Официалният придворен ловец на плъхове на кралица Виктория
Викторианска Англия е цялостна с плъхове – в мазетата, каналите, градините, килерите, парковете, тръбите. И това е великански проблем: тая гадина унищожава реколтата, питателните ресурси, запушва канализацията и, несъмнено, спомога за разпространяването на чумата, която умъртви към 60% от популацията на Европа.
Жителите на града прибягват до няколко техники, с цел да се оправят със обстановката. Знае се, че фермерите хващат плъхове и окачват звънчета на вратовете им или пърлят козината им, само че ги оставят живи с вярата, че ордата от звънтящи опърлени гризачи ще изплаши останалите. Това обаче не се случва. „ Плъховете са на всички места из Лондон “, споделя един човек на име Джак Блек, „ и при богатите, и при бедните. “
Хамелнският ловджия на плъхове
„ Ловецът на плъхове “ може и да не е специалност, която към този момент се среща доста постоянно, само че във викторианска Англия това е известно и от време на време много доходоносно занятие. Според авторката Барбара Тафти един порядъчен ловджия е могъл да завоюва „ специфични привилегии “, в случай че хваща най-малко 5000 плъха годишно, или към 13 плъха дневно. Работата става толкоз публикувана, че ловците на гризачи в Англия даже основават свои гилдии. Покрай специалността се появява и известната приказка „ Хамелнският ловджия на плъхове “.
През Викторианската ера Джак Блек е кралят на сектора. Официалният „ разрушител на плъхове и къртици на Нейно Величество “ стартира работа в държавната администрация като млад мъж, откакто вижда, че кралските паркове в Лондон са претъпкани с въпросните гадини. Талантът му да лови гризачи се оказва непостижим и по този начин в последна сметка кралица Виктория го назначава на високия пост.
Блек се разхождал из Лондон с походката на кралска особа… като в същото време поддържа тип като на велможа шут: той носи самоделна униформа от бели кожени панталони, алена жилетка, зелена връхна дреха, златна лента на шапката и пояс, декориран с железни медальони във формата на плъхове, които създава, като разтапя скрито тенджерите на жена си.
Блек също по този начин постоянно минава през града с каруца, цялостна с плъхове, и продава домашно приготвена отрова. След като откри по-голяма група хора, той сглабя дребна сцена, на която слага гигантска клетка с плъхове и влиза в нея. Гризачите скачат на ръцете му и вървят по цялото му тяло, до момента в който тълпите ахват в учудване. Но Блек рядко е хапан. (Когато въпреки всичко го ухапе това стане, той лекува раната си, като посещава локалната механа и пие „ лекарство “, известно като бира – въпреки че в случай че ухапването е в действителност неприятно, той не не помни и да почисти раната.)
След този величествен номер, ловецът елементарно продава отровата си на феновете. „ Продавам изкуството на заличаване на плъхове и бих го изправил за двубой против всеки различен химически разрушител на плъхове в света, за каквато и да е сума “, споделя той пред публиката. „ Не ме интересува какъв е. Нека всеки производител на медицински или фармацевтичен препарат да пристигна и да тества продукта си против моя. “
След приятния следобяд, прекаран в продажби на родентицид, Блек се спуска в лондонските изби и канали с легион от фретки и кучета, с цел да хване още плъхове. Според Lapham’s Quarterly Блек е обучил фретките да търсят вредителите, а кучетата – да търсят фретките, ако те се изгубят или заседнат в някоя канализационна тръба.
Блек се пробва да употребява и други животни за лов – образова язовец, два енота и маймуна, само че множеството от тях не могли да се конкурират с кучетата и фретките. „ Научих една маймуна да убива плъхове “, споделя той, „ само че тя не се справяше доста добре и единствено ги разтърсваше мощно, когато я ухапят “.
Джак Блек, 1863 година
Европейците от 19 век са фенове на кървавите спортове с животни: маймунски пердах (може ли маймуна с пръчка да набие куче?); мятане на лисица (кой може да хвърли лисица най-високо във въздуха?); и дърпане на гъска (Може ли да обезглавите гъска, до момента в който яздите кон?) са единствено някои от тези спортове. По времето на Блек гоненицата с плъхове, при която десетки плъхове се хвърлят в яма при куче, е едно от най-популярните занимания в лондонските таверни. Кръвожадният спорт е толкоз обичан, че държавното управление облагало с налог кучетата, които убивали плъхове. Първият притежател на такава яма в Лондон, Джими Шоу, купувал 26 000 живи плъхове всяка година от ловци като Блек.
Но Блек отглеждал плъхове и по по-нежни аргументи. Той знаел, че някои хора желаят да имат гризачи за домашни любимци – и че някои биха платили много за хубав плъх – по тази причина стартира да развъжда „ първокласни “ плъхове. Всеки път, когато открива плъх с друг цвят, той го вземал у дома за „ дами, които да го държат в кафези за катерици “.
Блек се гордее с уменията си в този другояче малко гнусен отрасъл. Говори се, че е отглеждал плъхове за кралицата и писателката Беатрикс Потър. Твърдял, че „ е отгледал най-хубавата сбирка от плъхове, която в миналото е била позната на света “. Вероятно това е правилно: Американската асоциация на плъховете и мишките твърди, че Блек „ може да бъде приет за основател на първите същински домашни плъхове “.
Но наследството му може да е още по-дълбоко: Първият бял лабораторен плъх – отгледан във Филаделфия – произлиза от плъх албинос, който може би е бил отгледан от ловеца.
Няма по какъв начин да бъдем сигурни, само че както написа Робърт Съливан в книгата си „ Плъхове “: „ Обичам да си мисля, че всички велики научни достижения, реализирани в актуалната ера вследствие на работа с лабораторни плъхове, в последна сметка произлизат от работата на Джак Блек, придворния ловджия на плъхове. “
