аз съм финален. Тогава Левски бяха по-добри, паднахме 1:3. След това ми направи усещане в Б националния тим, когато ни събраха същата година, че Тодор Тодоров от Спартак разправяше обстановката с моето влизане. Симо Сръндев, огромния Гиби, Ангел Ангелов, Сиси – бяха огромни състезатели. И Симо вика: „ Ей, в този момент на тази новобранка ще му бръкна, ще му направя блок, ще го скъсам и ще не помни за волейбола. “ Митко ми подвига и аз си забивам! Симо се обръща и вика: „ Хей, от кое място мина, бе? “ А Тошо споделя: „ Отгоре, отгоре… “. Това ми е кръщението в ЦСКА като играч.

- С ЦСКА печелите 9 шампионски трофеи. На какво се дължеше тази надмощие?

- Имахме желанието да измислим нещо ново, а не обичайното. Тогава Левски бяха ръстови състезатели. Беше мъчно да се играе естествена топка против тях, тъй като имаха прекрасен блок. А ние не бяхме всичките равностойни – Митко Каров – 1,73 м, Сашо Тренев – 1,85 м, Здравко – 1,84 м. Аз и Васко бяхме 1,96 и Стойката 1,92 м. Вижте каква разлика! И с цел да противодействаме на тази височина на блокадата, трябваше да измислим по-бърза и по-комбинативна игра, с цел да разкъсаме блока и да играем. Започнаха да идват концепциите.

- Значи всичко доста елементарно се случва…

- Е, с доста труд, опит и пот.

- Да се върнем към един противен миг, който е прославен в историята на българския спорт. Винаги, когато пристигна моментът на истината, се сещаме и за финала с Германска демократична република на международното състезание, когато водим с 13:5 в последния гейм, играе се до 15 точки и го губим. Как се случи? Връщате ли се към този мач?

- Срещат ме хора по улиците или като вървя в гората и споделят: „ Абе, помниш ли… “ Викам: „ Помня и няма да го не помни, до момента в който съм жив! “ Хубаво е, че хората дружно с нас са болели и съжаляват, че не можахме да го спечелим. От настояща позиция, не съумяхме да противодействаме и да се нагодим на тяхната игра. Точно във значимите моменти не можахме да разберем какво да вършим. 13:5 е голяма разлика, само че ето, че се получи. Направиха две серии по четири точки. Осем плюс пет стана 13. Изравниха и към този момент психическото преимущество изигра роля и изпуснахме успеха.

- Десет години по-късно печелите сребърно отличие от олимпийските игри в Москва. Можеше ли да победим тогавашния тим на Съветския съюз?

- Предишната година - 1979-а беше извънредно тежка за националния тим. Имах пререкания, дори се бях отказал от представителния отбор. След международното състезание в Италия ни скараха предатели, тъй като Митко Каров бил играл там, пък ние паднахме от италианците с 0:3, биха ни и Китай. Изкараха ни предатели и така нататък Казах, че повече няма да играя в националния тим! През 1979-а на купата в София тимът игра едва и трябваше да сменят треньора. Сложиха Тодор Пиперков. Но преди да го назначат, идва и споделя: „ Митко, оферират ми да взема националния тим, само че първо желая да приказвам с теб. Ако решиш да се върнеш, ще поема отбора. Ако не се върнеш, оставям нещата по този начин. “ Исках два дни да помисля, да приказвам с дамата. Как ще откажеш? Не може. Навих се и по този начин. Труден шампионат. Отиваме на олимпиадата и още на първата подготовка в залата едно въодушевление, едни забивки, умерено свободно придвижване с майтапи… Първият ни мач беше доста значим, тъй като беше с Куба. Спечелихме го с 3:1. Важното тогава беше, че руснаците следваха поляците, тъй като поляците преди този момент взеха една международна и една олимпийска купа, надлежно в Мексико’74 и в Монреал‘76. Хвърлената ръкавица от страна на поляците бе захапана от руснаците, които желаеха да си го върнат на олимпиадата в Москва. Но по този начин се получи, че на полуфинала отнесохме поляците с 3:0. И внезапно руснаците се изправиха на край против нас. Спомням си, че тогава Чернишов сподели: „ Ами, ние против вас не можем да играем! “ Не бяха по този начин стимулирани, тъй като чакаха поляците. Може би изпуснахме момента. Те бяха доста мощен тим, само че трябваше да се преборим. Направихме 1:3, не можахме да устискаме четвъртия гейм, с цел да стане 2:2. Но отново – сребърни медалисти.

- Лесно ли излязохте в чужбина?

- Сега да бях на 20 години! Щях да играя до 50! Не доста елементарно, тъй като главното беше националният тим. Каквото трябваше да се направи в националния отбор, се следваше – тази година европейско, тази година олимпиада, тази година международно... И годините си вървяха. Но от федерацията имаше възбрана, че до 28 години би трябвало да си играеш в родното състезание и за националния тим. Може да те желаят, може да не те желаят – тук си си. След 28 години – отивай. Само че на мен ми „ изядоха “ още пет. На 28 не ме пуснаха, а излязох на 33.

- След края на спортната ви кариера предпочетохте да останете в спорта и да станете треньор. Какво научихте от Васил Симов – едно огромно име в специалността?

- Много неща, тъй като дружно бяхме и като състезатели. Още като влязох в първия тим на ЦСКА и действително бях в шестицата, паралелно до него, видях неговото старание и предпочитание. Той бе на 33, а аз на 18-19. Виждах неговото младежко старание на толкоз години. Впечатли ме, че стои наедно с мен и се старае да направи това, което желае. Стреми се за общото на тима. Беше извънредно придирчив и към себе си като треньор и като персона, и към тима, който ръководеше. Искаше нещата да са точни. Търсеше метод дали посредством диалог, извършения, контакти, с цел да може да се извлече най-хубавото от състезателя.

- Как се чувствахте в Япония?

- Като в приказка. Между двете федерации имаше съглашение за взаимно разменяне на експерти. Кольо Захариев искаше да стана треньор в ЦСКА, а по-късно да поема и националния тим. Следваше линията да продължа кариерата си по този начин. Интересното беше, че „ Винпром “ ме изпрати в Япония. Имаше съглашение сред японска и наша компания за замяна на артикули и аз отидох като представител на „ Винпром “ в тамошна компания, с цел да играя волейбол, тъй като тогава нямаше експерти. Как ще отидеш да играеш еди-какво си? Смехории…



- Работите в Италия, в Милано. Ще ни разкажете ли по какъв начин се чувствахте с президент Силвио Берлускони и състезателен шеф Фабио Капело? Нека да уточним, че става въпрос за волейбол, а не за футбол! Защото тези две имена се свързват най-вече с футбола…

- Работи се прелестно. След като направих 20 години офицерски стаж в България, видях, че концепциите, които имам и методът, по който мисля и желая да работя, ще стане мъчно. Я, си взимай чукалата и каквото си направил – направил! Отивам в Италия, представихме се доста добре, играхме плейоф, с цел да влезем в група А1, само че не съумяхме, тъй като просто най-после момчетата не устояха. Свърши шампионата и тогава Берлускони сподели, че с изключение на във футбола, влиза и в спорта. Ще направи „ полиспортива “ – футбол, волейбол, хокей, ръгби… Началник на тази „ полиспортива “ беше Фабио Капело. Беше шеф на всички тимове. Събрахме от пазара, каквото беше останало и задачата ни беше да останем в А1. Но станахме шести и той сподели: „ За мен вие сте първенци! “



- Каква бе реакцията ви, когато разбрахте, че ще ви одобряват в Залата на славата на волейбола?

- Излезе ми изображението на създателя на волейбола. Той е най-отпред и след него се подреждат всички в Залата на славата. Викам си, ще отида до този, който е измислил волейбола. Пращат писмо до нашата федерация, а няма никакъв отговор от наша страна до техния учредителен комитет. И напълно инцидентно посредством един уебсайт намират едно момче – фен и му споделят да ги свърже с Димитър Златанов. Един ден момчето, което следва в Америка, ми се обажда и ми споделя. Подадохме документите, взехме билети и отидохме. Федерацията – нула.

- Опитахте да оправите тези неща във федерацията. Колко време бяхте президент?

- Президент не може да се каже. Избраха ме на едно заседание, след това на друго заседание всичко се разтури. След това в съда и край. Типично по нашенски всичко свърши.



- Имаше ли късмет вашият наследник Христо Златанов да не тръгне по вашия и този на брачната половинка ви Мария път или с една дума всичко бе решено?

- Имаше. Той стартира с баскетбол, без подбив. Бяхме към този момент в Милано и играем в залата. Редуваме се с баскетболния тим и първата година ходя на подготовка и синът ми идва с мен, с цел да не е у дома. Играе си с топките, тича и така нататък Тогава го вижда треньорът на юношите на баскетболния отбор и споделя: „ Какво прави твоят наследник? Дай го да играе баскет с мен! “. Викам: „ Взимай го, дано играе. “ Минава време и след три-четири месеца ни споделя да отидем да гледаме една контрола, с цел да забележим какво е научил. Свършва мача, треньорът идва и при нас и споделя на дамата: „ Госпожо, дайте ми го! Да, брои си крачките, само че направи неща, които останалите за три години не могат да създадат. Оставете го! “ След това стана по този начин, че взехме решение да отидем в Кунео. Треньорът сподели, че дава апартамент, ще провиснал стипендия единствено и единствено да остане, само че Христо пристигна в Кунео, стартира да играе волейбол и по този начин.

@@@

- Стигна до изпълнител №1 в историята на италианското състезание. Пиаченца извади неговия номер от приложимост. Присъствахте ли на този прочувствен миг?

- Бях, не може да не бъда на този мач. За основаната атмосфера, признанието от публиката, управлението, общината, лигата… Достойно за човек, който игра 14 години в тима на Пиаченца.



- Навремето имахте ли фамилен съвет дали да играе за България или за Италия?

- Ние бяхме решили. Когато бяхме в Милано и той приключи британския колеж, трябваше по реда на нещата да се върнем тук и да отиде боец. Добре, идва тук. Аз ще отида да приказвам в ЦСКА да остане в школата, да служи, да мине боеца, да си остане тук и да си играе за България. Може някой да каже, че приказвам погрешни неща, само че това ми е на сърцето и е безспорната истина. Връщаме се тук, носим си багажа. Точно тогава през 1995 година интернационалната федерация честваше 100 години. Бяхме решили да остане тук. Отивам в ЦСКА да приказвам, че се връщаме, решили сме да остане тук и така нататък Вече четири години играе волейбол, висок е два метра, има вероятност. Да влезе в казармата, пък по-късно те ще решат. Да му основат условия. Имена няма да загатвам, само че за мое огромно страдание и отчаяние, откакто съм бил цялостен живот в ЦСКА, ми желаеха пари, с цел да го вкарат в казармата. А бяхме дружно с дамата. Само се спогледахме и крещя: „ Хайде, тук към този момент няма повече! “ Заминахме си. Играят Югославия и България мач за честването на стогодишнината в зала „ Универсиада “. Треньор е Богдан Кючуков. Викам: „ Богдане, би трябвало ли ти сина? Ето, виж го… “ Той ми споделя: „ Нека да свърши мача и ще говорим… “. През това време си приказваме със сръбските ръководители, познаваме се от толкоз време. Свършва срещата. Служебният вход на зала „ Универсиада “ през лятото – горещина, чакаме да свърши Богдан. Идва той, дава изявление на прилежащия чадър – приказва, приказва, говори… Стана, загърби ни и си отпътува. Жената се разрева и вика: „ Ставайте отсам! Самолетния билет и в Италия! “ На идващия ден отидохме в Милано, записахме го в университета и се свърши с националния тим на България.

- Така Италия завоюва национал…

- Отиде там, тренира и игра, колкото можа, завоюва си право в националния тим и така нататък Ще загатна, че тогава вървях и при тогавашния ръководител на федерацията да приказвам за това нещо. Той ми дефинира две срещи и ми върза тенекиена кутия, изобщо не пристигна. След това срещнах заместник-председатела и той ми сподели: „ По-добре, че по този начин е станало “.

- Благодарим ви, господин Златанов! Желаем ви доста здраве и шанс и нека се зарадваме следващата година!

- Догодина с всеобщи старания – организационни и на тима, би трябвало да съумеем да създадем нещо, тъй като бъдещите генерации няма да могат да устоят даже на това, за което се борим в този момент – за четвъртото място. Защо вървя в залата? Бях на първия мач при откриването на шампионата Левски – Монтана в зала „ Универсиада “. От любознание отивам да виждам и виждам, че от 12 състезатели, няма вероятност нито един да е в нашия народен тим. Двете лица, които се набиха в очите ми от Монтана бяха разпределителят и диагоналът. Те се оказаха русначета. Останалото - никаква вероятност за нашия народен тим. Боли ме от това! Как ще запазим нашето състезание и ще държим равнище в света, откакто изпод не си приготвяме фрагменти? Да не приказваме за техническите и физическите работи, за игрова подготовка, дисциплинираност, тактика… Не се вижда! Може да е на по-ниско равнище, само че да има концепция! Както загатнах – щом сме по-ниски, би трябвало да играем по-бързо. Да има изненада в играта! А като би трябвало да играем по-бързо, би трябвало и съвършена техника, с цел да може да пратиш топката там, където искаш, с цел да изненадаш. Ако ти не изненадаш – край! Съвременният волейбол е на четене, на избор на обстановки. Без механически разновидности в играта, си изгубен.