Нос Сунион - мястото, откъдето отплава Тезей за битка с Мино...
Виждайки в далечината храма на Посейдон, античните моряци знаели, че към този момент са си съвсем вкъщи, в Древна Елада.
Този незабравим храм на античността се издига в края на нос Сунион, в най-южната точка на полуостров Атика. Изработен напълно от бял мрамор, той е издигнат в чест на Посейдон - бога на моретата и океаните. Атиняни го вдигнали в средата на V век пр.н.е., по същото време, когато е бил издигнат Партенонът, в Златната ера на Атина.
„ На седемдесет километра от Атина, на самия завършек на полуостров Атика, се намира нос Сунион. Tам, на скалата над морето, е храмът на Посейдон - елинския господ на моретата “, споделя спомените си от това лято пътешественикът Светлин Иванов-Лаубер. „ Oт две хиляди и петстотин години насам мраморните дорийски колони се издигат с горда висота в пространството, където ветровете, развързани, необуздани и свободни, премерват силите си - там, където брегът се трансформира във вода. Това е мястото, неведнъж възпято от Омир - точката, където за финален път да погледнеш през рамо към татковина, към всичко познато и всичко видимо несъмнено, отплавайки към хоризонти и упования. Така е било в античните показа, само че като че ли и през днешния ден е по този начин “, разсъждава българинът.
Археолозите показват, че Сунион е
бил свещена територия още през бронзовата ера,
нищо че храмът на Посейдон е издигнат по-късно - в средата на V век пр.н.е. Първите разкопки на обекта прави шефът на Германския археологически институт Вилхелм Допрфелд - това се случва през 1884 година Разположен на канара, храмът на Посейдон образува Свещения триъгълник на древността дружно с Партенона и храма на Афая на остров Егина.
Светлин обаче ни връща към вълнуващата легенда, обвързвана с това място: „ Според преданието тук, от скалата на нос Сунион, от стълбите на същия този храм на Посейдон, митичния атински цар Егей се хвърлил в морето, избирайки личната си крах. Причината бил корабът с черни платна. На същия транспортен съд, със същите черни платна месеци по-рано царят изпратил единствения си наследник Тезей, който придружил девойките, които трябвало да бъдат принесени в жертва на Миноавъра -
чудовището от Лабиринта в Кносос.
На разлъка цар Егей прегърнал сина си и прошепнал: „ Ако господ Посейдон е милосърден към кораба ти, отплаващ в този момент траурно с черни платна и почтени, обречени жертви... Ако боговете изберат теб, сине мой, за победител в борбата със звяра, кълна те, смени на връщане черните платна с бели. Аз ще очаквам по залез всеки ден да видя от скалата Сунион и Посейдоновия храм твоето завръщане ".
Ала Тезей, връщайки се, не запомнил да смени черните платна. Да, той победил чудовището, а критската принцеса Ариадна победила неговото сърце на воин. Врекли се един в различен и обичта им направила лунна пътека в Посейдоновото море.
Далеч от тях, залез след залез, цар Егей се вглеждал в пурпура на хоризонта, питайки ветровете, какъв цвят платна ще довеят до търсещите му очи.
Tезей отпътувал назад с Ариадна към родната Атина, само че самият господ Дионисий се явил и я отнесъл със себе си за своя булка. Героят, победил Минотавъра, останал самичък на палубата.
Победата му внезапно изглеждала незначителна
Боговете са ревностни към щастието на смъртните и елементарно го присвояват. Знаеш. Нали? И по този начин спечелилият Тезей се прибирал в родната Атина със сломеното сърце на надвит. Да, боговете ни карат на заплатим скъпо за успехите си. Знаеш и това, нали? Често цената е най-скъпото ни “, разсъждава Светлин Иванов-Лаубер.
Нарекли Егейско море на атинския цар
Навремето, там, в залеза, от скалата Сунион, застанал до колоните и взиращ се, цар Егей очаквал своя наследник Тезей.
„ Егей съгледал връщащия се транспортен съд. Ала вместо с искрящи, леки и бели платна, той постепенно приближавал с тежките черни. В скръбта по изгубената обич Тезей не запомнил да смени платната. За цар Егей това означавало единствено едно: синът му е мъртъв и на кораба е трупът му. Тогава той направил тиха крачка към ръба на скалата. После още една. И още една. Потъващото във водите ранено слънце обагряло - от хоризонта до небосвод, целия свят с кръвта си. Залязвало, дружно с последната искрица у Егей. Той направил още една стъпка... и се понесъл надолу без вопъл към рубинените води... “, разказва печалната картина Светлин.
Поданиците му нарекли на него същото това море - и до през днешния ден Егейско море стартира от скалата Сунион и сменя цветовете си сред хоризонти и хилядолетия.
„ Ветровете му като че ли още нашепват чудната, само че и тъжна история на героя. Тезей дошъл в родната Атина. Навреме, с цел да оплаче гибелта на татко си. Само че втрещен от високото в потъмняващите гранатови води, аз си мислех, че цар Егей може би е видял истината в черните корабни платна. Част от сина му, най-важната част от него - душата му, в действителност се прибирала мъртва. Заради отнетата обич, поради подигравката на боговете и поради това, че няма по какъв начин да победиш едно страшилище, в случай че не събудиш чудовището в себе си “, с лека горест в гласа споделя Светлин.
Фризовете „ описват “ за митичната борба с Минотавъра
Храмът на Посейдон имал правоъгълна форма с колонади от четирите му страни. До през днешния ден са непокътнати едвам петнадесет дорийски колони, преди време са били 34. Изследователите им споделят, че те имали 26 осребрявания, вместо типичните за този жанр 20. Тази специфичност ги направила по-устойчиви напразно и дъждовната вода. Фризовете пък били направени от мрамор, донесен от остров Парос, и пресъздавали борбата на Тезей с Минотавъра.
„ По мраморния олтар на храма през днешния ден се търкаля само слънцето - споделя Светлин. - Гледам надолу от скалата. Помня, по какъв начин аз самият съм се чувствал ограбен точно в миговете на своите лични най-големи победи. Как, с цел да надвия чудовищата в живота си, аз самият би трябвало да се трансформирам в такова. Помня какъв брой пъти, несъзнателно или съзнателно, кой знае - не смених черните платна с бели. Морската вода под мен е съвсем черна, като ревящ тон в пропаст. Ветровете стават все по-силни, те изтръгват мислите ми, запокитват ги в нощта. А аз, втрещен в Непрогледното, се запитвам, кого и какво обричах на крах с черните си платна? Докато страдах за друго. И от сцената на амфитеатъра, с ехото и шепота на епохите си повтарях стиха на Еврипид:
„...и в компликациите ни няма отмора. В сладостта да живеем обградени оставаме от приближаващия мрак на гибелта. В смеха си, в наздравиците и в суетата... ".
Този незабравим храм на античността се издига в края на нос Сунион, в най-южната точка на полуостров Атика. Изработен напълно от бял мрамор, той е издигнат в чест на Посейдон - бога на моретата и океаните. Атиняни го вдигнали в средата на V век пр.н.е., по същото време, когато е бил издигнат Партенонът, в Златната ера на Атина.
„ На седемдесет километра от Атина, на самия завършек на полуостров Атика, се намира нос Сунион. Tам, на скалата над морето, е храмът на Посейдон - елинския господ на моретата “, споделя спомените си от това лято пътешественикът Светлин Иванов-Лаубер. „ Oт две хиляди и петстотин години насам мраморните дорийски колони се издигат с горда висота в пространството, където ветровете, развързани, необуздани и свободни, премерват силите си - там, където брегът се трансформира във вода. Това е мястото, неведнъж възпято от Омир - точката, където за финален път да погледнеш през рамо към татковина, към всичко познато и всичко видимо несъмнено, отплавайки към хоризонти и упования. Така е било в античните показа, само че като че ли и през днешния ден е по този начин “, разсъждава българинът.
Археолозите показват, че Сунион е
бил свещена територия още през бронзовата ера,
нищо че храмът на Посейдон е издигнат по-късно - в средата на V век пр.н.е. Първите разкопки на обекта прави шефът на Германския археологически институт Вилхелм Допрфелд - това се случва през 1884 година Разположен на канара, храмът на Посейдон образува Свещения триъгълник на древността дружно с Партенона и храма на Афая на остров Егина.
Светлин обаче ни връща към вълнуващата легенда, обвързвана с това място: „ Според преданието тук, от скалата на нос Сунион, от стълбите на същия този храм на Посейдон, митичния атински цар Егей се хвърлил в морето, избирайки личната си крах. Причината бил корабът с черни платна. На същия транспортен съд, със същите черни платна месеци по-рано царят изпратил единствения си наследник Тезей, който придружил девойките, които трябвало да бъдат принесени в жертва на Миноавъра -
чудовището от Лабиринта в Кносос.
На разлъка цар Егей прегърнал сина си и прошепнал: „ Ако господ Посейдон е милосърден към кораба ти, отплаващ в този момент траурно с черни платна и почтени, обречени жертви... Ако боговете изберат теб, сине мой, за победител в борбата със звяра, кълна те, смени на връщане черните платна с бели. Аз ще очаквам по залез всеки ден да видя от скалата Сунион и Посейдоновия храм твоето завръщане ".
Ала Тезей, връщайки се, не запомнил да смени черните платна. Да, той победил чудовището, а критската принцеса Ариадна победила неговото сърце на воин. Врекли се един в различен и обичта им направила лунна пътека в Посейдоновото море.
Далеч от тях, залез след залез, цар Егей се вглеждал в пурпура на хоризонта, питайки ветровете, какъв цвят платна ще довеят до търсещите му очи.
Tезей отпътувал назад с Ариадна към родната Атина, само че самият господ Дионисий се явил и я отнесъл със себе си за своя булка. Героят, победил Минотавъра, останал самичък на палубата.
Победата му внезапно изглеждала незначителна
Боговете са ревностни към щастието на смъртните и елементарно го присвояват. Знаеш. Нали? И по този начин спечелилият Тезей се прибирал в родната Атина със сломеното сърце на надвит. Да, боговете ни карат на заплатим скъпо за успехите си. Знаеш и това, нали? Често цената е най-скъпото ни “, разсъждава Светлин Иванов-Лаубер.
Нарекли Егейско море на атинския цар
Навремето, там, в залеза, от скалата Сунион, застанал до колоните и взиращ се, цар Егей очаквал своя наследник Тезей.
„ Егей съгледал връщащия се транспортен съд. Ала вместо с искрящи, леки и бели платна, той постепенно приближавал с тежките черни. В скръбта по изгубената обич Тезей не запомнил да смени платната. За цар Егей това означавало единствено едно: синът му е мъртъв и на кораба е трупът му. Тогава той направил тиха крачка към ръба на скалата. После още една. И още една. Потъващото във водите ранено слънце обагряло - от хоризонта до небосвод, целия свят с кръвта си. Залязвало, дружно с последната искрица у Егей. Той направил още една стъпка... и се понесъл надолу без вопъл към рубинените води... “, разказва печалната картина Светлин.
Поданиците му нарекли на него същото това море - и до през днешния ден Егейско море стартира от скалата Сунион и сменя цветовете си сред хоризонти и хилядолетия.
„ Ветровете му като че ли още нашепват чудната, само че и тъжна история на героя. Тезей дошъл в родната Атина. Навреме, с цел да оплаче гибелта на татко си. Само че втрещен от високото в потъмняващите гранатови води, аз си мислех, че цар Егей може би е видял истината в черните корабни платна. Част от сина му, най-важната част от него - душата му, в действителност се прибирала мъртва. Заради отнетата обич, поради подигравката на боговете и поради това, че няма по какъв начин да победиш едно страшилище, в случай че не събудиш чудовището в себе си “, с лека горест в гласа споделя Светлин.
Фризовете „ описват “ за митичната борба с Минотавъра
Храмът на Посейдон имал правоъгълна форма с колонади от четирите му страни. До през днешния ден са непокътнати едвам петнадесет дорийски колони, преди време са били 34. Изследователите им споделят, че те имали 26 осребрявания, вместо типичните за този жанр 20. Тази специфичност ги направила по-устойчиви напразно и дъждовната вода. Фризовете пък били направени от мрамор, донесен от остров Парос, и пресъздавали борбата на Тезей с Минотавъра.
„ По мраморния олтар на храма през днешния ден се търкаля само слънцето - споделя Светлин. - Гледам надолу от скалата. Помня, по какъв начин аз самият съм се чувствал ограбен точно в миговете на своите лични най-големи победи. Как, с цел да надвия чудовищата в живота си, аз самият би трябвало да се трансформирам в такова. Помня какъв брой пъти, несъзнателно или съзнателно, кой знае - не смених черните платна с бели. Морската вода под мен е съвсем черна, като ревящ тон в пропаст. Ветровете стават все по-силни, те изтръгват мислите ми, запокитват ги в нощта. А аз, втрещен в Непрогледното, се запитвам, кого и какво обричах на крах с черните си платна? Докато страдах за друго. И от сцената на амфитеатъра, с ехото и шепота на епохите си повтарях стиха на Еврипид:
„...и в компликациите ни няма отмора. В сладостта да живеем обградени оставаме от приближаващия мрак на гибелта. В смеха си, в наздравиците и в суетата... ".
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ