Как либералите прегърнаха национализма
Владислав Апостолов, коментар особено за Tribune.bg
Войната в действителност трансформира хората. Бомбите предизвикват гибел, страдалчество и опустошение, само че и морални метаморфози. Това последното се случва изключително измежду хора, които са на несъмнено разстояние от гърмежите, но желаят да се показват пред света като съпричастни, а за какво не и като не по-малко значими от действителните жертви на въоръжена експанзия и инвазия.
Тези дни демократичната общественост, фамозна с леви и прогресивни послания против ретроградни за постмодерния човек концепции като граници и суверенитет, прегърна национализма. Не национализма като цяло и по принцип, друг на личните си страни, а този на украинците, нападнати от съветската войска. Трябваше да стане война, с цел да могат „ модерните, градски и образовани “ хора да осъзнаят нуждата от национална самостоятелност, еднаквост и твърди граници. От етническо и културно самоопределение, и суверенитет. Но още веднъж се прокрадват контурите на фалша.
Либералната поддръжка за Украйна е прекомерно театрална, декоративно-демонстративна, някой я разказа и като „ перформативна “. За пръв път от доста години ЛГБТ знамето в цветовете на дъгата не е най-любимия и употребен байрак от левите демократични хора. От няколко дни те са избрали цветовете на Украйна за собствен нов културен код. Малко е като мода при тях. И е прекомерно.
Западните либерали са известни с алергията си към национални знамена, само че въпреки всичко е война, а Украйна е нападната. Може би вършат изключение. И въпреки всичко няма по какъв начин да не видим несъгласието и лицемерието. Тези хора в действителност отричаха концепцията за национални страни. Бяха посветили задачите си идентичности на публицисти, деятели, професори, политически инфлуенсъри и телевизионни представители на идеята да трансфорат думи като нация в слово на омразата. Особено в Европа.
Повечето от тях мечтаят и работят за претопяване на европейските страни в една мултикултурна федерация без вътрешни, само че и без външни граници. Всичко да е отворено за всеки. Две минути на терен в Стокхолм да те вършат швед. Минаваш през Париж – към този момент си французин. Работил си три месеца в Хамбург – няма нищо по-германско от теб. Слагаш носия за фестивал в Банско и си подготвен да приказваш за прабългарските си корени.
Този химеричен мироглед се разруши в танковете, които нахлуха в Украйна. Изведнъж безчет мечтатели за свят без граници и народи се опаковаха с украински знамена и трансфораха опазването на границите на една нация в „ най-важното и незабавно нещо евър “.
Това би било по-разбираемо за мъже и дами, които поддържат мощните национални страни и имат вяра, че те са за предпочитане пред всевъзможни съюзи и централизирани властови форми, смучещи техния суверенитет.
През години едно от обичаните занимания на професионалните либерали в Европа и Съединени американски щати беше да се присмиват на хора, развяващи знамената на страните си. За тях суверенитет беше кодова думичка за „ расизъм “. Границите се схващаха като „ бяло предимство “ и „ токсична ксенофобия “. Сега същите персонажи като че ли участват в съревнование за най-масово и превъзбудено веене на национално знаме. В конкуренция кой е най-страстен и гръмък украински националист. Без да е стъпвал в Украйна. А в доста случаи, изключително в Съединени американски щати – и без да може да я уточни на картата.
И нито в един миг не виждаме евентуално здравословния развой на самоосъзнаване. Няма я лампичката, която светва над главата на либерала и той споделя: „ Ей, чакай малко. Май националната еднаквост и границите не са толкоз неприятно нещо и в спокойно време. Може би сме се били объркали, само че в този момент действителността на войната и опита за усвояване на страна с избран народ, самоопределил се по избран метод, ни демонстрира, че нациите и границите би трябвало да се пазят постоянно “.
Трудно ще се случи сходна действителна смяна на възгледите. Дано войната в действителност свърши скоро. Освен всичко останало, обвързвано с мира и съхраняването на човешки животи, което е най-важно, като втори проект това ще даде опция на либералите да се пренасочат към идващото „ огромно нещо “. Или по-скоро да се върнат към ЛГБТ знамето. Със сигурност няма да сменят украинските цветове с тези на личните си страни. Много от тях парадоксално не желаят те да съществуват, само че са подготвени да дадат живота си, пардон, подготвени са да дадат профилните си фотоси за една национална идея. Тази на Украйна.
А може би поддържат разрешаване на рецесията и опазване на границите на нападната страна, с цел да няма доста украински бежанци на Запад. Либералният човек мъчно се отхвърля от обичаните си „ сирийски бежанци “. Привързан е към тях. Особено прогресивните активистки пропуснаха да показват сериозен възторг за бягащите от Украйна най-вече дами с деца. Няма за тях плюшени мечета. Но това са особеностите на младежите из Европа. Не постоянно можеш да ги схванеш. Сегашната им „ националистическа “ фаза е преходно събитие. Ще бъде заменена като дреха или прическа. При някои ще остане като татуировка, само че една от многото. В демократичното сърце въпреки всичко остава място за дела, даже те да се изключват една друга.
***
Владислав Апостолов е създател и публицист с дълготраен опит в печатни и електронни медии. Културен редактор във вестник „ Труд “. Коментатор в bTV и БНР
Войната в действителност трансформира хората. Бомбите предизвикват гибел, страдалчество и опустошение, само че и морални метаморфози. Това последното се случва изключително измежду хора, които са на несъмнено разстояние от гърмежите, но желаят да се показват пред света като съпричастни, а за какво не и като не по-малко значими от действителните жертви на въоръжена експанзия и инвазия.
Тези дни демократичната общественост, фамозна с леви и прогресивни послания против ретроградни за постмодерния човек концепции като граници и суверенитет, прегърна национализма. Не национализма като цяло и по принцип, друг на личните си страни, а този на украинците, нападнати от съветската войска. Трябваше да стане война, с цел да могат „ модерните, градски и образовани “ хора да осъзнаят нуждата от национална самостоятелност, еднаквост и твърди граници. От етническо и културно самоопределение, и суверенитет. Но още веднъж се прокрадват контурите на фалша.
Либералната поддръжка за Украйна е прекомерно театрална, декоративно-демонстративна, някой я разказа и като „ перформативна “. За пръв път от доста години ЛГБТ знамето в цветовете на дъгата не е най-любимия и употребен байрак от левите демократични хора. От няколко дни те са избрали цветовете на Украйна за собствен нов културен код. Малко е като мода при тях. И е прекомерно.
Западните либерали са известни с алергията си към национални знамена, само че въпреки всичко е война, а Украйна е нападната. Може би вършат изключение. И въпреки всичко няма по какъв начин да не видим несъгласието и лицемерието. Тези хора в действителност отричаха концепцията за национални страни. Бяха посветили задачите си идентичности на публицисти, деятели, професори, политически инфлуенсъри и телевизионни представители на идеята да трансфорат думи като нация в слово на омразата. Особено в Европа.
Повечето от тях мечтаят и работят за претопяване на европейските страни в една мултикултурна федерация без вътрешни, само че и без външни граници. Всичко да е отворено за всеки. Две минути на терен в Стокхолм да те вършат швед. Минаваш през Париж – към този момент си французин. Работил си три месеца в Хамбург – няма нищо по-германско от теб. Слагаш носия за фестивал в Банско и си подготвен да приказваш за прабългарските си корени.
Този химеричен мироглед се разруши в танковете, които нахлуха в Украйна. Изведнъж безчет мечтатели за свят без граници и народи се опаковаха с украински знамена и трансфораха опазването на границите на една нация в „ най-важното и незабавно нещо евър “.
Това би било по-разбираемо за мъже и дами, които поддържат мощните национални страни и имат вяра, че те са за предпочитане пред всевъзможни съюзи и централизирани властови форми, смучещи техния суверенитет.
През години едно от обичаните занимания на професионалните либерали в Европа и Съединени американски щати беше да се присмиват на хора, развяващи знамената на страните си. За тях суверенитет беше кодова думичка за „ расизъм “. Границите се схващаха като „ бяло предимство “ и „ токсична ксенофобия “. Сега същите персонажи като че ли участват в съревнование за най-масово и превъзбудено веене на национално знаме. В конкуренция кой е най-страстен и гръмък украински националист. Без да е стъпвал в Украйна. А в доста случаи, изключително в Съединени американски щати – и без да може да я уточни на картата.
И нито в един миг не виждаме евентуално здравословния развой на самоосъзнаване. Няма я лампичката, която светва над главата на либерала и той споделя: „ Ей, чакай малко. Май националната еднаквост и границите не са толкоз неприятно нещо и в спокойно време. Може би сме се били объркали, само че в този момент действителността на войната и опита за усвояване на страна с избран народ, самоопределил се по избран метод, ни демонстрира, че нациите и границите би трябвало да се пазят постоянно “.
Трудно ще се случи сходна действителна смяна на възгледите. Дано войната в действителност свърши скоро. Освен всичко останало, обвързвано с мира и съхраняването на човешки животи, което е най-важно, като втори проект това ще даде опция на либералите да се пренасочат към идващото „ огромно нещо “. Или по-скоро да се върнат към ЛГБТ знамето. Със сигурност няма да сменят украинските цветове с тези на личните си страни. Много от тях парадоксално не желаят те да съществуват, само че са подготвени да дадат живота си, пардон, подготвени са да дадат профилните си фотоси за една национална идея. Тази на Украйна.
А може би поддържат разрешаване на рецесията и опазване на границите на нападната страна, с цел да няма доста украински бежанци на Запад. Либералният човек мъчно се отхвърля от обичаните си „ сирийски бежанци “. Привързан е към тях. Особено прогресивните активистки пропуснаха да показват сериозен възторг за бягащите от Украйна най-вече дами с деца. Няма за тях плюшени мечета. Но това са особеностите на младежите из Европа. Не постоянно можеш да ги схванеш. Сегашната им „ националистическа “ фаза е преходно събитие. Ще бъде заменена като дреха или прическа. При някои ще остане като татуировка, само че една от многото. В демократичното сърце въпреки всичко остава място за дела, даже те да се изключват една друга.
***
Владислав Апостолов е създател и публицист с дълготраен опит в печатни и електронни медии. Културен редактор във вестник „ Труд “. Коментатор в bTV и БНР
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ