Винаги се къса сърцето, когато родители губят своето дете. Ето

Винаги се къса сърцето, когато родители губят своето дете. Ето една трогателна история за мака, която имало доста извънредно сбогуване със своя наследник:

Синът ми Анди беше на 12 години. Той към този момент трета година се бореше с рака. Силата на неговия дух поразяваше. Дори в най-трудните времена той отхвърляше да се съобщи.

На третата година след началото на борбата с заболяването Анди отпътува за специфичен възстановителен лагер. За седмица той не помни за лечебните заведения и още веднъж стана нормално дете. А когато се върна у дома, отидохме в в болничното заведение за обикновен обзор.

Новините бяха неприятни. Лекарят предложи трансплантация на костен мозък, която можеше да се направи единствено в различен град. На другия ден събрахме куфарите и заминахме.

Едно от нещата, които взех със себе си беше ловджия на светлина, която Андрю донесе за мен от лагера. Той бе във формата на дъга с вендуза, с цел да се закрепя за прозореца. Както множеството майки смятах подаръка на детето си за богатство, по тази причина го взех със себе си.

В болничното заведение прекарахме 7 седмици. И това бяха последните 7 седмици от живота на моя наследник. С него в никакъв случай не говорехме за смъртта… с изключение на веднъж. Тогава той беше доста слаб след многочислените процедури и ме попита:

– А боли ли да умреш?

Бях в потрес, само че отговорих почтено:

– Не зная. Не желая да приказвам за гибелта, тъй като ти няма да умреш, Анди, не и в този момент.

Той ме хвана за ръка и сподели:

– Още не, само че доста се уморих.

С всички сили се пробвах да пренебрегвам тези думи и да ги изхвърля от главата си. Отидох до магазина за сувенири и накупих картички. Нямах пари, само че открих малко, тъй като Анди доста обичаше да получава писма…

Трансплантацията беше доста комплициран тест. Не допускаха гости при Анди, тъй като имунната му система беше доста отслабена. Навярно, в никакъв случай не му е било толкоз самотно. За да облекча страданията му, отивах при разнообразни хора в болничното заведение, разказвах им за сина ми и ги питах:

– Не бихте ли могли да напишете картичка за него?

И никой не ми отхвърли. Те виждаха по какъв начин пострадвам. Това ме порази, тъй като тези хора също имаха своите беди, само че въпреки всичко намираха време, с цел да напишат няколко думи на Анди. Някои пишеха същински писма. Всички тези картички давах на сина ми и следих с каква наслада ги чете. Този пощенски поток продължи компактно до последния ден от живота му…

Изведнъж си спомних за ловеца на светлина и го донесох на сина ми. Той лежеше в леглото и беше толкоз слаб, че даже не съумя да повдигне глава. Щорите бяха пуснати, само че край леглото струеше лъч слънчева светлина. Сложих в ръцете на сина му ловеца на светлина и споделих:

– Анди, направи за мен дъга.

Но той не можа. Не можа даже да си вдигне ръката.

– Мамо, единствено да стана по-добре ще направя за теб такава красива дъга, че в никакъв случай няма да я забравиш.

Това бяха последните му думи. След няколко часа синът ми си отиде. Това се случи на зазоряване. Взех тялото му в ръце и инцидентно бутнах с крайници му каната, стояща до леглото. Помолих медсестрата да отвори прозореца.

– Отворете щорите! – извиках аз – Искам тук да има доста слънчева светлина!

Когато сестрата извърши молбата ми, забелязах на прозореца ловджия на светлина. Навярно беше оставен от предходния пациент. Дъхът ми спря от това изумително съвпадане.

А когато слънчевата светлина извърши стаята, лъчите попаднаха върху каната, лежаща на леглото и всички замълчаха с благовение.

Стаята се извърши с блясъка на десетки цветя и дъги, които се отразяваха върху стените, пода, тавана и върху одеялото, в което лежеше Анди. Навсякъде танцуваха дъги.

Никой не можеше да каже и дума. Погледнах сина ми. Той си бе отишъл, само че даже бидейки в потрес от тъгата, аз усещах умиротворяване. Анди ми направи дъга, както и даде обещание – такава, която в никакъв случай няма да не помни.