Борислав Кьосев: Всеки мач с екипа на ЦСКА бе истинско преживяване
ВК ЦСКА продължава да показва легендите на клуба в рубриката „ Червените волейболни сърца на България “ на своя уебсайт.
Срещаме ви с Борислав Кьосев - притежател на невероятните 9 трофеи на България с екипа на ЦСКА, както и на седем Купи на България. Един от най-хубавите посрещачи на клуба през 80-те години. Легенда и на националния ни тим.
- Г-н Кьосев, помните ли по кое време стартира пътя ви в ЦСКА и направихте първата си подготовка в клуба?
– Много добре си я припомням, тъй като цяла България знае, че на първата подготовка бях необут. Нямах гуменки, чаках Златанов да ми донесе. Трябваше да упражнявам необут. Първите шест месеца единствено тренировки бяха, като пет от тях бяхме в казармата. Но преди време ЦСКА имаше такива първенци, че да влезе някой навън трябваше, както се споделя, някой да си замине. Така че, да, доста добре си припомням първите тренировки с огромните състезатели, които бях гледал единствено по малкия екран.
- А по кое време изиграхте първи си мач и съумяхте да се наложите в мъжкия тим?
– Ситуацията при мен е малко по-интересна. Аз до девети клас, втори период не бях играл волейбол, играех в Марек футбол и за три години влезнах и в младежкия народен тим, по-късно ме взеха и в ЦСКА. Първата година се очерта по този начин, че трябваше да потвърдя, че раста от ден дневно и мястото ми е в ЦСКА. Няма по какъв начин да не бъде несправедливо. Спомням си с Милко Караиванов, когато започнаха да ме пускат по един гейм, по два гейма. Още като боец. Може би бях един от първите, които като боец е играл в състава на ЦСКА.
- След девет трофеи с клуба, може ли да отличите дуел, който няма да забравите? Или интервал, който е най-силен за вас с екипа на ЦСКА?
– Всяка купа, всеки мач, за мен си бяха прекарване, тъй като да носиш фланелката на ЦСКА по тези времена беше предопределение, наслаждение, отговорност. Няма да не помни и първата шампионска купа. Няма да не помни и част от финалите, които сме играли за Купата на Европейските Шампиони. Ние съвсем всяка година участвахме в борбата за медалите. Няма да не помни и когато бях спонсор на женския тим на ЦСКА. В тези тежки времена, когато беше закрит женския волейбол. Аз го възвърнах и дружно с моя брат бяхме съществени спонсори.
- А на фона на позитивните страсти, които изредихте имате ли отрицателни такива, свързани с травми или нещо друго?
– Има да. Има мачове, които са отрицателни. Мач, който загубихме, мисля 85 година, шампионската купа, на финала с Левски, тъй като още първият гейм контузих неприятно гален и не съумях да вляза да играя и загубихме. Това ми бе единствената купа, която съм я губил. Не съм имал тежки контузии, тъй като влизането ми в ЦСКА и от там 14 години в националния тим в непрекъснатата работа и тренировки, ти дава опцията да се поддържаш и да се съхраняваш добре. Всяко едно прекъсване на тренировки води до несериозно отношение към работата и до травми.
- Как се справяхте с тази отговорност да бъдете част от клуба? Тежеше ли упованието да сте постоянно преди всичко?
– Естествено. Аз споделих и първоначално. Да бъдеш част от тази войска от спортисти, които са европейски, международни, олимпийски, балкански първенци си е една отговорност. Там към този момент се демонстрира твоя темперамент, дали си виновен изобщо към работата, към спорта, към клуба. Аз съзнателният си живот го изкарах с екипа на ЦСКА. И постоянно съм подкрепял ЦСКА. Това си е персонална отговорност, това са възпитания, връзки, освен към клуба и към емблема. Носиш отговорност. Държанието отвън клуба, метода на държанието по улицата, управлението на държанието с хората. И това е част от отговорността която постоянно те съпътства.
- Кои бяха треньорите, които ви указаха най-силно въздействие върху кариерата?
– Мога да стартира малко по-рано първият ми треньорът, който ме откри беше Димитър Пандурски. След това в Кюстендил, който ми даде основата и желанието за работа Стоянов – Чемата. От там идването в ЦСКА Каров, Милко Караиванов, огромният Васил Симов, който доизгради, ошлайфа моят гений в този спорт. Аз не че съм имал доста треньори, само че тези, които са работили с мен са били експерти от доста високо равнище. Всеки един от тях ми е дал нещо и доусъвършенствал нещо, както механически и като темперамент, и като отношение към този спорт. След това пристигна и Златанов и Васев и считам, че всеки един от тях е дал доста за моето израстване в подобаващия интервал на моето развиване като състезател.
- Как стана по този начин, че заиграхте като посрещач? Какви бяха вашите качества и мощни страни?
– Аз започнах в ЦСКА като център. Една година, две играех като център на мястото на Златанов, по-късно играх една година диагонал и по-късно цялостен живот посрещач. Човек, който дава опция на другите, само че и поема отговорност да даде топката на разпределителя, този който твори. Явно качествата ми на волейболист бяха такива, че можех да си разреша да върша всичко. Освен да бъда разпределител. Не беше моята мощ подаването с две ръце от горната страна, само че ми беше мощ поддаването с две ръце изпод. Силата ми беше да поемам отговорност. Накрая да приключвам мачовете и откакто 15 години съм бил в националния тим непроменяемо, значи че треньорите и управлението, най-много обществеността и публиката ме познават като първокласен играч.
- А кои от съотборниците ви останаха най-близки?
– Аз не съм имал спор с никой. Всички тези от по-старото потомство – Гунчев, Иван Николов, Соколов, Петко Петков, Стефан Петров… това са първите хора с които се срещнах – първенци. След това изградихме наш тим, отново от опитни и млади – Милчо Натов, Пламен Христов, Венци Тодоров, Милчо Миланов това е тимът, другото потомство, което също се разигра. След това и по-младото потомство Ники Иванов, с всички тези състезатели подкрепям доста положително отношение. Не съм конфликтна персона, аз съм човек, които мисли положителното на хората. Сигурно съм пропуснал някой, да ме извинят, само че мисля, че с всички имам положителни връзки.
- Какво ви научи престоя в клуба?
– Предстоят ми в клуба ме научи на дисциплинираност, ред и почитание към близък, тъй като нашият спорт е подобен, че в случай че не уважаваш този близък, с който играете, живеете дружно по 6 месеца по 8 месеца, нямаш място в екипен спорт. Това ме научи да бъда добър и виновен, да оказвам помощ на близък до мен, тъй като и аз мога един ден да закъсам. Това е колективизъм – отношение, почитание към близък и най-много към хората които желаят да работят и да се развиват.
- А накъде поехте след ЦСКА?
– След ЦСКА, последният мохикан от това време, отпътувах за Италия. Тогава ЦСКА ме продаде за сумата от 300 хиляди $, днешни 3 милиона. Само Христо Стоичков и аз бяхме продадени за такава сума. След това пристигнаха други времена след 1989 година всеки си подписваше контракт. Заминах за Италия мисля, че клубът и хората там ме одобриха, въпреки че ме пуснаха на остарели години. Успях 3-4 години да играя в италианското състезание, на доста високо равнище. Оставих своя отпечатък, като състезател, като човек и в италианското състезание.
- Когато сложихте завършек на кариерата си, за какво не поискахте да продължите с треньорството?
– Времената бяха такива, че смятах, че като началник имам повече благоприятни условия да покажа и да основа клубове във волейбола. Аз също бях за малко в ЦСКА като треньор. Но започнах с бизнес да се занимавам, с помощта на тези контакти съумях да запазя женското направление на ЦСКА. Три години бях и спонсор и шеф и управител, когато нямаше финансови благоприятни условия. Бях влезнал в един екип от хора с благоприятни условия, които милеех за ЦСКА, помогнаха за възобновяване. Като треньор нямаше тези благоприятни условия, финансови да може да се устоя човек единствено от тази работа. Затова избрах да заплащам аз, на треньорите, на младите треньори които в този момент са опитни и с качества.
- Какво бихте посъветвали играчите в днешно време?
– Много може да се приказва за актуалните играчи. И нещата изобщо. Промените в актуалния спорт и най-много във волейбола. Това което желая да пожелая е да бъдат живи и здрави. Да не се отхвърлят от тежките условия, а най-много да работят, да усъвършенстват техниката. Да усъвършенстват и характера, който имат и да се борят да бъдат постоянно първи. Когато човек се бори, търси предизвикването да бъде най-хубав, единствено по подобен метод може да се реализиран триумфи. Хората без темперамент, които се задоволяват с малко, тях самият спорт и общност ги изхвърля. Важното е да си поставиш цел, висока и да я гониш. Съвременният волейбол се промени задоволително, с цел да могат да схванат младите, че единствено с труд и работа, предпочитание и най-много сърцето ти за клуба или за националния тим, това може единствено да даде висок резултат и положителни триумфи.
Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,
Срещаме ви с Борислав Кьосев - притежател на невероятните 9 трофеи на България с екипа на ЦСКА, както и на седем Купи на България. Един от най-хубавите посрещачи на клуба през 80-те години. Легенда и на националния ни тим.
- Г-н Кьосев, помните ли по кое време стартира пътя ви в ЦСКА и направихте първата си подготовка в клуба?
– Много добре си я припомням, тъй като цяла България знае, че на първата подготовка бях необут. Нямах гуменки, чаках Златанов да ми донесе. Трябваше да упражнявам необут. Първите шест месеца единствено тренировки бяха, като пет от тях бяхме в казармата. Но преди време ЦСКА имаше такива първенци, че да влезе някой навън трябваше, както се споделя, някой да си замине. Така че, да, доста добре си припомням първите тренировки с огромните състезатели, които бях гледал единствено по малкия екран.
- А по кое време изиграхте първи си мач и съумяхте да се наложите в мъжкия тим?
– Ситуацията при мен е малко по-интересна. Аз до девети клас, втори период не бях играл волейбол, играех в Марек футбол и за три години влезнах и в младежкия народен тим, по-късно ме взеха и в ЦСКА. Първата година се очерта по този начин, че трябваше да потвърдя, че раста от ден дневно и мястото ми е в ЦСКА. Няма по какъв начин да не бъде несправедливо. Спомням си с Милко Караиванов, когато започнаха да ме пускат по един гейм, по два гейма. Още като боец. Може би бях един от първите, които като боец е играл в състава на ЦСКА.
- След девет трофеи с клуба, може ли да отличите дуел, който няма да забравите? Или интервал, който е най-силен за вас с екипа на ЦСКА?
– Всяка купа, всеки мач, за мен си бяха прекарване, тъй като да носиш фланелката на ЦСКА по тези времена беше предопределение, наслаждение, отговорност. Няма да не помни и първата шампионска купа. Няма да не помни и част от финалите, които сме играли за Купата на Европейските Шампиони. Ние съвсем всяка година участвахме в борбата за медалите. Няма да не помни и когато бях спонсор на женския тим на ЦСКА. В тези тежки времена, когато беше закрит женския волейбол. Аз го възвърнах и дружно с моя брат бяхме съществени спонсори.
- А на фона на позитивните страсти, които изредихте имате ли отрицателни такива, свързани с травми или нещо друго?
– Има да. Има мачове, които са отрицателни. Мач, който загубихме, мисля 85 година, шампионската купа, на финала с Левски, тъй като още първият гейм контузих неприятно гален и не съумях да вляза да играя и загубихме. Това ми бе единствената купа, която съм я губил. Не съм имал тежки контузии, тъй като влизането ми в ЦСКА и от там 14 години в националния тим в непрекъснатата работа и тренировки, ти дава опцията да се поддържаш и да се съхраняваш добре. Всяко едно прекъсване на тренировки води до несериозно отношение към работата и до травми.
- Как се справяхте с тази отговорност да бъдете част от клуба? Тежеше ли упованието да сте постоянно преди всичко?
– Естествено. Аз споделих и първоначално. Да бъдеш част от тази войска от спортисти, които са европейски, международни, олимпийски, балкански първенци си е една отговорност. Там към този момент се демонстрира твоя темперамент, дали си виновен изобщо към работата, към спорта, към клуба. Аз съзнателният си живот го изкарах с екипа на ЦСКА. И постоянно съм подкрепял ЦСКА. Това си е персонална отговорност, това са възпитания, връзки, освен към клуба и към емблема. Носиш отговорност. Държанието отвън клуба, метода на държанието по улицата, управлението на държанието с хората. И това е част от отговорността която постоянно те съпътства.
- Кои бяха треньорите, които ви указаха най-силно въздействие върху кариерата?
– Мога да стартира малко по-рано първият ми треньорът, който ме откри беше Димитър Пандурски. След това в Кюстендил, който ми даде основата и желанието за работа Стоянов – Чемата. От там идването в ЦСКА Каров, Милко Караиванов, огромният Васил Симов, който доизгради, ошлайфа моят гений в този спорт. Аз не че съм имал доста треньори, само че тези, които са работили с мен са били експерти от доста високо равнище. Всеки един от тях ми е дал нещо и доусъвършенствал нещо, както механически и като темперамент, и като отношение към този спорт. След това пристигна и Златанов и Васев и считам, че всеки един от тях е дал доста за моето израстване в подобаващия интервал на моето развиване като състезател.
- Как стана по този начин, че заиграхте като посрещач? Какви бяха вашите качества и мощни страни?
– Аз започнах в ЦСКА като център. Една година, две играех като център на мястото на Златанов, по-късно играх една година диагонал и по-късно цялостен живот посрещач. Човек, който дава опция на другите, само че и поема отговорност да даде топката на разпределителя, този който твори. Явно качествата ми на волейболист бяха такива, че можех да си разреша да върша всичко. Освен да бъда разпределител. Не беше моята мощ подаването с две ръце от горната страна, само че ми беше мощ поддаването с две ръце изпод. Силата ми беше да поемам отговорност. Накрая да приключвам мачовете и откакто 15 години съм бил в националния тим непроменяемо, значи че треньорите и управлението, най-много обществеността и публиката ме познават като първокласен играч.
- А кои от съотборниците ви останаха най-близки?
– Аз не съм имал спор с никой. Всички тези от по-старото потомство – Гунчев, Иван Николов, Соколов, Петко Петков, Стефан Петров… това са първите хора с които се срещнах – първенци. След това изградихме наш тим, отново от опитни и млади – Милчо Натов, Пламен Христов, Венци Тодоров, Милчо Миланов това е тимът, другото потомство, което също се разигра. След това и по-младото потомство Ники Иванов, с всички тези състезатели подкрепям доста положително отношение. Не съм конфликтна персона, аз съм човек, които мисли положителното на хората. Сигурно съм пропуснал някой, да ме извинят, само че мисля, че с всички имам положителни връзки.
- Какво ви научи престоя в клуба?
– Предстоят ми в клуба ме научи на дисциплинираност, ред и почитание към близък, тъй като нашият спорт е подобен, че в случай че не уважаваш този близък, с който играете, живеете дружно по 6 месеца по 8 месеца, нямаш място в екипен спорт. Това ме научи да бъда добър и виновен, да оказвам помощ на близък до мен, тъй като и аз мога един ден да закъсам. Това е колективизъм – отношение, почитание към близък и най-много към хората които желаят да работят и да се развиват.
- А накъде поехте след ЦСКА?
– След ЦСКА, последният мохикан от това време, отпътувах за Италия. Тогава ЦСКА ме продаде за сумата от 300 хиляди $, днешни 3 милиона. Само Христо Стоичков и аз бяхме продадени за такава сума. След това пристигнаха други времена след 1989 година всеки си подписваше контракт. Заминах за Италия мисля, че клубът и хората там ме одобриха, въпреки че ме пуснаха на остарели години. Успях 3-4 години да играя в италианското състезание, на доста високо равнище. Оставих своя отпечатък, като състезател, като човек и в италианското състезание.
- Когато сложихте завършек на кариерата си, за какво не поискахте да продължите с треньорството?
– Времената бяха такива, че смятах, че като началник имам повече благоприятни условия да покажа и да основа клубове във волейбола. Аз също бях за малко в ЦСКА като треньор. Но започнах с бизнес да се занимавам, с помощта на тези контакти съумях да запазя женското направление на ЦСКА. Три години бях и спонсор и шеф и управител, когато нямаше финансови благоприятни условия. Бях влезнал в един екип от хора с благоприятни условия, които милеех за ЦСКА, помогнаха за възобновяване. Като треньор нямаше тези благоприятни условия, финансови да може да се устоя човек единствено от тази работа. Затова избрах да заплащам аз, на треньорите, на младите треньори които в този момент са опитни и с качества.
- Какво бихте посъветвали играчите в днешно време?
– Много може да се приказва за актуалните играчи. И нещата изобщо. Промените в актуалния спорт и най-много във волейбола. Това което желая да пожелая е да бъдат живи и здрави. Да не се отхвърлят от тежките условия, а най-много да работят, да усъвършенстват техниката. Да усъвършенстват и характера, който имат и да се борят да бъдат постоянно първи. Когато човек се бори, търси предизвикването да бъде най-хубав, единствено по подобен метод може да се реализиран триумфи. Хората без темперамент, които се задоволяват с малко, тях самият спорт и общност ги изхвърля. Важното е да си поставиш цел, висока и да я гониш. Съвременният волейбол се промени задоволително, с цел да могат да схванат младите, че единствено с труд и работа, предпочитание и най-много сърцето ти за клуба или за националния тим, това може единствено да даде висок резултат и положителни триумфи.
Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ