Винаги интересен събеседник, с пулсираща в думите ѝ страст, Хапсали

Винаги забавен събеседник, с пулсираща в думите ѝ пристрастеност, Хапсали в този момент е пред аудиторията със сборника „ Вкусни разкази “. Заглавията им редуват сладко и солено, а и са много калорични – „ Баклава “, „ Кюфтета за Богородица “, „ Захар “, „ Симид на Босфора “, „ Закуска в тролея “. Няма обаче кулинарни предписания, нито една. Героите – сполучливо или не, готвят самия живот. Историите са завладяващи, с хайтовски драматизъм. Искам да предизвиквам литературното небце, споделя Хапсали за новата си книга. След романите „ Гръцко кафе “ и „ Сливовиц “ в този момент се завръщате с „ Вкусни разкази “. Как героите им стигнаха до вас? Не се завръщам, тъй като на никое място не съм отивала, а преди „ Вкусни разкази “, през 2021 година, издателство „ Колибри “ издаде в действителност нашумелия ми алманах с разкази „ Хора “. Един от разказите в този алманах – „ Перушан лекар “, беше утвърден за развиване от Националния кино център и това лято ми следва да пиша сюжет за игрален филм. Честно казано, огромно неспокойствие е да пишеш сюжет по твоя лична творба и да решиш какво да запазиш и какво да добавиш по отношение на първичния поток на съзнанието в книгата... Аз в никакъв случай не съм серпантина да пиша, а като работеща на няколко стана майка ритъмът ми да издавам книга един път на две години е много добър, бих споделила даже най-благоприятен. Не съм кабинетен, нито грантов публицист.Сборникът „ Вкусни разкази “ в действителност за броени дни докосна доста хора, което ме радва безпределно. Съобщенията безусловно валят, а в последна сметка Нейно Величество Публиката е най-важна, нали за нея работим. Образите във „ Вкусни разкази “ са плод на въображението ми, само че постоянно са и събирателни – просто човек живее, среща разнообразни персони, впечатлява се, разочарова се... И когато си публицист, в един построен от теб облик могат умерено да съжителстват опит и усещания от дълги години. Човешката природа е постоянно вълнуваща и непроменяемо загадъчна, по тази причина и в никакъв случай няма да ми омръзне да сътворявам герои, които да допират мозъците и сърцата на хората. Ако ме питате съответно дали във „ Вкусни разкази “ има ясна и праволинейна автофикция – не, тази книга е артикул на писателското въображение. Как сте с рецептите вие самата, следвате ли дозите, или готвите живота на усет? В живота няма по какъв начин да следваш точни предписания, да спаз-ваш заучени дози. Всичко е прекомерно динамично и единственото несъмнено нещо е смяната. Съдбата ме е сблъсквала с толкоз непредвидени обстановки, че съм станала в действителност сръчен импровизатор: най-съществен е вътрешният аршин, интуицията. Ако слушаме себе си, но почтено, без самозаблуди, няма по какъв начин да се подведем. А и Балканите са такова място в географията на сърцето, че закрепените кулинарни и житейски предписания никак не ни прилягат, рядко ще видите някой да живее по учебник или да готви, претегляйки продуктите с кухненско кантарче до придирчивост. Забележете – даже самият дискурс към готвенето: та ние не приказваме в точни до грам ограничения, а все загатваме „ една лъжица “, „ две щипки “, „ на око “ или „ на усет “... Тоест всичко е по наша мярка, човешка, не по някакви бездушни наръчници. И все си мисля, че животът по тези земи постоянно е неразгадаема магия, а готвенето – чиста алхимия. С какво ядене бихте сравнили личния си живот (или живота на всички ни във към този момент второто десетилетие на 21. век)? Моят личен живот постоянно е бил сервиран, щедро полят със сладко-кисел сос. Всяка наслада е била преходна, като че ли Онзи горе желае да ме държи в цялостна бойна кондиция. Да не се отпущам, един тип. Предизвикателствата са следвали едно след друго. А по отношение на общата ни орис, постоянно си мисля, че тя е някакъв блудкав аламинут, небрежно сътворен под напора на последните събития; различен път, за жалост, е напряко фастфуд, съпроводена с бонус – грозна китайска играчка, и единствено от време на време, все по-рядко, имаме сили за същинското гурме на живота. Но пък би трябвало да ценим тъкмо тези моменти. В „ Захар “ говорите за гръцкия танц зейбекико, в който всеки показва себе си, проблемите си. Страхотно изложение! Вие играли ли сте го и къде човек може да го види? Аз мисля, че всички, или най-малко множеството от нас, сме играли зейбекико. Просто погрешно го назоваваме „ сиртаки “, слагаме всичко под един знаменател още от филмовата акомодация на „ Зорба гъркът “. Зейбекико е танцът, в който човек се впуска самичък, с необятно разперени ръце – неслучайно го назовават и „ танца на орела “. Всички сме го виждали и тук не иде тирада за някакви кръчмарски номера. Зейбекико е философия, роман, освобождение... И още нещо от „ Захар “, което ми хареса. Преведох си го по този начин – по-добре да имаш нещо от непотребното, в сравнение с всичко от нужното. Отказвали ли сте се от нужното в интерес на непотребното? Дори хубостта се смята за непотребна от някои хора. За мен неща като хубостта на безусловно всекидневно равнище, книгите, изкуството като цяло, пътуванията са насъщни, както водата и хляба. И да, случвало се е да се отхвърлям от ред „ значими “ съгласно всякакви здравомислещи хора неща, с цел да си доставя порция неспокойствие, адреналин, допир до нещо сюблимно... Пишете, че спускането във вътрешността в нас е без въздушни възглавници. Има ли освен това втурване скорост, която не би трябвало да се надвишава? Бърза работа ли е самопознанието и съгласно вас оказват помощ ли по този начин известните коучинги и ритрийти за по няколко часа?
Скоростта всеки човек си я дефинира самичък... Виждала съм хора, които са помъдрявали безусловно за няколко часа. Или пък са избирали „ тъмната страна “. На мен самата животът ми е сервирал нееднократно обстановки, при които спускането във вътрешността е било толкоз стремително, че е трябвало да се спирам за момент, с цел да може душата ми да ме настигне – тъкмо както вършат и бедуините, сядайки от време на време посред пустинята... Наистина дълбокото и трайно себепознание се натрупа с години, а и на човек можеш единствено до му посочиш посоката, само че не и да извървиш трънливия път вместо него. Тъй че в действителност съм скептична за множеството коучинги и ритрийти – евентуално тъй като и знам прекалено много, аз съм обществен човек и познавам голямо количество хора, та няма по какъв начин да допускам на някой самопровъзгласил се гуру, чийто произход е чисто измамнически. Или на дама, която желае да научи други дами по какъв начин да бъдат мегауспешни, само че пропуща да изясни, че мъжът ѝ е милионер, а въпросните ѝ занимания са най-вече от досада и поради набъбнало его. Понякога ми се желае да знаех по-малко, тъй като, както споделя и една моя героиня във „ Вкусни разкази “, по-лесно се обичат хората, когато не ги познаваш прекомерно добре...   Книгата е отдадена на сина ви. Прочел ли е разказите и по какъв начин реагира? Ахилеас е доста разпален четец и аз няма по какъв начин да възпра тази негова пристрастеност, а и към този момент не считам, че е нужно. Да, чел е разказите, дори до момента в който бяха още ръкопис в преносимия компютър ми. Истината е, че не обичам никой да ми рови в компютъра, само че няма по какъв начин да спреш едно любопитно 11-годишно дете. Хареса „ Вкусни разкази “ доста, това към този момент му е обичаната книга, написана от... мама. Ако имате опция да зададете един въпрос на в действителност огромна звезда – коя ще е звездата и какъв ще е въпросът? Моята формулировка за звезда се свързва с пишещите хора и в този ред на мисли, в случай че можех да направя изявление със Салман Рушди сега, щях да го попитам: „ Щяхте ли още веднъж да напишете „ Сатанински строфи “, в случай че знаехте каква цена ще платите? “