Виктор Захарченко пред bTV: В пети клас написах писмо до Сталин
Виктор Гаврилович Захарченко е легенда на съветската музикална сцена. Роден е в предвоенна ера и 18 години живее в селце, забравено от Бога в Краснодарския край. Преживява апетит и война, а 40 години управлява фамозния Кубански казашки хор, с който изнася концерти по целия свят.
През юни Захарченко персонално ще предвожда Кубанския казашки хор по време на турнето му в България. Хорът ще посети София, Пловдив, Варна, Търново и Бургас.
Снимка: btvnovinite.bg
Ето какво сподели той пред Георги Тошев:
– Маестро, по какъв начин открихте света на музиката? На какъв брой години бяхте и по кое време осъзнахте, че един ден ще бъдете част от музикалния свят?
– Като деца ни беше забавно и излизахме понякога да забележим какво става, по какъв начин се крият бойците в окопите, по какъв начин всичко в близост гори. Един ден немците събраха от хората покъщнината в един огромен куп и я възпламениха. Не знам за какво. Братчето ми, което беше на 13 години, видяло в тази купчина хармониката. Грабнал я и я донесъл у дома. Никога преди този момент не бях виждал такова нещо. Взех хармониката в ръце. На лявата страна подбрах ниските тонове, басовете, и започнах да изсвирвам. Бях едвам на три годинки. Майка ми чу и се изуми – момченце, което в никакъв случай не е виждало музикален инструмент, свири подготвени акомпанименти. Тогава тя споделила: „ Сигурно това дете ще почине, това е невъзможно”. Още тогава музиката ме сграбчи и някак си ме докосна. Осемнайсет години съм слушал единствено национално пеене. Самоук съм на акордеон.
През 1949 година в пети клас написах писмо на Сталин. При нас, на село, бяха посочили два кино лентата. Веднъж месечно идваха с прожекции в селския клуб. Веднъж ни прожектираха италиански филм – „ Прелюдия на славата”, където едно десетгодишно момченце дирижираше цялостен оркестър. Гледах с голям интерес и доста ми хареса. След месец демонстрираха различен филм – „ Здравей, Москва”, руски филм, в който се споделя за момченце, което на 10 години свири на акордеон. И внезапно по този начин ми се прищя и аз да изсвирвам на акордеон и да стана актьор.
И тогава написах собственоръчно писмо до другаря Сталин, че при нас, на село, нямаме нито радио, нито имаме кръжоци в учебно заведение. Написах на Сталин, че желая да бъда музикант, да бъда композитор, да бъда актьор. Изписах на Сталин цяла учебна тетрадка, прегънах я на две и я пуснах в централната пощенска кутия, адресирана до другаря Сталин. Дните минаваха – ден, два, три, цяла седмица. Мислех си, че Сталин ще ми отговори незабавно, само че отговорът пристигна след повече от два месеца. Отговора го вардя. Той е оповестен в моите книги.
В отговор на моето писмо пристигна огромна регионална комисия, с цел да видят кое е това дете, което е написало писмо до самия Сталин. Бил съм направил 36 граматически неточности в писмото, опозорил съм селото, опозорил съм бил Кубанския край. Започнаха да ме нервират, да ми се подиграват с думите: „ Хей, композиторчето”. Бях пети клас през 1949 година и поради тези дрязги престанах да отивам на учебно заведение и повече не се завърнах там. В учебното заведение обаче смениха шефа. Новият шеф, Михаил Иванович Рибалкин пристигна при мен и стартира да ме убеждава, че би трябвало да се върви на учебно заведение, че ще купят акордеон. Каза ми още, че той самият чете ноти и че ще ме учи. Опълчих му се, че там ме нервират децата, само че той ме кандардисваше с обич.
Снимка: btvnovinite.bg
– Каква е разликата съгласно Вас, когато хорът пее в дребен православен храм или на сцената на Кремълския замък?
Сценичните трибуни биват най-различни. Храмът, несъмнено, е молитвен дом. На Божи гроб даже изпяхме „ Богородице Дево”. Бяхме 80 души на тези гастроли. Влязохме в Божи гроб, поколонихме се на камъка, където е лежал разпънатия Христос. Докоснахме го с челата си, а там по това време имаше монаси, които знаеха кои сме и какво е Кубанският казашки хор. Беше страшна горещина – 44 градуса. И на тази жега ние бяхме тъкмо там. Къде ли не е бил Кубанският казашки хор! Навсякъде сме били.
Снимка: btvnovinite.bg
Преди 15-20 години бяхме в Германия. На този концерт тогава участваха Путин и Шрьодер. Помолиха ни да изпеем песента „ Сбогуването на славянката”. Изпяхме я. На този концерт ние изпълнихме и една известна немска ария на немски език. И тогава Шрьодер остана учуден, че ние сме изпели немска ария, и то на неговия роден хановерски акцент. Ние въобще не знаехме за това. Научихме песента механично. Така че да знаете, че пеем песни на съответния език. И в този репертоар ще включим и България.
Виктор Захарченко запява „ Градил Илия килия”.
Снимка: btvnovinite.bg
– В живота си сте имали доста сложни моменти, само че има един доста трагичен интервал за Вас, когато преживяхте една чудовищна злополука. Какво се случи?
– Това се случи на 5 септември. Времето беше топло, слънчево. Пресичах улицата на вярното място. Светофарът започваше да мига предупредително за колите, само че един автомобил искаше да успее да мине и ме блъсна. Бедрото ми се счупи.
Травмата беше ужасна, тъй като кракът ми просто се откъсна от тялото и остана като някаква пръчка до него. „ Убиха човек, убиха човек”, виждах края. Имах толкоз проекти за живота, толкоз неща да направя още и внезапно ми се случи това. И си споделих: „ Господи, още нищо не съм съумял, нищо не успях”. От този миг към този момент нищо не помня. Виждам над себе си по-голямата ми щерка, а аз чувствам в този миг, че съм в храма и държа икони. Първото нещо, което я попитах: „ Вика, къде са иконите?”. Тя ме гледа и плаче. Аз отново я попитах: „ Къде са иконите?”. Попитах я за какво плаче, а тя ми отвръща: „ Татко, ти помниш ли какво се случи?”. И тогава се сетих за онази кола, за крайници ми.
Пет месеца съм лежал единствено по тил. Още седем месеца лежах в болница. Изписаха ме с две патерици. Три-четири години по-късно вървях на две патерици. И до ден сегашен заедно съм с бастун. С патериците отпътувах за Северна Америка. Оставих на сцената патериците на земята и дирижирах. По този метод дирижирах дълги години. На концертите в Киев по този начин дирижирах. Всички знаеха, че съм неработоспособен. Е, в този момент с бастун, какво да се прави. С една дума, това си беше тестване, от което оживях.
Как мислите, ние и вие, руснаците, научихме ли си урока по история, или май сме го не запомнили?
Еднозначно ще ви отговоря – не. За наше огромно страдание, доста неща са забравени, само че за огромна наслада и с вяра, не всичко е забравено. Има хора, които няма да не помнят историята при никакви условия, тя се държи на тях. Достоевски има такава мисъл: Ако на земята остане един човек, който е православен, значи вярата е жива. Дори един човек да остане на тази земя, който ще помни. Паметта е всичко. Ние сме живи до тогава, докато ни помнят.
През юни Захарченко персонално ще предвожда Кубанския казашки хор по време на турнето му в България. Хорът ще посети София, Пловдив, Варна, Търново и Бургас.
Снимка: btvnovinite.bg
Ето какво сподели той пред Георги Тошев:
– Маестро, по какъв начин открихте света на музиката? На какъв брой години бяхте и по кое време осъзнахте, че един ден ще бъдете част от музикалния свят?
– Като деца ни беше забавно и излизахме понякога да забележим какво става, по какъв начин се крият бойците в окопите, по какъв начин всичко в близост гори. Един ден немците събраха от хората покъщнината в един огромен куп и я възпламениха. Не знам за какво. Братчето ми, което беше на 13 години, видяло в тази купчина хармониката. Грабнал я и я донесъл у дома. Никога преди този момент не бях виждал такова нещо. Взех хармониката в ръце. На лявата страна подбрах ниските тонове, басовете, и започнах да изсвирвам. Бях едвам на три годинки. Майка ми чу и се изуми – момченце, което в никакъв случай не е виждало музикален инструмент, свири подготвени акомпанименти. Тогава тя споделила: „ Сигурно това дете ще почине, това е невъзможно”. Още тогава музиката ме сграбчи и някак си ме докосна. Осемнайсет години съм слушал единствено национално пеене. Самоук съм на акордеон.
През 1949 година в пети клас написах писмо на Сталин. При нас, на село, бяха посочили два кино лентата. Веднъж месечно идваха с прожекции в селския клуб. Веднъж ни прожектираха италиански филм – „ Прелюдия на славата”, където едно десетгодишно момченце дирижираше цялостен оркестър. Гледах с голям интерес и доста ми хареса. След месец демонстрираха различен филм – „ Здравей, Москва”, руски филм, в който се споделя за момченце, което на 10 години свири на акордеон. И внезапно по този начин ми се прищя и аз да изсвирвам на акордеон и да стана актьор.
И тогава написах собственоръчно писмо до другаря Сталин, че при нас, на село, нямаме нито радио, нито имаме кръжоци в учебно заведение. Написах на Сталин, че желая да бъда музикант, да бъда композитор, да бъда актьор. Изписах на Сталин цяла учебна тетрадка, прегънах я на две и я пуснах в централната пощенска кутия, адресирана до другаря Сталин. Дните минаваха – ден, два, три, цяла седмица. Мислех си, че Сталин ще ми отговори незабавно, само че отговорът пристигна след повече от два месеца. Отговора го вардя. Той е оповестен в моите книги.
В отговор на моето писмо пристигна огромна регионална комисия, с цел да видят кое е това дете, което е написало писмо до самия Сталин. Бил съм направил 36 граматически неточности в писмото, опозорил съм селото, опозорил съм бил Кубанския край. Започнаха да ме нервират, да ми се подиграват с думите: „ Хей, композиторчето”. Бях пети клас през 1949 година и поради тези дрязги престанах да отивам на учебно заведение и повече не се завърнах там. В учебното заведение обаче смениха шефа. Новият шеф, Михаил Иванович Рибалкин пристигна при мен и стартира да ме убеждава, че би трябвало да се върви на учебно заведение, че ще купят акордеон. Каза ми още, че той самият чете ноти и че ще ме учи. Опълчих му се, че там ме нервират децата, само че той ме кандардисваше с обич.
Снимка: btvnovinite.bg
– Каква е разликата съгласно Вас, когато хорът пее в дребен православен храм или на сцената на Кремълския замък?
Сценичните трибуни биват най-различни. Храмът, несъмнено, е молитвен дом. На Божи гроб даже изпяхме „ Богородице Дево”. Бяхме 80 души на тези гастроли. Влязохме в Божи гроб, поколонихме се на камъка, където е лежал разпънатия Христос. Докоснахме го с челата си, а там по това време имаше монаси, които знаеха кои сме и какво е Кубанският казашки хор. Беше страшна горещина – 44 градуса. И на тази жега ние бяхме тъкмо там. Къде ли не е бил Кубанският казашки хор! Навсякъде сме били.
Снимка: btvnovinite.bg
Преди 15-20 години бяхме в Германия. На този концерт тогава участваха Путин и Шрьодер. Помолиха ни да изпеем песента „ Сбогуването на славянката”. Изпяхме я. На този концерт ние изпълнихме и една известна немска ария на немски език. И тогава Шрьодер остана учуден, че ние сме изпели немска ария, и то на неговия роден хановерски акцент. Ние въобще не знаехме за това. Научихме песента механично. Така че да знаете, че пеем песни на съответния език. И в този репертоар ще включим и България.
Виктор Захарченко запява „ Градил Илия килия”.
Снимка: btvnovinite.bg
– В живота си сте имали доста сложни моменти, само че има един доста трагичен интервал за Вас, когато преживяхте една чудовищна злополука. Какво се случи?
– Това се случи на 5 септември. Времето беше топло, слънчево. Пресичах улицата на вярното място. Светофарът започваше да мига предупредително за колите, само че един автомобил искаше да успее да мине и ме блъсна. Бедрото ми се счупи.
Травмата беше ужасна, тъй като кракът ми просто се откъсна от тялото и остана като някаква пръчка до него. „ Убиха човек, убиха човек”, виждах края. Имах толкоз проекти за живота, толкоз неща да направя още и внезапно ми се случи това. И си споделих: „ Господи, още нищо не съм съумял, нищо не успях”. От този миг към този момент нищо не помня. Виждам над себе си по-голямата ми щерка, а аз чувствам в този миг, че съм в храма и държа икони. Първото нещо, което я попитах: „ Вика, къде са иконите?”. Тя ме гледа и плаче. Аз отново я попитах: „ Къде са иконите?”. Попитах я за какво плаче, а тя ми отвръща: „ Татко, ти помниш ли какво се случи?”. И тогава се сетих за онази кола, за крайници ми.
Пет месеца съм лежал единствено по тил. Още седем месеца лежах в болница. Изписаха ме с две патерици. Три-четири години по-късно вървях на две патерици. И до ден сегашен заедно съм с бастун. С патериците отпътувах за Северна Америка. Оставих на сцената патериците на земята и дирижирах. По този метод дирижирах дълги години. На концертите в Киев по този начин дирижирах. Всички знаеха, че съм неработоспособен. Е, в този момент с бастун, какво да се прави. С една дума, това си беше тестване, от което оживях.
Как мислите, ние и вие, руснаците, научихме ли си урока по история, или май сме го не запомнили?
Еднозначно ще ви отговоря – не. За наше огромно страдание, доста неща са забравени, само че за огромна наслада и с вяра, не всичко е забравено. Има хора, които няма да не помнят историята при никакви условия, тя се държи на тях. Достоевски има такава мисъл: Ако на земята остане един човек, който е православен, значи вярата е жива. Дори един човек да остане на тази земя, който ще помни. Паметта е всичко. Ние сме живи до тогава, докато ни помнят.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ