Владимир ГЕОРГИЕВИма много хора, които мислят, че животът е материална

Владимир ГЕОРГИЕВ

Има доста хора, които мислят, че животът е материална форма на битието. Както скулпторът вае от глина, желязо, гипс, мрамор или камък облици, придвижвания, хора, животни, както художникът с четка отразява върху платното страстите на мисълта и на окото, по този начин единствено това, забележимото, е действително. Формата осмисля битието, наличието е неживо.
Слабите юристи, а те са повече от другите, знаят постоянно по какъв начин, само че не и за какво. Казват, че по този начин е и с лекарите. Не че няма потребност от тях - един механик постоянно е по-полезен от инженера, лаборантите в лечебните заведения имат свое значение за лечението, което може да се окаже по-важно от това на лекаря... Да, за всеки има място под небето. Но дали за всеки има място на небето?
Има ли смисъл да знаеш по какъв начин, щом не знаеш за какво? Има ли смисъл животът без идеални цели? И в случай че на индивидите е обещано да мислят единствено за материалното, забележимото, земното, за какво се пробват да преодолеят гравитацията, да летят освен със самолети и галактически кораби, а и с фантазии?
Независимо по какъв начин живее човек - богато, пищно, оскъдно или мизерно, на един стадий от възрастта си задава въпроса за какво е живял. Затова евентуално и кан Омуртаг е написал Търновския надпис. Може би това е особено и за груповото, публичното схващане - нали ние сме обществени животни, неведнъж цели цивилизации са загивали, усетили отсъствието на трайна цел на битието си. Чувал съм да споделят, че историята на човечеството е проникната от блян към по-добър веществен живот. В това няма нищо неприятно. Технологиите непрестанно се усъвършенстват, с цел да улеснят битието, да създадат делника по-лек, по-смислен, по-щастлив. Идеите, идеалното е оставено на религиите, на философията и на поезията.
Добре, по този начин да бъде. Независимо че развитите технологии не вършат актуалния живот по-щастлив, още по-малко - по-охолен, ще се съгласим с това, с цел да зададем въпроса: за какво ние, българите, сме толкоз злобни? Алчни? Присвоителни? Дребни? Еднодневни? Нищожни? Завистливи?
Не всички са такива. Така да бъде. Ала по какъв начин тогава политическата безнаказаност, клатушкаща страната към този момент тридесет години ту приспивно, ту турболентно, съумява да се задържи на власт и благодарение на обществото да завладява публичните богатства в името на публичния крах? Това ли било демокрацията - с силата на обобществената лакомия и национализираната нелепост да се наложи такава форма на ръководство, която да изсмуква смисъла на живота на болшинството в името на охолството на малцинството?
Това, значи, било демокрацията...
Само дето корумпираната народна власт е по-лоша от автокрацията. Липсата на идеални цели не трансформира материалното във форма, а в смисъл. Ако скулпторът просто искаше да си вае, без да изрази нещо с това, щеше да зареже длетото и чука и да остави тази работа в ръцете на майката природа. Ако художникът използваше четката и платното, без да вложи себе си и поклонението си пред хубостта, без да пожелае да даде израз на своята концепция за идеалното, щеше да остави очите си отворени единствено за това, което е към този момент сътворено от живота, тъй като по-добро и напълно няма.
Нима е хубаво да живееш в народна власт, която подтиква грабежа? Която не зачита законите? Която тормози и мами народа в името на справедливостта? Шепа хора без морал се катерят по стълбицата на властта с поддръжката на влечуги от подземния свят на интелектуалната мизерия. И ние не ги разпознаваме като такива, в противен случай - завиждаме им и ги одобряваме за пример на триумфа.
Е не ни ли омръзна това? Тъкмо се появи някой с мъничка вяра да промени статуквото - и незабавно го омаскаряваме, тъй като ни наподобява на художник, който се пробва да рисува живота не подобен, какъвто е, а какъвто би могъл да бъде; не веществен, а съвършен. Такова нещо ние не прощаваме: духовното би трябвало да е сдухано, другояче ще го издухаме. Свиня от кладенчова вода не схваща.