Винаги е вълнуващо, когато се срещаш с обичан писател. Но

Винаги е вълнуващо, когато се срещаш с обичан публицист. Но когато неговите книги дръпват нежно струните на детската душа и звънтенето резонира във значими въпроси и отговори – вълнението е още по-голямо. И е оттатък рекордните тиражи. С това възприятие ходя към срещата си с Катя Антонова. Докато пресичам площада пред НДК, съпроводена от поривите на майския вятър, си мисля какви ли нови истории би изплела Катя от името на този топъл палавец, и от името на шадравана, и от името на уличната лампа... Самата тя споделя, че концепциите за истории непрестанно валят. И че написа с лекост. Писането й е било огласяно от гласовете на нейните лични четири деца. Поредицата й „ Феята от захарницата “ се счита за най-продаваната българска модерна детска поредност. Катя е притежател на премията „ Бисерче вълшебно “ за 2023 година и най-четеният създател на детска литература за 2022 година. Като притежател на издателство „ Рибка “ писателката напълно промени настройките към детските книги и артистизма, с който децата могат да се възпитават. Към многото награди и самопризнания за гения й да привързва дребните към полезността на четеното, се прибави и признанието на списание EVA. Катя Антонова е тазгодишният притежател на премията EVA Golden Apple в категорията „ Вълшебно перо “. Усмивката й ми припомня Джулия Робъртс. 

Катя, каква щеше да бъде историята, в случай че Ева не беше изкушила Адам с ябълката?  Може би щяха да си останат положителни другари и да си спестят всичките рецесии във взаимоотношенията. Защото връзките сред мъжа и дамата толкоз постоянно се основават на предпочитание за доминация, надзор и други пориви от спектъра на изкушението. Но пък закъде сме без тази обич и пристрастеност?!  А какъв щеше да е светът без приказката за тримата братя и златната ябълка?  Най-вероятно същият. Всички сме израснали с тази приказка. Но почтено казано, аз нямам изключително отношение към нея. От дребна избрах романите. Книгата, която остана най-яркият ми детски спомен, е „ Без дом “. Скъсвах се да рева на нея. Тя ми подсказваше неща, които още не бях изпитала, само че предусещах, че са вътре в мен. Колкото до приказките – обичах Андерсеновите, с многото пластове, с болката, тъгата, фината логика на психиката.  Мислиш ли, че тъжните приказки остават по-дълбоки следи в децата?  Това ми е доста обичана тематика. Винаги съм се надявала някой да ми зададе този въпрос, дори да го обсъдим от професионална естрада. Смятам, че тъжните истории, предопределени за детска аудитория, са извънредно значими и потребни. Още повече през днешния ден, когато започнахме доста да теоретизираме и по-малко да живеем. А и всеки се бори за детския смях. Това е хубаво, само че е значимо да разрешаваме на децата да изпитват цялата палитра от страсти, те по този начин или другояче ще минат през тях, а книгата е безвреден следен метод това да се случи. Да не приказваме на какво състрадание ни учат тъжните книги за деца. Те демонстрират непознатото страдалчество, основават инстикт към него.  Кое е твоето златно качество и вродено ли ти е, или умишлено го култивираш?  Надявам се да е вродено, само че и се старая да го запазвам и обработвам всеки ден – това е моята добрина. Тя ме стабилизира и ме кара да се усещам в сигурност. Мисля си, че в случай че подхождаш с положителни планове, се ползваш от специфична протекция. Това качество ми дава успокоение. Дори да съм недоволна от нещо в професионален проект, тъй като съм доста самокритична, да съм на ръба на отчаянието, дотолкоз, че да изгубвам чувството за своята лична стойност, тогава си споделям: „ Бъди спокойна, даже и всичко да свърши в този миг, ти знаеш, че от самото начало желанията ти са били положителни “.  Има една история на Джани Родари за човек, който цялостен живот задавал смешни обърнати въпроси, от рода на „ Защо сянката има бор? “. Оказало се, че като дете все си обувал чорапите наобратно. Според теб в действителност ли не можем да надмогнем някои неща от детството?  Убедена съм, че множеството от нас имат потенциала да преминат сполучливо към идната фаза от техния живот, без да придвижват нищо негативно от детството си. Защото зрелостта е почтена за почитание. Но това, което ме тревожи, е, че е цялостен недостиг. Ние се разхождаме измежду хора на 40-50-60-70 години, които отхвърлят да пораснат, считат, че не могат, или даже не виждат, че не са пораснали. Нека си запазим хубавите мемоари от детството като благ албум в сърцето, можем да си ги изживяваме отново и отново, само че да не са воденични камъни, които ни държат там. Защото колкото и да е било хубаво – то завършва. И по този начин би трябвало да бъде. Колкото и да е било травматизиращо – то отново завършва. И би трябвало да се влезе в зрелостта. Това е доста обичана моя тематика – да се пуснем от детството и да заемем достойната си позиция на възрастни хора.