Сензация! Вивиана Асса разкри пред в. "ШОУ": Заплетено убийство е разкрито с помощта на Ванга
Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е българска лингвистика в СУ „ Св. Климент Охридски “. Работила е в Агенция „ София прес ”, във в. „ Ние, дамите “ като редактор и зам. основен редактор. Има изявления в списанията „ Септември “, „ Български месечник “, „ Море “, „ Съвременник “в уеб страницата Факел.бг. и във вестниците „ Поглед “, „ Стандарт “, „ Труд “, „ Дневник “, “Животът през днешния ден “ и други Разказът й „ Хотел „ Европейски “ е награден в литературния конкурс, проведен от Форума на дамите от Средиземноморието със седалище в Марсилия. Автор е на книгата „ Любовни убийства “, която претърпя две издания. Съпруга е на писателя Румен Леонидов, имат две деца и трима внуци. - Г-жо Асса, преди осем години написахте книгата „ Любовни убийства “. В тях разказахте 39 истории, след които остават, трупове на убити влюбени, решетки, сълзи, унищожени животи. Откъде е този интерес към задния двор на живота?
- Преди няколко пъти по осем години се срещнах напълно инцидентно с вратите на Бургаския затвор. Бях дете и един път на път към местността Отманли, където постоянно ни водеха от учебно заведение, ни демонстрираха пандиза. Бях зашеметена. По това време четях „ Граф Монте Кристо” и тази грандиозна и тежка врата, обкована в желязо, както и морето, което е наоколо, ми замязяха на замъка „ Иф”. Обзе ме неудържимо любознание, какво се случва зад стените на тази странна постройка и като всяко дете си фантазирах и доукрасявах всички истории, които бях чула. И от този момент до през днешния ден, когато ми се наложи да преминавам през тази част на града, постоянно се вглеждам деликатно в пандиза, от първата куличка до последната извивка на дувара. Не зная какво се е случило в моята детска глава, само че човешките закононарушения и техните санкции постоянно са ме занимавали. Може би тъй като дистанцията от „ правилния” човек до нарушителя от време на време е един пропуснат момент, една премълчана дума, една неизвървяна крачка. И тъкмо тези задръжки във възпитанието ни са разликата сред хората, които са в пандиза, и тези, които са на независимост. Защото не всеки става палач, без значение от събитията, в които изпадаме съвсем всички.
- Има ли тематики табу? Не сте ли получавали упреци, че вършиме „ жълта” публицистика?
- От убийството на Авел от Кайн до наши дни историята ни е изпълнена с закононарушения. И те няма да спрат. Кайн е завидял на Авел, че Господ го обича повече, и взема решение да го затрие. И през днешния ден мотивите за убийства не са доста по-различни. И това би трябвало да се знае. Трябва да описваме тези истории, с цел да не заприличаме на героите в тях. В пандизите е цялостно с хора, които преди този момент са били измежду нас. И в случай че не се замисляме над нещата от живота, над всекидневието, в което волю или неволю нараняваме някого, може на следващия ден да се окажем ние измежду тях. Ще ми се да завърша този въпрос с думите на един другар на татко ми, фронтовак: „ Ако има нещо по-страшно от това да бъдеш погубен, е ти да станеш палач...”Но, уви всички хора нямат щастието да имат родители като моите. Може би човечеството тогава щеше да е по-различно. Добрата публицистика е като положителния родител. Трябва да демонстрира положителния образец, както и неприятния, по съответния метод. В писането също има тактика.
- Трудно ли е да се накарат тези хора да приказват? Имаше ли сред тях наказани на гибел, на които през днешния ден към този момент е изпълнена присъдата?
- Ха ха, хора, на които им е изпълнена присъдата може би ще подпитвам в „ другия свят”, в случай че има подобен. Но съм се срещала с наказани на гибел, които по-късно ги е пожалила амнистията за смъртното наказване. Какво са претърпели, когато са им произнасяли присъдата в съда и когато са ги вкарвали в килията, на чиято врата написа „ Смъртен”, единствено те си знаят. Говорят и за това, само че са спестовни, знаят какво са направили и не чакат състрадание. Но съм разговаряла с майката на един наказан на гибел. По-тъжен човек не съм срещала в живота си. Сълзите й капеха при всяка произнесена дума. В тях имаше и позор, и горест, и тъга по убитата от сина й снаха... и по обичания наследник, в който е вложила толкава изгубени очаквания. Единственото наслаждение за тази злополучна жена бяха книгите. Беше изчела към този момент няколко читалищни библиотеки. Толкова е непредвидима страната на сълзите...
Дъщерята Румена, снахата Анастасия и внучетата
- В книгата ви сама си задавате въпросите: каква порода е килърът и на кое от животните наподобява. Какво се върти в главата му сега, когато нанася последния удар. Намерихте ли отговорите?
- Със сигурност не са от животните, които убиват при самоотбрана.
Не е елементарно да разровиш душата на който и да е човек. Това са хора, които носят огромен товар в себе си. Той тежи върху раменете им, залепен като гърбица. И защото техният кусур е в душата им, с цел да го прикрият, от време на време те употребяват цялата палитра от лукавост и хлъзгавост на характера си.
Трябва да си доста толерантен. Да вникнеш в драмата, а не да симулираш. В тези случаи рутината не оказва помощ. Затворниците са доста положителни психолози, имат безупречни рефлекси. Инак по какъв начин ще оцелеят. Там, зад дебелите стени на дувара, кипи различен, напълно друг, успореден свят и там хората се подчиняват на други правила. Диктуват ги по-силните и по-арогантните. Затова пандизчиите знаят по какъв начин да се пазят. А в цивилния живот са изцяло безпомощни. Веднъж разговарях с един рецидивист, касоразбивач, някогашен акробат - огромен облик. Та той ми беше споделил, че пандизът му е нещо като втори роден дом. 24 години е вътре, с по няколко спирания. Навън е беззащитен като дете. Там се усеща и по-сигурен и по-защитен. Знае всичко. Там са и любовниците му. Там му е животът... В пандиза ще срещнеш и доста изтърпяващи присъдата си, които приказват с ненаситност, само че нормално това са хора, които желаят да се измъкнат въпреки и за няколко часа от тягостното ежедневие и да се приближат до цивилния живот. Да вдишат парфюма на жена, да изпафкат една по-хубава цигара, да си показват, за час, два, че са на независимост. С такива пандизчии внимавам доста, тъй като в желанието си да си удължат късото време „ свобода” стартират да лъжат необмислено и ти би трябвало да си нащрек, да си се подготвил авансово с цялата кореспонденция по делото му. Има огромни мошеници, само че и аз не съм лесна плячка. Надхитряме се...
- Говорите, че като журналистка повече ви притегля сенчестата част от живота. Тя по-голяма ли е от светлата?
- Не зная дали е по-голяма, мощно се надявам да не е. Но е по-неизвестна, по-скрита, тъй като е обвързвана с нашите комплекси, с нашите поизмачкани и даже уродливи мисли, които не са за проявление. Всички ги имаме, само че множеството се оправяме с тях, като ги пъдим или търсим някакъв различен, по-позитивен отдушник. Затова един от въпросите ми към убийците е: Ако имат втори късмет да се върнат към оня съдбовен момент, по какъв начин биха постъпили? И в този миг виждаш в очите им /а очите в никакъв случай не лъжат/ някакъв намек от разкайване, самообвинение и обвиняване, несъмнено, към жертвата... Ех, в случай че не беше яростта, тази Вещица, която ни хваща за ръка и ни води до самото закононарушение. Неслучайно яростта е един от седемте смъртни гряха.
- Кои са най-честите аргументи за любовните убийства: ревността, битът, парите, несъответственост в характерите, случайността?
- Заглавието на книгата ми беше „ Убийства от любов”, тъй като това са тежки фамилни драми, в които майка възпламенява обичаното си дете, с цел да отмъсти на другата си щерка. Жена намушква любовницата на мъжа си, щерка убива татко си... И на всички места сред насилника и жертвата има някакво доста мощно, грубо накриво възприятие, което мъчно би могло да бъде наречено любов. Но редакторът ми настояваше и аз се съгласих, дано да са „ Любовни убийства “. Всички създатели на закононарушения споделят, че причина, с цел да извършат „ непростимото”, са непредвидимите условия, само че не е по този начин. Има хора, които си търсят белята. Срещаме ги непрестанно. И нашата работа е тъкмо в това, да ги връщаме на земята. Да им демонстрираме по-правилния излаз в обстановката. Но не с нравоучителния пръст, а с езика на душата си. И аз настоявам, че това не е изгубена идея. На един човек да окажеш помощ и това е нещо.
Семейството в цялостен състав, в дъното Румен Леонидов
- Най-трагичният случай?.....
- Ох, най-трагичният? Има ли гибел без покруса. Аз съм майка еврейка, споделят, че това е диагноза. За мен най-трагичните са свързани със синдрома на Медея, закононарушенията на отмъстителната жена – детеубийствата са съгласно мен най-трагичните. Те са изключително трагични и за извършителките. Описала съм едно завъртяно ликвидиране, което беше разкрито доста мъчно. Помня го още като бях ученичка в Бургас. Убиецът беше наказан на гибел и след това амнистиран. Два пъти съм се срещала с него, както и с неговата майка. Запознах се и с щерка му. Не е за поверие, по какъв начин един на пръв взор доста балансиран човек, доста добър татко на три деца, който даже употребява майчинството и се грижи за дома, става създател на такова чудовищно закононарушение. Толкова е необикновено за всички, че Ванга насочва криминалистите към килъра. И години по-късно виждаш по какъв начин всеки по своему изживява тази огромна драма... И всичко това се случва в един момент, само че можеш ли да върнеш стрелката на часовника? Не, само че можеш да предпазиш другите, като разказваш случките от живота.
- Имат ли проекти за бъдещето доживотните? За какво си мислят? Какво вършат? Говорили ли сте си с такива?
- Да, срещала съм се. Много тъжна история. Черньо, доста пийнал изнасилва и убива едно момиче в Поморие. Ученичка в Музикалното учебно заведение в Бургас, цигуларка. Прекрасно създание. Случайността я засича, замръкнала една вечер на път за дома й. Пияният мъж първо я изнасилва, след това се уплашва от стъпките на инцидентни минувачи и с цел да не го разкрият, я удушава. Днес той излежава доживотната си присъда, без право на подмяна в Бургаския затвор. Влизала съм и в килията му. Там има място единствено за едно легло и нещо като шкафче. Кофа за отпадък и още една за естествените потребности на жителя. Затворът е тягостно място. Черньо в този момент е доста религиозен. Чете книги и философства. Мечтата му е да му намерят работа, с цел да прави нещо, инак ще полудее. Трябва да продължиш да живееш с закононарушението в душата си. Това споделя, че са неговите проекти. Но какво тъкмо се върти в главата му? Уви, мозъкът има доста пътеки и в сходни случаи май множеството са неправилни.
На визита при папа Йоан-Павел II
- Убийците съжаляват ли за стореното?
- Мисля, че да. Въпреки че те не обичат да приказват за това. Сигурно си чувал и различен път, че в пандиза всички са почтени. Това не е единствено с цел да защитят себе си пред съда. Всички те са хора, които са лишили живот. Колкото и да си безмилостен, осъщественото от тях остава като една огромна дупка в душата им. Те си построяват своя защитна версия в съзнанието си и това ги крепи. Ти единствено си показа, по какъв начин една майка, която е умъртвила детето си, ще продължи да живее, в случай че не има вяра в измислената история, която е построила в съзнанието си, с цел да се оневини. Аз съвсем на всички им задавам въпроса сънуват ли жертвите си. Доста е грубо. Досега никой не ми е дал отговор с думи. Но очите им се уголемяват и виждаш смут. Някои стартират да се тресат. Предсмъртният взор на жертвата ще ги преследва до края на живота им, забит е като щемпел ето тук, в дъното на окото.
- Има ли човек на земята, който да каже аз това не мога да го направя. Застраховани ли сме от това да попаднем в ситуацията на вашите герои?
- Сигурно има и такива, само че те падат първи. Това са хората, които се усещат непогрешими. В живота си познавам много такива. Носят егото си като медали, забучени върху ревера. Те унищожават живота на доста хора и основно на околните си освен това без да ги унищожават физически. Питаш застраховани ли сме? Не, несъмнено, не сме застраховани.
- Четете ли стиховете на брачна половинка си огромния стихотворец Румен Леонидов. Критична ли сте? Вслушва ли се в препоръките ви?
- С Румен се запознахме преди повече от 40 години около стиховете. Бяхме на една студентска бригада. Беряхме чушки и се заприказвахме и даже спорехме върху поезията на Христо Фотев, Недялко Йорданов, след това се прехвърлихме на Валери Петров и така нататък Да, сериозна съм. Не всичко одобрявам и на моменти се чувствам, че съм даже жестока, само че Румен е доста надарен човек. Дори той самият не си дава сметка за това. Не съм виждала различен да написа толкоз изтънчено и бързо с такава лекост. Той твърди, че някой му диктува. Но аз съм човек крепко стъпил на земята и знам, че му „ диктува” неговият огромен гений. А препоръки не си разрешавам да давам на никого, тъй като съгласно мен творчеството е чудо, свещенодействие. Мога само да кажа дали стихотворението ми харесва или не. И за какво, отново съгласно мен. Но за сметка на това в живота и в прозаичното ежедневие съм му давала нееднократно препоръки, само че за огромно негово оскърбление, той съвсем в никакъв случай не се е вслушвал в тях. И постоянно е бъркал, само че той си е подобен, рецидивист, като моите герои от пандиза. Влюбен е в грешките си. Вероятно не съм задоволително висок престиж, с цел да ми има вяра. Ние, двамата сме много разнообразни и като характер, и като взор към света. Наистина е знамение по какъв начин оцеляхме в годините като двойка. „ Понякога в действителност е по-сигурно да си в окови, в сравнение с да си на свобода”, споделя моят обичан Кафка. Нали доскоро си говорихме за белезници. На 17 юли отпразнувахме 40 години дружно... И аз като моя воин Желязко, вън от „ затвора” се усещам безпомощна. 40 години не беше неприятно... Нито един ден не съм скучала. Въпреки че забавният живот е и много изтощителен. Румен е добър човек.
Цветя след следващата среща с читатели
- Кое е на по-голяма респект във семейството ви – прозата или поезията. Като публицист сякаш вие сте превъзхождаща. Това поражда ли злоба? Въобще има ли такова разбиране, че някой остава в сянката на другия?
- Талантът в нашата къща е Румен. Никога не съм се изживявала като писателка. 35 години съм си вадила хляба като журналистка. Имаше и такива години, в които съм хранила сама фамилията. В работата си съм попадала на тематики, които съм развивала в нещо по-голямо, само че съгласно мен това не е литература. Въпреки че съм печелила и литературни състезания. Всъщност да пиша е и единственото почти смислено нещо, което мога да върша, може би това беше и главната причина да не емигрирам от България. Много съм обвързвана с езика.
- Какво ново да чакаме да се роди под перото ви?
- Бих желала да опиша историята на дядо ми Михаел и неговия татко Аврам. Те и двамата са родени в Бургас, само че в един интервал Аврам, с цел да изхрани фамилията си, се заселва в Карабунар, преименувано през днешния ден на Средец. Съвсем покрай селото има един мост, който всички и до през днешния ден назовават Аврамовия мост. И никой не знае за какво. Този мост е кръстен на моя прародител Аврам и аз считам да опиша тази история.
Едно изявление на Исак ГОЗЕС
- Преди няколко пъти по осем години се срещнах напълно инцидентно с вратите на Бургаския затвор. Бях дете и един път на път към местността Отманли, където постоянно ни водеха от учебно заведение, ни демонстрираха пандиза. Бях зашеметена. По това време четях „ Граф Монте Кристо” и тази грандиозна и тежка врата, обкована в желязо, както и морето, което е наоколо, ми замязяха на замъка „ Иф”. Обзе ме неудържимо любознание, какво се случва зад стените на тази странна постройка и като всяко дете си фантазирах и доукрасявах всички истории, които бях чула. И от този момент до през днешния ден, когато ми се наложи да преминавам през тази част на града, постоянно се вглеждам деликатно в пандиза, от първата куличка до последната извивка на дувара. Не зная какво се е случило в моята детска глава, само че човешките закононарушения и техните санкции постоянно са ме занимавали. Може би тъй като дистанцията от „ правилния” човек до нарушителя от време на време е един пропуснат момент, една премълчана дума, една неизвървяна крачка. И тъкмо тези задръжки във възпитанието ни са разликата сред хората, които са в пандиза, и тези, които са на независимост. Защото не всеки става палач, без значение от събитията, в които изпадаме съвсем всички.
- Има ли тематики табу? Не сте ли получавали упреци, че вършиме „ жълта” публицистика?
- От убийството на Авел от Кайн до наши дни историята ни е изпълнена с закононарушения. И те няма да спрат. Кайн е завидял на Авел, че Господ го обича повече, и взема решение да го затрие. И през днешния ден мотивите за убийства не са доста по-различни. И това би трябвало да се знае. Трябва да описваме тези истории, с цел да не заприличаме на героите в тях. В пандизите е цялостно с хора, които преди този момент са били измежду нас. И в случай че не се замисляме над нещата от живота, над всекидневието, в което волю или неволю нараняваме някого, може на следващия ден да се окажем ние измежду тях. Ще ми се да завърша този въпрос с думите на един другар на татко ми, фронтовак: „ Ако има нещо по-страшно от това да бъдеш погубен, е ти да станеш палач...”Но, уви всички хора нямат щастието да имат родители като моите. Може би човечеството тогава щеше да е по-различно. Добрата публицистика е като положителния родител. Трябва да демонстрира положителния образец, както и неприятния, по съответния метод. В писането също има тактика.
- Трудно ли е да се накарат тези хора да приказват? Имаше ли сред тях наказани на гибел, на които през днешния ден към този момент е изпълнена присъдата?
- Ха ха, хора, на които им е изпълнена присъдата може би ще подпитвам в „ другия свят”, в случай че има подобен. Но съм се срещала с наказани на гибел, които по-късно ги е пожалила амнистията за смъртното наказване. Какво са претърпели, когато са им произнасяли присъдата в съда и когато са ги вкарвали в килията, на чиято врата написа „ Смъртен”, единствено те си знаят. Говорят и за това, само че са спестовни, знаят какво са направили и не чакат състрадание. Но съм разговаряла с майката на един наказан на гибел. По-тъжен човек не съм срещала в живота си. Сълзите й капеха при всяка произнесена дума. В тях имаше и позор, и горест, и тъга по убитата от сина й снаха... и по обичания наследник, в който е вложила толкава изгубени очаквания. Единственото наслаждение за тази злополучна жена бяха книгите. Беше изчела към този момент няколко читалищни библиотеки. Толкова е непредвидима страната на сълзите...
Дъщерята Румена, снахата Анастасия и внучетата
- В книгата ви сама си задавате въпросите: каква порода е килърът и на кое от животните наподобява. Какво се върти в главата му сега, когато нанася последния удар. Намерихте ли отговорите?
- Със сигурност не са от животните, които убиват при самоотбрана.
Не е елементарно да разровиш душата на който и да е човек. Това са хора, които носят огромен товар в себе си. Той тежи върху раменете им, залепен като гърбица. И защото техният кусур е в душата им, с цел да го прикрият, от време на време те употребяват цялата палитра от лукавост и хлъзгавост на характера си.
Трябва да си доста толерантен. Да вникнеш в драмата, а не да симулираш. В тези случаи рутината не оказва помощ. Затворниците са доста положителни психолози, имат безупречни рефлекси. Инак по какъв начин ще оцелеят. Там, зад дебелите стени на дувара, кипи различен, напълно друг, успореден свят и там хората се подчиняват на други правила. Диктуват ги по-силните и по-арогантните. Затова пандизчиите знаят по какъв начин да се пазят. А в цивилния живот са изцяло безпомощни. Веднъж разговарях с един рецидивист, касоразбивач, някогашен акробат - огромен облик. Та той ми беше споделил, че пандизът му е нещо като втори роден дом. 24 години е вътре, с по няколко спирания. Навън е беззащитен като дете. Там се усеща и по-сигурен и по-защитен. Знае всичко. Там са и любовниците му. Там му е животът... В пандиза ще срещнеш и доста изтърпяващи присъдата си, които приказват с ненаситност, само че нормално това са хора, които желаят да се измъкнат въпреки и за няколко часа от тягостното ежедневие и да се приближат до цивилния живот. Да вдишат парфюма на жена, да изпафкат една по-хубава цигара, да си показват, за час, два, че са на независимост. С такива пандизчии внимавам доста, тъй като в желанието си да си удължат късото време „ свобода” стартират да лъжат необмислено и ти би трябвало да си нащрек, да си се подготвил авансово с цялата кореспонденция по делото му. Има огромни мошеници, само че и аз не съм лесна плячка. Надхитряме се...
- Говорите, че като журналистка повече ви притегля сенчестата част от живота. Тя по-голяма ли е от светлата?
- Не зная дали е по-голяма, мощно се надявам да не е. Но е по-неизвестна, по-скрита, тъй като е обвързвана с нашите комплекси, с нашите поизмачкани и даже уродливи мисли, които не са за проявление. Всички ги имаме, само че множеството се оправяме с тях, като ги пъдим или търсим някакъв различен, по-позитивен отдушник. Затова един от въпросите ми към убийците е: Ако имат втори късмет да се върнат към оня съдбовен момент, по какъв начин биха постъпили? И в този миг виждаш в очите им /а очите в никакъв случай не лъжат/ някакъв намек от разкайване, самообвинение и обвиняване, несъмнено, към жертвата... Ех, в случай че не беше яростта, тази Вещица, която ни хваща за ръка и ни води до самото закононарушение. Неслучайно яростта е един от седемте смъртни гряха.
- Кои са най-честите аргументи за любовните убийства: ревността, битът, парите, несъответственост в характерите, случайността?
- Заглавието на книгата ми беше „ Убийства от любов”, тъй като това са тежки фамилни драми, в които майка възпламенява обичаното си дете, с цел да отмъсти на другата си щерка. Жена намушква любовницата на мъжа си, щерка убива татко си... И на всички места сред насилника и жертвата има някакво доста мощно, грубо накриво възприятие, което мъчно би могло да бъде наречено любов. Но редакторът ми настояваше и аз се съгласих, дано да са „ Любовни убийства “. Всички създатели на закононарушения споделят, че причина, с цел да извършат „ непростимото”, са непредвидимите условия, само че не е по този начин. Има хора, които си търсят белята. Срещаме ги непрестанно. И нашата работа е тъкмо в това, да ги връщаме на земята. Да им демонстрираме по-правилния излаз в обстановката. Но не с нравоучителния пръст, а с езика на душата си. И аз настоявам, че това не е изгубена идея. На един човек да окажеш помощ и това е нещо.
Семейството в цялостен състав, в дъното Румен Леонидов
- Най-трагичният случай?.....
- Ох, най-трагичният? Има ли гибел без покруса. Аз съм майка еврейка, споделят, че това е диагноза. За мен най-трагичните са свързани със синдрома на Медея, закононарушенията на отмъстителната жена – детеубийствата са съгласно мен най-трагичните. Те са изключително трагични и за извършителките. Описала съм едно завъртяно ликвидиране, което беше разкрито доста мъчно. Помня го още като бях ученичка в Бургас. Убиецът беше наказан на гибел и след това амнистиран. Два пъти съм се срещала с него, както и с неговата майка. Запознах се и с щерка му. Не е за поверие, по какъв начин един на пръв взор доста балансиран човек, доста добър татко на три деца, който даже употребява майчинството и се грижи за дома, става създател на такова чудовищно закононарушение. Толкова е необикновено за всички, че Ванга насочва криминалистите към килъра. И години по-късно виждаш по какъв начин всеки по своему изживява тази огромна драма... И всичко това се случва в един момент, само че можеш ли да върнеш стрелката на часовника? Не, само че можеш да предпазиш другите, като разказваш случките от живота.
- Имат ли проекти за бъдещето доживотните? За какво си мислят? Какво вършат? Говорили ли сте си с такива?
- Да, срещала съм се. Много тъжна история. Черньо, доста пийнал изнасилва и убива едно момиче в Поморие. Ученичка в Музикалното учебно заведение в Бургас, цигуларка. Прекрасно създание. Случайността я засича, замръкнала една вечер на път за дома й. Пияният мъж първо я изнасилва, след това се уплашва от стъпките на инцидентни минувачи и с цел да не го разкрият, я удушава. Днес той излежава доживотната си присъда, без право на подмяна в Бургаския затвор. Влизала съм и в килията му. Там има място единствено за едно легло и нещо като шкафче. Кофа за отпадък и още една за естествените потребности на жителя. Затворът е тягостно място. Черньо в този момент е доста религиозен. Чете книги и философства. Мечтата му е да му намерят работа, с цел да прави нещо, инак ще полудее. Трябва да продължиш да живееш с закононарушението в душата си. Това споделя, че са неговите проекти. Но какво тъкмо се върти в главата му? Уви, мозъкът има доста пътеки и в сходни случаи май множеството са неправилни.
На визита при папа Йоан-Павел II
- Убийците съжаляват ли за стореното?
- Мисля, че да. Въпреки че те не обичат да приказват за това. Сигурно си чувал и различен път, че в пандиза всички са почтени. Това не е единствено с цел да защитят себе си пред съда. Всички те са хора, които са лишили живот. Колкото и да си безмилостен, осъщественото от тях остава като една огромна дупка в душата им. Те си построяват своя защитна версия в съзнанието си и това ги крепи. Ти единствено си показа, по какъв начин една майка, която е умъртвила детето си, ще продължи да живее, в случай че не има вяра в измислената история, която е построила в съзнанието си, с цел да се оневини. Аз съвсем на всички им задавам въпроса сънуват ли жертвите си. Доста е грубо. Досега никой не ми е дал отговор с думи. Но очите им се уголемяват и виждаш смут. Някои стартират да се тресат. Предсмъртният взор на жертвата ще ги преследва до края на живота им, забит е като щемпел ето тук, в дъното на окото.
- Има ли човек на земята, който да каже аз това не мога да го направя. Застраховани ли сме от това да попаднем в ситуацията на вашите герои?
- Сигурно има и такива, само че те падат първи. Това са хората, които се усещат непогрешими. В живота си познавам много такива. Носят егото си като медали, забучени върху ревера. Те унищожават живота на доста хора и основно на околните си освен това без да ги унищожават физически. Питаш застраховани ли сме? Не, несъмнено, не сме застраховани.
- Четете ли стиховете на брачна половинка си огромния стихотворец Румен Леонидов. Критична ли сте? Вслушва ли се в препоръките ви?
- С Румен се запознахме преди повече от 40 години около стиховете. Бяхме на една студентска бригада. Беряхме чушки и се заприказвахме и даже спорехме върху поезията на Христо Фотев, Недялко Йорданов, след това се прехвърлихме на Валери Петров и така нататък Да, сериозна съм. Не всичко одобрявам и на моменти се чувствам, че съм даже жестока, само че Румен е доста надарен човек. Дори той самият не си дава сметка за това. Не съм виждала различен да написа толкоз изтънчено и бързо с такава лекост. Той твърди, че някой му диктува. Но аз съм човек крепко стъпил на земята и знам, че му „ диктува” неговият огромен гений. А препоръки не си разрешавам да давам на никого, тъй като съгласно мен творчеството е чудо, свещенодействие. Мога само да кажа дали стихотворението ми харесва или не. И за какво, отново съгласно мен. Но за сметка на това в живота и в прозаичното ежедневие съм му давала нееднократно препоръки, само че за огромно негово оскърбление, той съвсем в никакъв случай не се е вслушвал в тях. И постоянно е бъркал, само че той си е подобен, рецидивист, като моите герои от пандиза. Влюбен е в грешките си. Вероятно не съм задоволително висок престиж, с цел да ми има вяра. Ние, двамата сме много разнообразни и като характер, и като взор към света. Наистина е знамение по какъв начин оцеляхме в годините като двойка. „ Понякога в действителност е по-сигурно да си в окови, в сравнение с да си на свобода”, споделя моят обичан Кафка. Нали доскоро си говорихме за белезници. На 17 юли отпразнувахме 40 години дружно... И аз като моя воин Желязко, вън от „ затвора” се усещам безпомощна. 40 години не беше неприятно... Нито един ден не съм скучала. Въпреки че забавният живот е и много изтощителен. Румен е добър човек.
Цветя след следващата среща с читатели
- Кое е на по-голяма респект във семейството ви – прозата или поезията. Като публицист сякаш вие сте превъзхождаща. Това поражда ли злоба? Въобще има ли такова разбиране, че някой остава в сянката на другия?
- Талантът в нашата къща е Румен. Никога не съм се изживявала като писателка. 35 години съм си вадила хляба като журналистка. Имаше и такива години, в които съм хранила сама фамилията. В работата си съм попадала на тематики, които съм развивала в нещо по-голямо, само че съгласно мен това не е литература. Въпреки че съм печелила и литературни състезания. Всъщност да пиша е и единственото почти смислено нещо, което мога да върша, може би това беше и главната причина да не емигрирам от България. Много съм обвързвана с езика.
- Какво ново да чакаме да се роди под перото ви?
- Бих желала да опиша историята на дядо ми Михаел и неговия татко Аврам. Те и двамата са родени в Бургас, само че в един интервал Аврам, с цел да изхрани фамилията си, се заселва в Карабунар, преименувано през днешния ден на Средец. Съвсем покрай селото има един мост, който всички и до през днешния ден назовават Аврамовия мост. И никой не знае за какво. Този мост е кръстен на моя прародител Аврам и аз считам да опиша тази история.
Едно изявление на Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ