Виктор ЕРОФЕЕВ е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио

Виктор ЕРОФЕЕВ е измежду най-известните модерни съветски писатели, литературовед, радио и ефирен водещ. Лауреат на премията на името на Владимир Набоков (1992), джентълмен на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени " Добрият Сталин ", алманах разкази " Живот с глупак ", " Мъжете тирани, мъжете под чехъл ". Ерофеев от години изрича позиции срещу режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят взема решение да напусне родината със фамилията си.

Писателят даде на Клуб Z дневника-пътепис за историята по какъв начин напуща Русия, който ще публикуваме в три следващи елементи. Преводът е на Иван ТОТОМАНОВ, който подарява хонорара си на Фонда за Украйна.
РигаКакво да не се прави?
Сред стотиците нови „ мъртви души “, фамозни публицисти и политолози, а също и просто почтени хора, на които им се гади от неистини, един възрастен човек, мой другар, с който се срещнах в Рига, изпъква с това, че таман той в действителност оказа помощ на процедура на всички отпътували още от деца да се ориентират къде е положителното и къде – злото.

С неговите книги е възпитана Майя, в този момент Мариана желае да й го четем, като легне да спи вечер. Още отпреди войната той имаше хубаво жилище в Рига. Сега се получи нещо като полузаминаване в чужд град, в който множеството хора приказват на съветски или просто са руснаци.

Но по какъв начин да се държиш по този начин, че в миналото да се върнеш без боязън и страх?

Да наричаш ли войната война, или да не я наричаш и съгласно условието на Москва да не броиш войната за война?

Да се снишиш, да се спотаиш – или да се държиш свободно?

Да се върнеш, когато горещата война стане студена, или да чакаш до момента в който основният воин не слезе от сцената?

Да се обаждаш ли от съветския си телефон, или да не му се доверяваш?

Подслушва ли те някой майор или двама майори?

И въобще – на кого да се доверяваш?

Ще те изкарат ли идната седмица непознат сътрудник, или не? От какво зависи това? От държанието ти? От твоята звезда? От случайността? И в случай че те изкарат, тогава какво?

По време на война всеки може да бъде погубен – гибелта броди на воля.

С началото на войната всичко се промени за секунда. За предвоенните времена си спомнят като за райско време макар стягането на гайките през последните години.

Шива, по какъв начин си там, приятелю?

Преди пътешествието ни бях в Рига като член на журито на един фестивал, напълно неотдавна, войната към този момент беше почнала. Увещаваха ме да не се връщам. Но по какъв начин можех да си оставя там фамилията, да ги оставя да се оправят самички със заминаването си? Реших да се върна. На някои хора това не им хареса. Когато мой сътрудник в региона на съветската просвета реши да остане в Рига, надойдоха цялостен куп интернационалните публицисти. Телевизионни камери, фотосветкавици. Стоях на вратата и разбирах, че в случай че аз го бях направил това, няма да разрешат на фамилията ми да тръгне – подобен е законът на отмъщението. Или бъркам? Войната направи живота на прахуляк. И въпреки всичко даже в този прахуляк на същия този фестивал, макар войната, огромните награди бяха дадени на съветски филми. А журито беше европейско.

Точно там се запознахме с естонката Тина. Там контактувахме с Дмитрий Муратов, основния редактор на опозиционния „ Новая газета “ и притежател на Нобелова премия за мир. Също като мен и той се върна в Москва. Но дали задълго? Наложи му се да спре вестника до края на войната – другояче щяха да го спрат напълно. „ Все расхищено, правдиво, продано “ – написа Анна Ахматова при започване на 1920-те, само че в продължението на тези стихове въпреки всичко вижда светлина – в дружбата, в персоналния живот, в фамилията. Та и ние с детския публицист хапвахме вкусно на вечеря и пиехме прелестно вино. Той се превъплъти в повествовател на приказки и декламираше на децата ми новите си стихотворения, едни такива детски-недетски. Шегувахме се. Чудесното му куче лаеше. Смеехме се. После не се смеехме. Войната е цялостна със клюки и злословия. Кой бил свален, кой бил спретнат, кой бил пропуснат. Навални напълно изчезна в пандиза. Войната е неразрешена, само че е неразрешена и думата мир. Пак се смяхме. Ужасявахме се. Гоя е прав: войната е сън на разсъдъка. Всеки ден усилва разрива с предвоенния живот. След войната Русия ще изплува като неразбираема, непредсказуема страна.

ВилнюсСилата на цигулката
Войната принули всички тематики, всичко стана посърнало, безинтересно. Вицовете, живата храна за съветския разум, престанаха да са смешни, трансфораха се в мисловни уроди. Но има и нещо още по-страшно – принуляването на житейските и креативен триумфи. Сред новите „ мъртви души “ срещнах във Вилнюс един московски музикант, началник на симфоничен оркестър, познаваме се от деца. Той в никакъв случай не е бил нито отстъпник, нито нонконформист, само че тази война, наподобяваща на немислимо извращение, нея не можеше да я понася повече и се реалокира във Вилнюс. Вече беше получил няколко отхвърли от интернационалните филхармонии, тъй като – нали е руснак. От друга страна, ясно е, че в случай че не се върне, ще си загуби оркестъра. Какво да прави? Този безконечен съветски въпрос е щръкнал над главите ни като секира.

Но не щеш ли към този момент от противоположната страна получих ненадейно самопризнание в обич към съветската просвета. От Москва, след дълги години работа в спектакъл „ Вахтангов “, във Вилнюс се върна режисьорът Римас Туманис. Заради работата му в Москва в Литва го считат за изменник, а в Москва беше неуместен като литовски националист. Сравнително наскоро той сложи театър по „ Война и мир “ и там единствената украса беше минаваща диагонално през сцената стена, стената, която разделя живота и гибелта, положителното и злото. Чрез Толстой Римас описа преди всичко за себе си, за своята битка с рака, и откри в любовта на Наташа Ростова преносим и саркастичен модел на „ човешката природа. Спектакълът потресе предвоенна Москва с откровеността си – разкриваше пропаст смисли.

И ето ти го отново принуляването. Римас не е необходим нито там, нито тук. „ Навсякъде съм изменник “ – по този начин споделя. Напук на заболяването пристигна да се забележим, поукрепнал и сякаш излекуван. Смяхме се доста (като с детския писател), спомняхме си разнообразни оттенъци на взаимното ни минало. Смехът е лекарство, несъмнено, само че не е панацея. И съм сигурен, че точно Толстой, дружно с Чехов и Тургенев, са укрепили европейците в омразата им към сегашната война. Отначало съветската просвета се учи от опита на западната, по-късно сама учи доста генерации европейци. Нас самите обаче съветската просвета не ни е научила на съвсем нищо.

Тъжният ми музикант говореше и за родителите ми. Баща му, талантлив цигулар, беше другар с моя татко, който по време на хрушчовското „ топене “ беше консултант по въпросите на културата в руското посолство в Париж. Цигуларят пристигна да купи една неповторима цигулка. След като я купил, отишли при американския цигулар Йехуди Менухин. Музикантите толкоз се възхищавали на цигулката, безусловно си я дърпали от ръцете, радвали й се и въобще не запомнили за татко ми. Той ги гледал слисан. Всичките идеологически разлики сред американеца и руския музикант били изчезнали. Спомних си по какъв начин татко ми ми сподели, че в оня миг схванал: музиката е по-важна от всичко.

Полша. Срамно е да си руснак
Има един израз: „ С децата природата си почива “. Употребяват го, когато на надарени родители им се раждат посредствени деца. Синът ми живее в Полша от доста години – майка му е полякиня. Живее покрай съветската граница, на Мазурските езера. От къщата му до водата има пътечка. Във водата има лодка. На брега – маса за пикник. Синът ми е дизайнер на книги. Заради него и фамилията му обърнах израза: Децата си почиват с природата.

Може би той в действителност е прав: да се свреш в някое отлично кътче на Земята и да си живееш там умерено. Да се откажеш от бурното съветско благополучие. Той разпалено ме увещаваше да не минавам през Полша. По телефона ми сподели по какъв начин със сълзи на очи поставил лепенка върху съветското знаме на съветския номер на колата си – поляците надували клаксони и псували „ гадния руснак “. Не го послушах. От Прибалтика му отидохме на посетители. По фамилна традиция отидохме в японски ресторант. Там седяха яки радостни американски младежи по тениски, бели и черни – американски бойци, разквартирувани в региона. Гледаха ни с обичайното американско радушие, само че аз си показах по какъв начин потеглят на пердах, по какъв начин се трансформират в убийци. Бездарното човечество не е могло да се оправи с нападателните инстинкти, не се е отдалечило доста от първобитните ни предшественици, които са обожествявали войната.

Ние също много плахо сложихме лепенка на трикольорчето на номера – и сбъркахме. В Полша, както знаят всички, има необикновено доста украински бежанци. И те доста добре разграничават съветските номера – лепенката на номера и украинското знаменце на багажника не ни избавиха. Крещяха след нас „ Слава на Украйна! “ и размахваха юмруци. Момичетата ми се уплашиха до гибел.

В центъра на Варшава сваляхме багажа си пред хотела. Един висок пан с черно палто и очила ни гледаше. Съвсем доблестен пан, в действителност. Дойде при нас и ме попита:

- Не ви ли е позор да сте руснаци?

Отговорих му на полски, че съм срещу тази война и Кремъл, само че той не искаше да повярва и се подсмиваше, като гледаше залепения ни съветски номер. Казах му, че му приказвам на полски, тъй като синът ми е поляк, и той малко се тормози и се отдръпна, само че стартира да ни снима с телефона си. Аз също си извадих телефона – и се почна напълно къса видеовойна, до момента в който той не се обърна и не си потегли.

Историята се повтаряше. По руско време пристигнах във Варшава с полската си брачна половинка с ладата ми със руски номера. Един път карах самичък по улица „ Нови швят “ и един грациозен пан с бомбе демонстративно се изплю на предния похлупак. Вдигнах палец в символ, че го разбирам. Да бяхте видели единствено смаяната му физиономия!

На вечеря описах на приятеля ми Адам Михник, именития воин от „ Солидарност “, за срещата си с полската ненавист в днешния й вид. Той се възмути. Но какво чак толкоз! Бързо се не помнят страшните войни в Африка, само че война в центъра на Европа не се не помни десетилетия наред. Третият ни събеседник, съветският публицист К. от Киев, заприказва за Буча. Името на това градче към този момент ще стане нарицателно като Катин. Между прочее, в Русия и до през днешния ден има корави глави, които на инат на всичко считат, че германците са палачите в Катин. Същото я чака и Буча. Измъчваше ни мисълта, че Украйна не може и не трябва да победи на бойното поле. Най-доброто е като през зимната война с Финландия през 1940 година: сталинската фейкова победа, а в действителност проваляне, дава опция на финландците да запазят неутралитета на страната си. Сега обаче колкото повече се приближат украинците до победа, толкоз по-очевидно ще поникне някоя нуклеарна гъба над някой украински град. Спорехме над кой град може да хвърлят атомна бомба. Сравнявахме диктатори – вчерашни и днешни. Адам се засмя: „ Това да не ви е дерби! “.

След известно време журналистът К. ме предложения да приказвам по един украински канал. Започнах да развъртвам тезисите от вечерята ни. За атомната бомба в джоба на Путин. По-нататък заявих, че Западът доста години се е отнасял към Украйна с неуважение. Тогава журналистът ми сподели да не нарязвам клона, на който седнал съм, и прекъсна предаването.

Из цяла Полша се вееха украински флагове. Момичетата ми дори ги беше боязън да пишкат в бензиностанциите. Освен това се подвигна страшна прашна стихия, която засипваше автомагистралата с извиващи се пясъчни змии.

Бурята спря на границата.

Никога не бях минавал полско-германската граница с такова облекчение. Съдбата ни прати за известно време да поживеем в замъка Виперсдорф, да си поемем мирис. Френската ми душа ликува: тук паркът е френски, с подстригани на разнообразни геометрични фигури шубраци. Разумът ми е благополучен – тук е живяла Бетина декор Арним, магическият кристал на немските романтици. В парка, където е заровена тази храбра разпътница, тъй като идва пролетта, извадиха от отвесните им гробове статуите на антични воини и голоноги хубавици.

Войни ще има постоянно. Безчовечността е съставка на индивида. Самоотвержеността на бранителите на родината също е човешки факт. Путин сътвори и сплоти с кръв украинската нация. В парка разногласо пеят птички. Руската ми душа пита обезпокоително: Кога въпреки всичко ще видя моя папагал Шива?