Владо Манчев за сгурията в ЦСКА, кренвиршите с лютеница, Митата Якимов, дебюта с червен картон и житейските неволи |
Владимир Манчев сега е асистент треньор на Миньор Перник дружно с Христо Янев. Като футболист направи блестяща кариера в ЦСКА, откъдето бе продаден за 4.5 милиона лв. на френския Лил. След това игра в испанските Леванте, Валядолид и Селта. Част е от националния тим на Европейското състезание през 2004 година.
Ето едно малко по-различно изявление на Владимир Манчев пред екипа на
- Владо, до каква степен може да го докара Миньор Перник този сезон? Защо не афиширате обществено упоритости, че желаете да преминете една дивизия по-нагоре?
-Ние не ги афишириме, тъй като действително нямаме заложена цел от управлението, само че не крием, че имаме упоритост да бъдем в челото на класирането. От чисто професионална позиция и на база на футболистите, с които разполагаме, го вършим и имаме сили да бъдем измежду водачите в таблицата.
-Какви са задачите ви в по-краткосрочен проект, а и в по-дълга вероятност?
-Искаме да създадем тим, с който самият град да се гордее. Имаме нашите си условия като да вземем за пример да наложим избран жанр на игра. Но и освен това. Всички състезатели, които са в тима, са привлечени по този начин да се каже с нашата благословия и утвърждение. Не са просто футболисти, които идват и ние нямаме никаква визия за качествата им. За нас е значимо футболистите, които идват в Миньор, да имат желанието да играят при нас. Затова Христо Янев организира диалози с всеки един, преценя значително и човешките им качества. Защото в нашия тим се държи ужасно доста на това нещо – на колектива. Искаме да създадем боеспособен и обединен тим, а не просто момчета, които просто си живуркат и чакат да им минава времето.
-Самият ти си спомняш какъв брой мъчно се гостуваше в Перник преди години. Миньор постоянно е имал локални футболисти, които са локалните герои. Сега обаче имате ли момчета, на които почитателите да се радват, че са си перничани?
-Ние имаме доста локални играчи и юноши на клуба. Няколко от тях към този момент дебютираха, тъй че сигурно обръщаме внимание и на школата. Но и там имаме компликации, тъй като изискванията не са кой знае какви – цялата школа се готви на едно изкуствено игрище. Преди 2-3 седмици направихме една двустранна игра с юношите старша възраст, тъй че държим под око всяко едно качествено дете. Тук обаче следва и значимото конкретизиране, младите би трябвало да имат предпочитание да играят футбол. Защото и това ми се случи, което в никакъв случай не съм вярвал, че ще стане. Едно момче сподели страхотни качества, само че не искаше да се занимава с футбол…
-Спомена неестествен терен, само че ти, когато си почнал като младеж не си имал подобен, нали?!
-Аз в никакъв случай не съм играл на неестествен терен като дете, а постоянно на затревени. Да, може да не са били с някакво необикновено качество, само че моята подготовка за годините си беше изцяло професионална. Бях в спортното учебно заведение в Пазарджик и режимът беше извънредно претрупан. Всеки ден тренирахме двуразово, а сред тренировките ходех на учебно заведение. В 10 часа вечерта бях в леглото, тъй като просто от отмалялост не можех нищо друго да направя. От моето спортно учебно заведение излязоха десетки европейски, международни и олимпийски първенци във всевъзможни спортове. Но най-важното беше, че имаше база, за която страната се грижеше. Ние получавахме безвъзмездна храна, екипировка. Да – не е като в този момент децата да се чудят какви футболни обувки да им купят родителите, само че имаше ред. Имахме треньори, които успяваха да ни научат на тънкостите в играта – по какъв начин да овладееш топката, по какъв начин да се позиционираш, да нанесеш верен удар. Сега децата имат доста по-добри условия като терени – даже и закрити такива, доста по-голям избор на принадлежности и екипировка, само че това ги прави малко по-трудно приспособими към по-тежки условия. Защото ние сме играли на всевъзможни условия. Докато бях младеж в ЦСКА, главният терен на Червено знаме се пазеше единствено за мачовете. Ние на процедура тренирахме на сгурия, имаше едни тенис кортове – на тях също тренирахме. Едно на ръка бяха тренировките, само че след тях или сред тях на асфалта отново ритахме. Това нещо сега липсва на младите.
-Да поговорим още за положението на детско-юношеския футбол в България в последните години, тъй като ти също беше част от тази конструкция. Имаме ли положителни треньори на подрастващи?
-Според мен казусът не е в това, че няма задоволително треньори. Много се разводниха нещата – появиха се ужасно доста школи, които не мога да кажа в какъв %, само че в много сериозен, нямат за цел да създават професионални футболисти, както едно време се споделяше – за високо спортно майсторство. Голяма част от школите го вършат чисто комерсиално – за да печелят. Когато правиш това, ти заблуждаваш децата и техните родители. От там нататък се влиза в едни връзки, които са нездравословни, децата изпитват на ранна възраст усеща като ревнивост, завист, стартират да бъдат съдници на треньори, на ръководители и така нататък Много постоянно се стига до промяна на тимовете, в които упражняват и всичко това води до един развой, в който няма нищо градивно. Тук към този момент не е въпросът дали треньорите са положителни или не са, а че няма система, по която да се развиват тези гении.
-Няма и толерантност от страна на клубните ръководители, да заложат на развиване на личните си школи?!
-Това е дълъг развой, в който би трябвало да имаш нужната визия, само че да си наясно, че този развой ще отнеме дълго време. Трябва да подбереш положителни експерти, които да бъдат част от този развой. Това обаче е обвързвано и с много финанси, а ние тук не сме привикнали да влагаме както в материална база, по този начин и в експерти, които да бъдат обучавани, тъй като футболът се трансформира доста бързо. Това, което беше преди 5-10 години, през днешния ден към този момент не прави работа и ние треньорите би трябвало да се усъвършенстваме всеки ден. Ще ви кажа какво най-вече ми липсва. Липсва ми думичката визия, няма визионери, които да погледнат по-глобално на нещата и да знаят какво желаят да създадат след по-дълъг интервал от време, а не за слидващите 5 мача.
-Ти обаче си имал щастието да те виждат като младеж във време, в което към момента търсенето и намирането на гении е било сериозен развой?
-Моята фантазия беше да играя за ЦСКА и това се случи. Още бях в юношеския тим на родния ми Хебър Пазарджик, когато се изправяхме против ЦСКА, Левски и другите софийски тимове, тъй като играехме в една група. Това на процедура ни бяха сериозните мачове, тъй като по наше време нямаше шампионати, непрекъснати пътувания и мачове, от които в този момент децата са презадоволени. Аз си припомням, че като младеж в никакъв случай не съм играл на шампионат на огромен терен – 11 на 11. Играехме на шампионати на дребни малки врати и това е. Просто тогава нямаше толкоз мачове и проведени шампионати за разлика от в този момент. В един мач играхме с ЦСКА, завършихме наедно 1:1, като аз вкарах гола за Хебър. В този мач починалият към този момент Иван Методиев ме е забелязал и е приказвал с Альоша Димитров, който трябваше да бъде треньор на юношите на ЦСКА от идващия сезон. Той също е идвал да ме гледа 2-3 пъти. Представяте ли си за каква организация приказваме? Двама треньори идват да гледат някакъв младеж, който изобщо не е несъмнено дали ще стане, или не. Но беше истина – преди да вземат някого в ЦСКА, трябваше да убеди с качествата си.
-С какво първо се сблъска след идването ти от юношите на Хебър в ЦСКА?
-Настаниха ме в общежитието на Червено знаме. После там бях и боец, та това място се трансформира като мой втори дом. В тима на ЦСКА аз единствен бях от провинцията, всички останали момчета бяха от София. Истината е, че ме гледаха много необичайно първоначално, имаха си високомерното отношение. Още с първите тренировки обаче видяха, че не съм инцидентно попаднал там.
-Средата на 90-те години в София е имало много благоприятни условия един младеж, дошъл от провинцията да се подхлъзне по много неща отвън футбола.
-Да ви кажа почтено, и през мозъка не ми е и минавало някъде да излизам, а и истината е, че нямах пари. Родителите ми бяха напълно елементарни хора – татко ми беше преподавател, а майка ми работеше в общината. Даваха ми пари да се храня и да се придвижвам, само че никога не съм бил презадоволен. Хранехме се в стола на Червено знаме, само че храната не беше кой знае какво и непрестанно умирахме от апетит. След като сме се навечеряли към 7-8 часа вечерта, като стане 10 и отново бяхме гладни. Хващахме тролея и за 1-2 спирки отивахме до магазина за кренвирши, лютеница и майонеза… Страхотна композиция, нали?! Но за толкоз са ни били опциите. И си припомням, че имаше едно обмен бюро на спирката малко след кръговото на Четвърти километър – там ходехме да ядем пици. Но и друго – 22:30 или 23:00 часа вратата на общежитието се заключваше, имахме вечерен час. Нямаше по какъв начин да закъснееш.
-Кога за първи път игра за мъжкия тим на ЦСКА?
-През пролетта на 1996 година започнаха бавно лека да ме викат в групата на първия тим. Не знам дали хората знаят, само че първите ми голове за ЦСКА са тъкмо през тази пролет. Играхме против Септември мач от шампионата за Купата на Лигата. Победихме ги 6:1, а аз вкарах първите два гола. Тогава обаче схемата на Георги Василев беше 3-5-2 и аз играех халф бек. След въпросния мач със Септември Николай Илиев-Галибата, който тогава беше асистент, ме подкачи: “Само два гола, нали по три вкарваше при юношите… ”
-Въпреки тези голове, изобщо не си бил покрай мъжкия тим на ЦСКА по това време?
-Дойде лятото и се готвихме на Панчарево, където към този момент живеех, откакто бях напуснал Червено знаме. Започнаха мачовете през есента на 1996 година, само че не ме взимаха в групата. И взеха решение да ме преотстъпят на Спартак Плевен. Тогава нямах думата, просто пристигнаха и ми споделиха, че би трябвало да отида там. Междувременно ме пратиха в образователен център в Ботевград, където да изкарам до клетва в казармата. В тези образователни центрове си имаше сериозна военна подготовка – сутринно време те подвигат с тръбата, след това правихме някакви учения, ходехме на стрелби, хвърляхме гранати, само че имаше и образователни часове. Докато бях в Ботевград обаче нямах право да играя за Спартак Плевен, а единствено във военния тим и това ми беше разнообразието. Да ме пуснат 1-2 отпуска, с цел да отида на мач. Когато минаха тези три месеца и клетвата, от януари 1997 година към този момент отпътувах за Плевен. Отборът беше в „ А “ група, само че не беше кой знае какво. Истината е, че там не беше моето място. Пускаха ме първоначално, само че не се получи. След това ме извикаха и ми споделиха, че нямат потребност повече от мен. Така се прибрах още веднъж в София, само че едни хора към този момент бяха настроили Гочето против мен и от ЦСКА изобщо не пожелаха да се занимават и да ме връщат в тима. Тогава се върнах на Червено знаме като боец. В моята рота обаче беше Костадин Ангелов. Той отпътува да играе за Чардафон Габрово през лятото на 1997 година и е споделил на президента за мен. Така се стигна до заминаването ми в Габрово. Тогава треньор беше Трайчо Соколов. После напусна и на негово място пристигна Сашо Борисов. Изкарах 4 месеца до декември, когато се уволних от казармата. И отново останах без тим. Тогава ми звънна Крум Кантарев от Хебър Пазарджик. Каза ми: “Владо, ти си наше момче, време е да се прибираш вкъщи, вършим мощен тим. ” И по този начин се върнах в Пазарджик във “В ” Група. Макар че беше “В ” група, равнището беше доста мощно, ние едвам се задържахме 3-4 място. Наистина имаше мощни тимове.
-И по този начин от една ръка до ЦСКА, внезапно се оказваш във “В ” група с Хебър?!
-То да беше единствено това. На една контрола против Брацигово ми подадоха една топка, излязох самичък против вратаря и един бранител ме гонеше. За пакост обаче индивидът се спъна, не е желал да ме ритне, само че се спъна и безусловно се стовари върху мен, а тежеше несъмнено над 100 кг. Счупих ключица! И се наложи да бъда 1 месец в гипс. Върнах се в игра и тогава към този момент избухнах, вкарах 15 гола в 13-14 мача. И тогава се появиха две предложения – Паро Никодимов ме искаше в Левски Кюстендил, а Гошо Петков, който също е от Пазарджик, беше споделил на Кано Коцев за мен в Славия и той беше идвал да ме гледа. Обаче и двата тима нещо се ослушваха за съответни оферти. Един ден бях осъден, а ние имахме мач и идват в Пазарджик Васил Романов и Митата Якимов. Те се показаха и споделиха: “Идваме да те гледаме, само че не знаехме, че няма да играеш. Да знаеш, че те следим. ” След 1-2 дни отново пристигнаха, до момента в който имахме подготовка. Този път напряко ме качиха в колата и ме закараха в София. Отидохме непосредствено на Панчарево, а ЦСКА тренираше по това време. Влязох в едно от бунгалата и против мен Димитър Пенев. “О, моето момче, ела тука. Ти си наше момче, на никое място няма да вървиш ”, стартира да приказва Пената, а съм сигурен, че изобщо не ме познаваше… А аз седнал съм и мигам на парцали. Това става към този момент късна есен, може би към ноември месец. Върнах се в Пазарджик и доиграх оставащите няколко мача и през зимата за първа подготовка се явих в ЦСКА.
-Какво сподели татко ти като разбра, че ще си част от мъжкия тим на ЦСКА?
-Като му споделих и той: “Леле, но в действителност ли? Толкова доста пари. ” А те не бяха кой знае какъв брой. Аз първоначално съвсем не харчех нищо. Първата ми кола беше един Голф 2-ка, към 3000 лв. струваше. Просто ми трябваше, с цел да се придвижвам в София. Вижте каква подигравка на ориста, първата ми кола беше Голф 2-ка, а в този момент съм в Перник… Този Голф излезе стоманен. После го дадох на татко ми да го кара, а преди известно време го дадох на един комшия да си прави работа. Но още е в движение…
-Нищо обаче не казваш за майка ти. Тя искаше ли да играеш футбол?
-Нищо не споделям, тъй като тя е била постоянно анти футбол. Естествено, че се гордее с моите триумфи, само че през цялото време нейната фантазия беше да изучавам нещо. Да завърша висше обучение, което направих неотдавна – приключих състезателен мениджмънт в НСА. Всъщност, аз още когато влязох в Спортното учебно заведение в Пазарджик, им го споделих на вечеря предходния ден преди да се явя на изпитите. И майка ми се разплака. Баща ми обаче тропна по масата и ми даде позволението си.
-Любопитното е, че през зимата на 1999 година, когато ти пристигаш в ЦСКА, идва и Димитър Бербатов.
-Да, аз към този момент имах стаж от школата, а той пристигна от юношите на Пирин. Няма да ви изненадам, като ви кажа, че не говореше с никого. Но още първоначално се виждаше, че е добър футболист.
-Спомняш ли си добре към този момент формалния ти дебют за ЦСКА като футболист с контракт?
-По принцип помня безусловно всичко в много елементи. Играхме против Нефтохимик на Армията. Една седмица преди мача Пената пристигна при мен и ми сподели: “Момче, почваш титуляр… ” Наистина направих хубава зимна подготовка, само че нито приятелите ми, нито пък самият аз чаках, че ще стартира титуляр. Мислех, че още веднъж ще ме преотстъпят някъде. А той ме пусна още в първия мач. Обаче още в дебюта си ме изгониха с червен картон. Затова и в този момент като срещна Антон Генов постоянно му напомням този миг. Това е единственият червен картон в кариерата ми. Единият жълт картон ми го сподели за никаква симулация. А другият – тъй като спуках главата на вратаря на Нафтата Данчо Господинов. Истината е, че не желаех да се случи белята, само че пробвах да спра топката, той се хвърли против мен и се удари в крайници ми. Антон Генов ми сподели: “Да, да, видях, че не искаше ”, обаче по-късно като видя, че тече кръв от главата на Господинов и ме изгони. Разревах се като малко дете. Прибрах се в съблекалнята и стисках палци да не загубим, тъй като аз щях да се усещам отговорен. След малко обаче се прибра и Иво Димов. Питах го приключил ли е мачът, а той ми сподели: “И мен ме изгониха… ” и добави в типичния си жанр: “Дупе, кръсти се тука да не паднем, че… “ Иво Димов доста използваше това послание. И по този начин поради аления картон бях осъден за идващия мач с Левски. Малко по-късно си счупих ръката и пропуснах още един месец. Върнах се за последните мачове през сезона.
-Спомняш ли си оня прославен мач с Литекс от 2:0 за ЦСКА до 2:3?!
-Аз открих резултата, след това Мето Деянов направи 2:0.
-И какво стана след това?
-Следващият въпрос.
-Защо не игра във финала за Купата още веднъж против Литекс?
-Защото на мача 2:0 до 2:3 пипнах ангина и по този начин пропуснах и финала за Купата отново против Литекс. Няма подобен малшанс.
-Искаш ли да поговорим за сегашния ЦСКА?
-В някое друго изявление. Благодаря, че ме върна толкоз години обратно. Много съм разказвал за ЦСКА, за прехвърлянето във Франция, само че никой не ме беше питал за самото начало на кариерата ми.
Ето едно малко по-различно изявление на Владимир Манчев пред екипа на
- Владо, до каква степен може да го докара Миньор Перник този сезон? Защо не афиширате обществено упоритости, че желаете да преминете една дивизия по-нагоре?
-Ние не ги афишириме, тъй като действително нямаме заложена цел от управлението, само че не крием, че имаме упоритост да бъдем в челото на класирането. От чисто професионална позиция и на база на футболистите, с които разполагаме, го вършим и имаме сили да бъдем измежду водачите в таблицата.
-Какви са задачите ви в по-краткосрочен проект, а и в по-дълга вероятност?
-Искаме да създадем тим, с който самият град да се гордее. Имаме нашите си условия като да вземем за пример да наложим избран жанр на игра. Но и освен това. Всички състезатели, които са в тима, са привлечени по този начин да се каже с нашата благословия и утвърждение. Не са просто футболисти, които идват и ние нямаме никаква визия за качествата им. За нас е значимо футболистите, които идват в Миньор, да имат желанието да играят при нас. Затова Христо Янев организира диалози с всеки един, преценя значително и човешките им качества. Защото в нашия тим се държи ужасно доста на това нещо – на колектива. Искаме да създадем боеспособен и обединен тим, а не просто момчета, които просто си живуркат и чакат да им минава времето.
-Самият ти си спомняш какъв брой мъчно се гостуваше в Перник преди години. Миньор постоянно е имал локални футболисти, които са локалните герои. Сега обаче имате ли момчета, на които почитателите да се радват, че са си перничани?
-Ние имаме доста локални играчи и юноши на клуба. Няколко от тях към този момент дебютираха, тъй че сигурно обръщаме внимание и на школата. Но и там имаме компликации, тъй като изискванията не са кой знае какви – цялата школа се готви на едно изкуствено игрище. Преди 2-3 седмици направихме една двустранна игра с юношите старша възраст, тъй че държим под око всяко едно качествено дете. Тук обаче следва и значимото конкретизиране, младите би трябвало да имат предпочитание да играят футбол. Защото и това ми се случи, което в никакъв случай не съм вярвал, че ще стане. Едно момче сподели страхотни качества, само че не искаше да се занимава с футбол…
-Спомена неестествен терен, само че ти, когато си почнал като младеж не си имал подобен, нали?!
-Аз в никакъв случай не съм играл на неестествен терен като дете, а постоянно на затревени. Да, може да не са били с някакво необикновено качество, само че моята подготовка за годините си беше изцяло професионална. Бях в спортното учебно заведение в Пазарджик и режимът беше извънредно претрупан. Всеки ден тренирахме двуразово, а сред тренировките ходех на учебно заведение. В 10 часа вечерта бях в леглото, тъй като просто от отмалялост не можех нищо друго да направя. От моето спортно учебно заведение излязоха десетки европейски, международни и олимпийски първенци във всевъзможни спортове. Но най-важното беше, че имаше база, за която страната се грижеше. Ние получавахме безвъзмездна храна, екипировка. Да – не е като в този момент децата да се чудят какви футболни обувки да им купят родителите, само че имаше ред. Имахме треньори, които успяваха да ни научат на тънкостите в играта – по какъв начин да овладееш топката, по какъв начин да се позиционираш, да нанесеш верен удар. Сега децата имат доста по-добри условия като терени – даже и закрити такива, доста по-голям избор на принадлежности и екипировка, само че това ги прави малко по-трудно приспособими към по-тежки условия. Защото ние сме играли на всевъзможни условия. Докато бях младеж в ЦСКА, главният терен на Червено знаме се пазеше единствено за мачовете. Ние на процедура тренирахме на сгурия, имаше едни тенис кортове – на тях също тренирахме. Едно на ръка бяха тренировките, само че след тях или сред тях на асфалта отново ритахме. Това нещо сега липсва на младите.
-Да поговорим още за положението на детско-юношеския футбол в България в последните години, тъй като ти също беше част от тази конструкция. Имаме ли положителни треньори на подрастващи?
-Според мен казусът не е в това, че няма задоволително треньори. Много се разводниха нещата – появиха се ужасно доста школи, които не мога да кажа в какъв %, само че в много сериозен, нямат за цел да създават професионални футболисти, както едно време се споделяше – за високо спортно майсторство. Голяма част от школите го вършат чисто комерсиално – за да печелят. Когато правиш това, ти заблуждаваш децата и техните родители. От там нататък се влиза в едни връзки, които са нездравословни, децата изпитват на ранна възраст усеща като ревнивост, завист, стартират да бъдат съдници на треньори, на ръководители и така нататък Много постоянно се стига до промяна на тимовете, в които упражняват и всичко това води до един развой, в който няма нищо градивно. Тук към този момент не е въпросът дали треньорите са положителни или не са, а че няма система, по която да се развиват тези гении.
-Няма и толерантност от страна на клубните ръководители, да заложат на развиване на личните си школи?!
-Това е дълъг развой, в който би трябвало да имаш нужната визия, само че да си наясно, че този развой ще отнеме дълго време. Трябва да подбереш положителни експерти, които да бъдат част от този развой. Това обаче е обвързвано и с много финанси, а ние тук не сме привикнали да влагаме както в материална база, по този начин и в експерти, които да бъдат обучавани, тъй като футболът се трансформира доста бързо. Това, което беше преди 5-10 години, през днешния ден към този момент не прави работа и ние треньорите би трябвало да се усъвършенстваме всеки ден. Ще ви кажа какво най-вече ми липсва. Липсва ми думичката визия, няма визионери, които да погледнат по-глобално на нещата и да знаят какво желаят да създадат след по-дълъг интервал от време, а не за слидващите 5 мача.
-Ти обаче си имал щастието да те виждат като младеж във време, в което към момента търсенето и намирането на гении е било сериозен развой?
-Моята фантазия беше да играя за ЦСКА и това се случи. Още бях в юношеския тим на родния ми Хебър Пазарджик, когато се изправяхме против ЦСКА, Левски и другите софийски тимове, тъй като играехме в една група. Това на процедура ни бяха сериозните мачове, тъй като по наше време нямаше шампионати, непрекъснати пътувания и мачове, от които в този момент децата са презадоволени. Аз си припомням, че като младеж в никакъв случай не съм играл на шампионат на огромен терен – 11 на 11. Играехме на шампионати на дребни малки врати и това е. Просто тогава нямаше толкоз мачове и проведени шампионати за разлика от в този момент. В един мач играхме с ЦСКА, завършихме наедно 1:1, като аз вкарах гола за Хебър. В този мач починалият към този момент Иван Методиев ме е забелязал и е приказвал с Альоша Димитров, който трябваше да бъде треньор на юношите на ЦСКА от идващия сезон. Той също е идвал да ме гледа 2-3 пъти. Представяте ли си за каква организация приказваме? Двама треньори идват да гледат някакъв младеж, който изобщо не е несъмнено дали ще стане, или не. Но беше истина – преди да вземат някого в ЦСКА, трябваше да убеди с качествата си.
-С какво първо се сблъска след идването ти от юношите на Хебър в ЦСКА?
-Настаниха ме в общежитието на Червено знаме. После там бях и боец, та това място се трансформира като мой втори дом. В тима на ЦСКА аз единствен бях от провинцията, всички останали момчета бяха от София. Истината е, че ме гледаха много необичайно първоначално, имаха си високомерното отношение. Още с първите тренировки обаче видяха, че не съм инцидентно попаднал там.
-Средата на 90-те години в София е имало много благоприятни условия един младеж, дошъл от провинцията да се подхлъзне по много неща отвън футбола.
-Да ви кажа почтено, и през мозъка не ми е и минавало някъде да излизам, а и истината е, че нямах пари. Родителите ми бяха напълно елементарни хора – татко ми беше преподавател, а майка ми работеше в общината. Даваха ми пари да се храня и да се придвижвам, само че никога не съм бил презадоволен. Хранехме се в стола на Червено знаме, само че храната не беше кой знае какво и непрестанно умирахме от апетит. След като сме се навечеряли към 7-8 часа вечерта, като стане 10 и отново бяхме гладни. Хващахме тролея и за 1-2 спирки отивахме до магазина за кренвирши, лютеница и майонеза… Страхотна композиция, нали?! Но за толкоз са ни били опциите. И си припомням, че имаше едно обмен бюро на спирката малко след кръговото на Четвърти километър – там ходехме да ядем пици. Но и друго – 22:30 или 23:00 часа вратата на общежитието се заключваше, имахме вечерен час. Нямаше по какъв начин да закъснееш.
-Кога за първи път игра за мъжкия тим на ЦСКА?
-През пролетта на 1996 година започнаха бавно лека да ме викат в групата на първия тим. Не знам дали хората знаят, само че първите ми голове за ЦСКА са тъкмо през тази пролет. Играхме против Септември мач от шампионата за Купата на Лигата. Победихме ги 6:1, а аз вкарах първите два гола. Тогава обаче схемата на Георги Василев беше 3-5-2 и аз играех халф бек. След въпросния мач със Септември Николай Илиев-Галибата, който тогава беше асистент, ме подкачи: “Само два гола, нали по три вкарваше при юношите… ”
-Въпреки тези голове, изобщо не си бил покрай мъжкия тим на ЦСКА по това време?
-Дойде лятото и се готвихме на Панчарево, където към този момент живеех, откакто бях напуснал Червено знаме. Започнаха мачовете през есента на 1996 година, само че не ме взимаха в групата. И взеха решение да ме преотстъпят на Спартак Плевен. Тогава нямах думата, просто пристигнаха и ми споделиха, че би трябвало да отида там. Междувременно ме пратиха в образователен център в Ботевград, където да изкарам до клетва в казармата. В тези образователни центрове си имаше сериозна военна подготовка – сутринно време те подвигат с тръбата, след това правихме някакви учения, ходехме на стрелби, хвърляхме гранати, само че имаше и образователни часове. Докато бях в Ботевград обаче нямах право да играя за Спартак Плевен, а единствено във военния тим и това ми беше разнообразието. Да ме пуснат 1-2 отпуска, с цел да отида на мач. Когато минаха тези три месеца и клетвата, от януари 1997 година към този момент отпътувах за Плевен. Отборът беше в „ А “ група, само че не беше кой знае какво. Истината е, че там не беше моето място. Пускаха ме първоначално, само че не се получи. След това ме извикаха и ми споделиха, че нямат потребност повече от мен. Така се прибрах още веднъж в София, само че едни хора към този момент бяха настроили Гочето против мен и от ЦСКА изобщо не пожелаха да се занимават и да ме връщат в тима. Тогава се върнах на Червено знаме като боец. В моята рота обаче беше Костадин Ангелов. Той отпътува да играе за Чардафон Габрово през лятото на 1997 година и е споделил на президента за мен. Така се стигна до заминаването ми в Габрово. Тогава треньор беше Трайчо Соколов. После напусна и на негово място пристигна Сашо Борисов. Изкарах 4 месеца до декември, когато се уволних от казармата. И отново останах без тим. Тогава ми звънна Крум Кантарев от Хебър Пазарджик. Каза ми: “Владо, ти си наше момче, време е да се прибираш вкъщи, вършим мощен тим. ” И по този начин се върнах в Пазарджик във “В ” Група. Макар че беше “В ” група, равнището беше доста мощно, ние едвам се задържахме 3-4 място. Наистина имаше мощни тимове.
-И по този начин от една ръка до ЦСКА, внезапно се оказваш във “В ” група с Хебър?!
-То да беше единствено това. На една контрола против Брацигово ми подадоха една топка, излязох самичък против вратаря и един бранител ме гонеше. За пакост обаче индивидът се спъна, не е желал да ме ритне, само че се спъна и безусловно се стовари върху мен, а тежеше несъмнено над 100 кг. Счупих ключица! И се наложи да бъда 1 месец в гипс. Върнах се в игра и тогава към този момент избухнах, вкарах 15 гола в 13-14 мача. И тогава се появиха две предложения – Паро Никодимов ме искаше в Левски Кюстендил, а Гошо Петков, който също е от Пазарджик, беше споделил на Кано Коцев за мен в Славия и той беше идвал да ме гледа. Обаче и двата тима нещо се ослушваха за съответни оферти. Един ден бях осъден, а ние имахме мач и идват в Пазарджик Васил Романов и Митата Якимов. Те се показаха и споделиха: “Идваме да те гледаме, само че не знаехме, че няма да играеш. Да знаеш, че те следим. ” След 1-2 дни отново пристигнаха, до момента в който имахме подготовка. Този път напряко ме качиха в колата и ме закараха в София. Отидохме непосредствено на Панчарево, а ЦСКА тренираше по това време. Влязох в едно от бунгалата и против мен Димитър Пенев. “О, моето момче, ела тука. Ти си наше момче, на никое място няма да вървиш ”, стартира да приказва Пената, а съм сигурен, че изобщо не ме познаваше… А аз седнал съм и мигам на парцали. Това става към този момент късна есен, може би към ноември месец. Върнах се в Пазарджик и доиграх оставащите няколко мача и през зимата за първа подготовка се явих в ЦСКА.
-Какво сподели татко ти като разбра, че ще си част от мъжкия тим на ЦСКА?
-Като му споделих и той: “Леле, но в действителност ли? Толкова доста пари. ” А те не бяха кой знае какъв брой. Аз първоначално съвсем не харчех нищо. Първата ми кола беше един Голф 2-ка, към 3000 лв. струваше. Просто ми трябваше, с цел да се придвижвам в София. Вижте каква подигравка на ориста, първата ми кола беше Голф 2-ка, а в този момент съм в Перник… Този Голф излезе стоманен. После го дадох на татко ми да го кара, а преди известно време го дадох на един комшия да си прави работа. Но още е в движение…
-Нищо обаче не казваш за майка ти. Тя искаше ли да играеш футбол?
-Нищо не споделям, тъй като тя е била постоянно анти футбол. Естествено, че се гордее с моите триумфи, само че през цялото време нейната фантазия беше да изучавам нещо. Да завърша висше обучение, което направих неотдавна – приключих състезателен мениджмънт в НСА. Всъщност, аз още когато влязох в Спортното учебно заведение в Пазарджик, им го споделих на вечеря предходния ден преди да се явя на изпитите. И майка ми се разплака. Баща ми обаче тропна по масата и ми даде позволението си.
-Любопитното е, че през зимата на 1999 година, когато ти пристигаш в ЦСКА, идва и Димитър Бербатов.
-Да, аз към този момент имах стаж от школата, а той пристигна от юношите на Пирин. Няма да ви изненадам, като ви кажа, че не говореше с никого. Но още първоначално се виждаше, че е добър футболист.
-Спомняш ли си добре към този момент формалния ти дебют за ЦСКА като футболист с контракт?
-По принцип помня безусловно всичко в много елементи. Играхме против Нефтохимик на Армията. Една седмица преди мача Пената пристигна при мен и ми сподели: “Момче, почваш титуляр… ” Наистина направих хубава зимна подготовка, само че нито приятелите ми, нито пък самият аз чаках, че ще стартира титуляр. Мислех, че още веднъж ще ме преотстъпят някъде. А той ме пусна още в първия мач. Обаче още в дебюта си ме изгониха с червен картон. Затова и в този момент като срещна Антон Генов постоянно му напомням този миг. Това е единственият червен картон в кариерата ми. Единият жълт картон ми го сподели за никаква симулация. А другият – тъй като спуках главата на вратаря на Нафтата Данчо Господинов. Истината е, че не желаех да се случи белята, само че пробвах да спра топката, той се хвърли против мен и се удари в крайници ми. Антон Генов ми сподели: “Да, да, видях, че не искаше ”, обаче по-късно като видя, че тече кръв от главата на Господинов и ме изгони. Разревах се като малко дете. Прибрах се в съблекалнята и стисках палци да не загубим, тъй като аз щях да се усещам отговорен. След малко обаче се прибра и Иво Димов. Питах го приключил ли е мачът, а той ми сподели: “И мен ме изгониха… ” и добави в типичния си жанр: “Дупе, кръсти се тука да не паднем, че… “ Иво Димов доста използваше това послание. И по този начин поради аления картон бях осъден за идващия мач с Левски. Малко по-късно си счупих ръката и пропуснах още един месец. Върнах се за последните мачове през сезона.
-Спомняш ли си оня прославен мач с Литекс от 2:0 за ЦСКА до 2:3?!
-Аз открих резултата, след това Мето Деянов направи 2:0.
-И какво стана след това?
-Следващият въпрос.
-Защо не игра във финала за Купата още веднъж против Литекс?
-Защото на мача 2:0 до 2:3 пипнах ангина и по този начин пропуснах и финала за Купата отново против Литекс. Няма подобен малшанс.
-Искаш ли да поговорим за сегашния ЦСКА?
-В някое друго изявление. Благодаря, че ме върна толкоз години обратно. Много съм разказвал за ЦСКА, за прехвърлянето във Франция, само че никой не ме беше питал за самото начало на кариерата ми.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ