Добруджанският певец Иван Георгиев - около него слънчице грее...
Винаги, когато съм го слушала, тогава и в този момент, си представям слънчице - красиво, меко, топло. - думите са на националната певица Галина Дурмушлийска , с която разговарях в предаването " Съботна софра " . А мотив за нашата радиосреща беше датата 29 ноември, тогава се навърши четвърт век откогато добруджанският артист Иван Георгиев не е сред нас.
Да изпълниш с толкоз жива страст мемоари за едно другарство отпреди 25 години, не е по никакъв начин лесна задача. Необходимо е да възстановиш прекарването, да се върнеш в предишното и да съградиш още веднъж срещите, да събудиш всяка дребна или огромна преживелица от общата ви история, и в този момент обликът да оживее пред теб/нас. Певицата Галина Дурмушлийска умее да рисува с страст. А когато става дума за артиста Иван Георгиев... Кой би не запомнил Слънцето с неговата топлота и светлина?
Познавах Иван Георгиев от далечната 1977-а, когато постъпих на работа в ансамбъла. Той беше солист, любим на българската аудитория. Любимец, в най-хубавия смисъл на думата, хората го поздравяваха, спираха се до него, с цел да беседват, като до най-любим, мечтан, благ човек. Беше огромен човек, добър човек. Идваше на работа с колело. И изначало ми се струваше толкоз неестествено: едно огромно име за мен да идва с колелото на работа. Защото всеки млад реализатор гледа на към този момент одобрените имена – най-малко по мое време беше по този начин – с едно уважение, с един интерес. И поздравяваше всеки един, който срещне – и познати, и непознати. Когато отидем на концерт, хората го чакаха, чакаха НЕГО, несъмнено и нас. И ставаше друго, когато се качи на сцената, към него сякаш слънчице грее, гласът му, методът на звукоизвличане... Винаги, когато съм го слушала, тогава и в този момент, си представям слънчице - красиво, меко, топло. И когато умря, аз бях млада, за първи път непосредствен човек умря, човек, който познавах, и ми се струваше необикновено. Беше тъжно... Не зная за какво ги прибират по този начин рано. Ние не можем да се съгласим в живота да се случват по този начин нещата. Но по този начин е обещано – да дойдем, да живеем, да дадем каквото можем от себе си и да се приберем. А той даде доста хубост и доста мощ на добруджанеца, тъй като персони като него топлят дните ни, дават ни кураж да живеем, да вършим положителни неща.
Струва ми се, че тази самородност в песенния жанр в никакъв случай повече няма да се върне.
Да. Всъщност той мъчно се имитира. Например един Краси Станев, доста създатели не престават да пеят съвсем като него. Докато бати Иван си беше саморасъл, друг и мъчно се имитира, а и не е нужно. Аз мисля, че човек може да каже единствено това, което излиза от душата му. А да имитираш различен, то това е все едно папагалски да повториш нещо. Да, добре, повторено, то припомня, само че до такава степен. Голямото изкуство е, когато всяка дума излиза от душата ти и ти си уверен, когато я казваш.
А говореше ли за музиката, с сътрудниците, с теб?
Ходили сме доста постоянно на участия, когато и аз започнах солово да пея, и по този начин се кокошиня към него, веселя се. Но той няма потребност да бъде уважаван, той просто си е огромен. И още като го видиш, ти просто го приемаш подобен и няма потребност да ти се потвърждава. Самороден гений, такива, каквито в наше време към този момент не се раждат за жал. Вече имаме едни научени певици, които даже не знаят кой преди тях е пял и е вървял, и е отъпкал пътя. И знаете ли кое ми е мъчително в наше време? Не че не слушат Иван Георгиев или мен, или този и оня, а че не слушат красивата музика. Те се лишават от опцията да чуят оригинала и хубостта, и след това да го видят по какъв начин ще се развие. Ние нямаме време, ние бързаме за някъде, и слушаме просто нещо, което ни пуснат... Аз се веселя на вашето радио, че в този ден обръща взор обратно към този огромен създател на Добруджа. Голямото Слънце на Добруджа Иван Георгиев.
Поздрави на всички, които слушат в този миг. Спрете малко, животът върви, послушайте един хубав глас на Добруджа и радостни Коледни и Новогодишни празници. Декември е, да изпратим годината с хубост и музика.
Иска ми се да запееш в този момент негова ария...
Ооооо, аз да запея нещо негово?
Да.
(възкликва усмихнато) Аааааа... Аз пребивавам в Котел в този момент, и една от неговите песни постоянно ме е покорявала - „ Кирчо на чардак седеше ”. Питала съм се какъв е този чардак в добруджанска къща, тъй като нали знаете, че нашите къщи са на един етаж, земя доста, стаи доста... И различен миг от тази ария: в Добруджа дамата доста рядко ще попита мъжа по кое време ще се женим, по кое време ще ни е сватбата... И постоянно като я слушах, се питах що за добруджанска ария е тази. (Запява откъс от края на едната фраза) Ей това е добруджанското в тази ария. И тъй като я пее добруджанец. „ Кирчо на чардак седеше ” е ария от Жеравна, а нали знаете, че Котел и Добруджа постоянно са били дружно. И какъв е този чардак, какъв е този златен метър, дето мери сукното, споделям, не може да е добруджанска... Петър Крумов ми сподели „ Не, не, тя е жеравненска ария ”. И по-нататък в текста дамата пита Кирчо по кое време ще се женят, а той споделя „ Аз съм се оженил за гората ”, т.е. ще стане бунтовник. Но бати Иван не я пееше по този начин, той я беше „ подобруджанчил ” малко. Всяка ария предходна през душата на добруджанец, малко или доста се трансформира. Големият създател е да чуе нещо, да мине през неговата душа и да го сервира на публиката по нов метод.
Та, аз доста одобрявам тази ария и в негова памет мога малко да запея. И нека там, където е, да е в огромния хор на света, и Бог да го пази. Дано да му е по-хубаво, в сравнение с беше в нашия живот, а ние просто да слушаме неговите песни и да мислим за него с най-хубави усеща, тъй като той го заслужава, беше огромен човек. (запява)
„ Кирчо на чардак седеше,
алено сукно държеше,
златен метър мереше... ”
Да изпълниш с толкоз жива страст мемоари за едно другарство отпреди 25 години, не е по никакъв начин лесна задача. Необходимо е да възстановиш прекарването, да се върнеш в предишното и да съградиш още веднъж срещите, да събудиш всяка дребна или огромна преживелица от общата ви история, и в този момент обликът да оживее пред теб/нас. Певицата Галина Дурмушлийска умее да рисува с страст. А когато става дума за артиста Иван Георгиев... Кой би не запомнил Слънцето с неговата топлота и светлина?
Познавах Иван Георгиев от далечната 1977-а, когато постъпих на работа в ансамбъла. Той беше солист, любим на българската аудитория. Любимец, в най-хубавия смисъл на думата, хората го поздравяваха, спираха се до него, с цел да беседват, като до най-любим, мечтан, благ човек. Беше огромен човек, добър човек. Идваше на работа с колело. И изначало ми се струваше толкоз неестествено: едно огромно име за мен да идва с колелото на работа. Защото всеки млад реализатор гледа на към този момент одобрените имена – най-малко по мое време беше по този начин – с едно уважение, с един интерес. И поздравяваше всеки един, който срещне – и познати, и непознати. Когато отидем на концерт, хората го чакаха, чакаха НЕГО, несъмнено и нас. И ставаше друго, когато се качи на сцената, към него сякаш слънчице грее, гласът му, методът на звукоизвличане... Винаги, когато съм го слушала, тогава и в този момент, си представям слънчице - красиво, меко, топло. И когато умря, аз бях млада, за първи път непосредствен човек умря, човек, който познавах, и ми се струваше необикновено. Беше тъжно... Не зная за какво ги прибират по този начин рано. Ние не можем да се съгласим в живота да се случват по този начин нещата. Но по този начин е обещано – да дойдем, да живеем, да дадем каквото можем от себе си и да се приберем. А той даде доста хубост и доста мощ на добруджанеца, тъй като персони като него топлят дните ни, дават ни кураж да живеем, да вършим положителни неща.
Струва ми се, че тази самородност в песенния жанр в никакъв случай повече няма да се върне. Да. Всъщност той мъчно се имитира. Например един Краси Станев, доста създатели не престават да пеят съвсем като него. Докато бати Иван си беше саморасъл, друг и мъчно се имитира, а и не е нужно. Аз мисля, че човек може да каже единствено това, което излиза от душата му. А да имитираш различен, то това е все едно папагалски да повториш нещо. Да, добре, повторено, то припомня, само че до такава степен. Голямото изкуство е, когато всяка дума излиза от душата ти и ти си уверен, когато я казваш.
А говореше ли за музиката, с сътрудниците, с теб?
Ходили сме доста постоянно на участия, когато и аз започнах солово да пея, и по този начин се кокошиня към него, веселя се. Но той няма потребност да бъде уважаван, той просто си е огромен. И още като го видиш, ти просто го приемаш подобен и няма потребност да ти се потвърждава. Самороден гений, такива, каквито в наше време към този момент не се раждат за жал. Вече имаме едни научени певици, които даже не знаят кой преди тях е пял и е вървял, и е отъпкал пътя. И знаете ли кое ми е мъчително в наше време? Не че не слушат Иван Георгиев или мен, или този и оня, а че не слушат красивата музика. Те се лишават от опцията да чуят оригинала и хубостта, и след това да го видят по какъв начин ще се развие. Ние нямаме време, ние бързаме за някъде, и слушаме просто нещо, което ни пуснат... Аз се веселя на вашето радио, че в този ден обръща взор обратно към този огромен създател на Добруджа. Голямото Слънце на Добруджа Иван Георгиев.
Поздрави на всички, които слушат в този миг. Спрете малко, животът върви, послушайте един хубав глас на Добруджа и радостни Коледни и Новогодишни празници. Декември е, да изпратим годината с хубост и музика.
Иска ми се да запееш в този момент негова ария... Ооооо, аз да запея нещо негово?
Да.
(възкликва усмихнато) Аааааа... Аз пребивавам в Котел в този момент, и една от неговите песни постоянно ме е покорявала - „ Кирчо на чардак седеше ”. Питала съм се какъв е този чардак в добруджанска къща, тъй като нали знаете, че нашите къщи са на един етаж, земя доста, стаи доста... И различен миг от тази ария: в Добруджа дамата доста рядко ще попита мъжа по кое време ще се женим, по кое време ще ни е сватбата... И постоянно като я слушах, се питах що за добруджанска ария е тази. (Запява откъс от края на едната фраза) Ей това е добруджанското в тази ария. И тъй като я пее добруджанец. „ Кирчо на чардак седеше ” е ария от Жеравна, а нали знаете, че Котел и Добруджа постоянно са били дружно. И какъв е този чардак, какъв е този златен метър, дето мери сукното, споделям, не може да е добруджанска... Петър Крумов ми сподели „ Не, не, тя е жеравненска ария ”. И по-нататък в текста дамата пита Кирчо по кое време ще се женят, а той споделя „ Аз съм се оженил за гората ”, т.е. ще стане бунтовник. Но бати Иван не я пееше по този начин, той я беше „ подобруджанчил ” малко. Всяка ария предходна през душата на добруджанец, малко или доста се трансформира. Големият създател е да чуе нещо, да мине през неговата душа и да го сервира на публиката по нов метод.
Та, аз доста одобрявам тази ария и в негова памет мога малко да запея. И нека там, където е, да е в огромния хор на света, и Бог да го пази. Дано да му е по-хубаво, в сравнение с беше в нашия живот, а ние просто да слушаме неговите песни и да мислим за него с най-хубави усеща, тъй като той го заслужава, беше огромен човек. (запява)
„ Кирчо на чардак седеше,
алено сукно държеше,
златен метър мереше... ”
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ