Вдъхновениeто иде отвсякъде
Виждали сме през годините фотографии на Кирил Станоев в Esquire, Playboy, Maxim, Forbes, разнообразни уеб сайтове и рекламни акции, само че това, което изключително впечатлява и радва, е неговата цветна концептуална серия „ Портрети “. Тя е към този момент неговото „ Стилът, това съм аз “, перифразирано като „ Цветните портрети, това съм аз “.Ще я разпознаете елементарно. Серията щастливо репликира американския попарт с чистата си и ярка цветност, закача се с парадокса, играе си с труфя и минимализма, има комизъм в нея и деликатност. Веднага ще попитате – а секси ли е? Да, секси е. Видяхме някои от портретите през 2019 година в софийската изложба „ Синтезис “. Но серията е отворената посока за фотографа и непрестанно се развива и обогатява с нови неща. Със сигурност наближава времето те да бъдат показани.А в това време можете да срещнете фотографа Кирил Станоев и на софийския битак, постоянно броди там за реквизити, и някъде към Сточна гара, където е студиото му – вдъхновяващо индустриално пространство, увенчано от глиганска глава. И не, не е ловджия, най-малко не в нормалния смисъл. Ловец е на човешки същности в ярки цветове. 
Как стана фотограф – мъчно или елементарно, последователно или внезапно? Постепенно, постепенно и ненапълно изненадващо. От дете се занимавам с две неща – компютри и изобразяване. Дълги години работех в IT сферата и рисувах портрети в свободното си време. Тогава смятах живописта за най-важното изкуство, а фотографията – за помощен род. Камера употребих като помощно средство, единствено за фотоси на моделите, които портретирах. Учех се да фотографирам от интернет, с подръчни средства – култивиран и нощни лампи вместо същинско осветяване. Бях виждал доста положителни фотографии и ми се струваше лъжливо елементарна работа. В процеса на учене тази илюзия изчезна изцяло. Снимането стартира да ме притегля доста и най-после взех решение, че фотографията е най-важната модерна портретна медия, и продължих единствено в тази посока. Кои са твоите учители? Уча се и се въодушевявам от всичко – книги, филми, писатели и най-много от Живота. Харесвам Веласкес, Дейвид Хокни, Едуард Хопър, а също и Хелмут Нютън, Ги Бурден, Питър Линдберг, Стивън Мейзел, Антон Корбин… Наблюдавам и хората към мен, пътувам с трен по всички страни, когато мога. Излизат доста забавни неща, изключително отвън София. Там не фотографирам, само че си протоколирам в тефтерчето концепциите и ги употребявам след това в ателието. Например – виждам човек със синя риза, бяла брада и самун под мишницата. Ако ми хареса по какъв начин наподобява, означавам и след време може да го фотографирам, като го пресъздам с модел, несъмнено.
Днес на 40 години млад или остарял е човек – в живота и в изкуството? Когато се занимаваме с изкуство, вечно оставаме на възрастта, на която сме почнали тази прелестна активност. Тъй че аз към момента съм някъде на шест или седем години. Когато стана на 40 по душа, живи и здрави, ще знам отговора. Иначе в изкуството сме млади, до момента в който имаме търсения и вътрешна потребност да го вършим. Най-интересната ти среща по време на работата ти със списания? Със сигурност най-интересната за мен среща беше с Христо Стоичков, когато го снимахме за корицата на списание Еsquire. Останах с прелестни усещания. 
А оня априлски брой от 2014-а на италианския Vogue? Имаше конкурс за фотография на фешън тематика с часовник Swatch. В последния миг открих подобен часовник. На път за фотосите открих, че съм го не запомнил, и трябваше да се връщам. После по време на сесията имах и някакъв малоумен механически проблем с едната мълния, само че в последна сметка всичко стана. Тогава дори и не знаехме, че ще пуснат фрагментите от състезанието в списанието, резултатите се забавиха с месеци и беше супер изненада, когато разбрахме, че са оповестени. И да, фотографията излезе в априлския брой на италианския Vogue от 2014-а. Със сигурност ми беше доста прелестно да съм в едно списание със Стивън Мейзел, който от двайсет години снимаше безусловно всички корици на италианския Vogue. Но в последна сметка това остава в предишното. 
Каква е разликата сред един комерсиален и един концептуален фотографски портрет? Комерсиалният, или имиджов, портрет дава отговор на избраните за интервала стандарти, облекло, визия и лъчение. Най-често човек би трябвало да наподобява като най-хубавата обществена версия на себе си. Това носи известни опасности, преди 15 години портретите с цигара бяха доста известни сред хората на изкуството и познатите лица от екрана, само че през днешния ден са съвсем неприемливи. Тениска с Че Гевара – също. Концептуалният портрет няма такива ограничавания, той може да бъде всичко, тъй като е художествена форма. Как откри пространството на ателието си, което се трансформира във ентусиазъм и за други фотографи, и каква е историята на онази глиганска глава в него? Сегашното ми ателие се намира в остарели хранилища на Сточна гара. И то е ателие в класическия смисъл на думата, тъй като го направих поради персоналните си планове. Открих го в действителност инцидентно, търсех една шивачка в региона и попаднах на обявата за складови пространства. Трансформирах си го самичък, тъй като желаех всичко в него да наподобява по тъкмо избран метод. Глиганската глава, естествено, открих на битака, мисля, че е атрибут от филм. 
Защо обичаш толкоз 80-те години? Този интервал участва в стилистиката и в излъчването на доста от фотографиите ти. Мисля, че всички обичат 80-те. Иначе за мен 80-те и 90-те години на 20. век са последните културно значими интервали досега. Дори и футболните ни триумфи са от този момент. Чувствам ги близки, тъй като започнах да чувам готина музика (Guns N Roses например) и да чета списания тъкмо при започване на 90-те. Периодът имаше огромно въздействие върху мен. Как стартира цветната серия? И какво я въодушевява? Тя е продължение на търсенията ми в портрета. Това е нещото, което най-вече ме е интересувало постоянно. След като известно време снимах всевъзможен вид портрети, плюс еротика за Playboy и Мaxim, малко ми писна и отново се върнах към класическите неща. Около година снимах главно по този начин наречените ренесансови портрети, след това започнах разнообразни опити, от които потеглиха тези цветни фрагменти. Първият кадър от серията беше с прелестната актриса Валерия Димитрова (Алма Алтер, ИмПро театър).Имахме спогодба за фотоси, разсъниха се доста рано и внезапно взех решение, че ще боядисам една от стените на ателието в зелено. Речено-сторено. На връщане от железарията открих и един жълто-червен кашон, който включих в сета. Получиха се доста цветни неща и незабавно взех решение, че оттук нататък май по този начин ще бъде – в тази форма и цвят. Пиша ги условно „ Зелената стая “, „ Синята стая “ и прочие, само че действително това е един план с съществена тематика „ Човекът “. Вдъхновениeто иде отвред. Как и къде намираш моделите си за цветната серия? Те не са експерти сигурно. Как се работи с тях? С моделите се намираме взаимно. Ту аз ги диря, ту те сами ме откриват. Когато имам някаква концепция или диря избран типаж, нормално пущам кастинги в обществените мрежи. Случва се обаче и да видя някой в нета или на улицата, за който към момента нямам концепция, само че съм сигурен, че ще стане супер. Тогава се представям и оставям координати. Когато нямаше чак толкоз обществени мрежи и телефони с камера, хората одобряваха фотосесията за много вълнуващо събитие, говорили сме от време на време по цели дни преди фотосите – по какъв начин, какво, за какво. Сега това малко изчезна, стана по-делнично и нормално, само че част от моделите към момента се вълнуват какво ще ни се получи. 
Сам стилизираш героите си, нали? От какво тръгваш нормално? Почти постоянно, да, имам си един атрибут, който непрекъснато попълням с нови неща. Тръгвам най-често от горната дреха, върша няколко фрагмента единствено с нея, а след това и с предметите, които съм подготвил авансово. Обикновено фотографирам с един предмет на няколко местоположения и с друго облекло и по-късно избираме най-подходящото. Пробваме по 3-4 сета облекла на модел, в случай че излезе най-малко по един кадър от всичко, съм доста удовлетворен. Героите ти от тази серия постоянно държат някакъв предмет. Това е част от метода ти да ги поставиш в обстановка, да създадеш роман, нали? Разказ, обаче този роман не го сътворявам аз, а гледащият, тъй като той интерпретира облика по свое предпочитание. Навремето предметите в изобразителното изкуство са имали по-дълбок смисъл и символизъм, само че в този момент към този момент е друго. Не диря съответно значение, работя по възприятие. Държането на нещо оказва помощ и на модела, по-естествено е за него, тъй като всеки е дър-жал нещо, само че не всеки е заставал пред камера като модел и не всеки знае къде да си дене ръцете. Отпускащо е. 
Заради тези предмети ли бродиш из битаците? Какво става там, има ли признаци за залез? На битачето вървя за разтоварване, за атрибут и за някоя друга книга. Книгите са ми проблем – седмично закупувам най-малко по 3-4 и постоянно имам над 200 нови за четене. Битакът ще залезе тогава, когато залезе и Слънцето за последно, т.е. няма да е напълно скоро. Нещата си вървят постарому, само че почтено казано, не съм намирал нещо кой знае какъв брой необичайно през последната година. Каква беше онази история с петела? Виждала съм го на толкоз твои фотографии. Петелчето пристигна за една вечер и остана седем години. Исках да фотографирам нещо такова, написах „ петли и кокошки “ в OLX, излезе ми публикация за петле-джинка, незабавно се свързах с индивида и право в Бояна. Докарах си го в един кашон, само че на другия ден се оказа, че моделът няма да пристигна най-малко още седмица. За шанс три дни преди този момент бях намерил плетено бебешко кошче за атрибут, оставих петлето вътре и му пасна идеално. Малко се притеснявах за съседите, само че до момента в който схванат от кое място иде това кукуригане в 5 сутринта, взеха та привикнаха. След време питаха дали всичко е наред, в случай че не са го чували няколко дни. Доста се поснимахме с него и мисля, че всички го обичаха доста. А от кое място пристигнаха толкоз доста омари? Нещо далианско ли би трябвало да забележим в портрета с тях? Това е един от дребното случаи, в който моделът оказва помощ с реквизита. Лобстерите си ги донесe самата Мила Роберт, която сега ги употребява по турнета, клипове и по този начин нататък, само че пък аз си ги подредих по моя метод и ни се получи супер, считам. Дали Дали би ги харесал? Надяваме се мощно. 
Друга екзотика в портретите е яката на испански аристократ. Тя пък от кое място се взе? Яката ми я даде друга моя другарка – Агнес, от готините български дрехи „ Тегел “ на „ Шишман “. Снимахме една сбирка в студиото, яката беше атрибут, по-късно доста безсрамно помолих да я задържа още малко и по този начин към този момент трета година си я употребявам постоянно. Тя (яката) е малко като cheat code, с нея съвсем постоянно стават положителни фотоси. Каква ще е идната снимка от цветната серия? Надявам се да е по-добра от миналата. Дано в никакъв случай да не изгубя това предпочитание и вътрешна потребност да сътворявам облици. По-конкретно – от известно време фотографирам всеки модел с ябълки, което, естествено, е отпратка към Майстора. Това стана малко инцидентно, само че в случай че се събере задоволително и добър материал, може и да се покаже на огромна галерия. Кое те зарежда най-вече? Боровите гори на Витоша и хубавите книги.
Как стана фотограф – мъчно или елементарно, последователно или внезапно? Постепенно, постепенно и ненапълно изненадващо. От дете се занимавам с две неща – компютри и изобразяване. Дълги години работех в IT сферата и рисувах портрети в свободното си време. Тогава смятах живописта за най-важното изкуство, а фотографията – за помощен род. Камера употребих като помощно средство, единствено за фотоси на моделите, които портретирах. Учех се да фотографирам от интернет, с подръчни средства – култивиран и нощни лампи вместо същинско осветяване. Бях виждал доста положителни фотографии и ми се струваше лъжливо елементарна работа. В процеса на учене тази илюзия изчезна изцяло. Снимането стартира да ме притегля доста и най-после взех решение, че фотографията е най-важната модерна портретна медия, и продължих единствено в тази посока. Кои са твоите учители? Уча се и се въодушевявам от всичко – книги, филми, писатели и най-много от Живота. Харесвам Веласкес, Дейвид Хокни, Едуард Хопър, а също и Хелмут Нютън, Ги Бурден, Питър Линдберг, Стивън Мейзел, Антон Корбин… Наблюдавам и хората към мен, пътувам с трен по всички страни, когато мога. Излизат доста забавни неща, изключително отвън София. Там не фотографирам, само че си протоколирам в тефтерчето концепциите и ги употребявам след това в ателието. Например – виждам човек със синя риза, бяла брада и самун под мишницата. Ако ми хареса по какъв начин наподобява, означавам и след време може да го фотографирам, като го пресъздам с модел, несъмнено.
Днес на 40 години млад или остарял е човек – в живота и в изкуството? Когато се занимаваме с изкуство, вечно оставаме на възрастта, на която сме почнали тази прелестна активност. Тъй че аз към момента съм някъде на шест или седем години. Когато стана на 40 по душа, живи и здрави, ще знам отговора. Иначе в изкуството сме млади, до момента в който имаме търсения и вътрешна потребност да го вършим. Най-интересната ти среща по време на работата ти със списания? Със сигурност най-интересната за мен среща беше с Христо Стоичков, когато го снимахме за корицата на списание Еsquire. Останах с прелестни усещания. А оня априлски брой от 2014-а на италианския Vogue? Имаше конкурс за фотография на фешън тематика с часовник Swatch. В последния миг открих подобен часовник. На път за фотосите открих, че съм го не запомнил, и трябваше да се връщам. После по време на сесията имах и някакъв малоумен механически проблем с едната мълния, само че в последна сметка всичко стана. Тогава дори и не знаехме, че ще пуснат фрагментите от състезанието в списанието, резултатите се забавиха с месеци и беше супер изненада, когато разбрахме, че са оповестени. И да, фотографията излезе в априлския брой на италианския Vogue от 2014-а. Със сигурност ми беше доста прелестно да съм в едно списание със Стивън Мейзел, който от двайсет години снимаше безусловно всички корици на италианския Vogue. Но в последна сметка това остава в предишното. Каква е разликата сред един комерсиален и един концептуален фотографски портрет? Комерсиалният, или имиджов, портрет дава отговор на избраните за интервала стандарти, облекло, визия и лъчение. Най-често човек би трябвало да наподобява като най-хубавата обществена версия на себе си. Това носи известни опасности, преди 15 години портретите с цигара бяха доста известни сред хората на изкуството и познатите лица от екрана, само че през днешния ден са съвсем неприемливи. Тениска с Че Гевара – също. Концептуалният портрет няма такива ограничавания, той може да бъде всичко, тъй като е художествена форма. Как откри пространството на ателието си, което се трансформира във ентусиазъм и за други фотографи, и каква е историята на онази глиганска глава в него? Сегашното ми ателие се намира в остарели хранилища на Сточна гара. И то е ателие в класическия смисъл на думата, тъй като го направих поради персоналните си планове. Открих го в действителност инцидентно, търсех една шивачка в региона и попаднах на обявата за складови пространства. Трансформирах си го самичък, тъй като желаех всичко в него да наподобява по тъкмо избран метод. Глиганската глава, естествено, открих на битака, мисля, че е атрибут от филм. Защо обичаш толкоз 80-те години? Този интервал участва в стилистиката и в излъчването на доста от фотографиите ти. Мисля, че всички обичат 80-те. Иначе за мен 80-те и 90-те години на 20. век са последните културно значими интервали досега. Дори и футболните ни триумфи са от този момент. Чувствам ги близки, тъй като започнах да чувам готина музика (Guns N Roses например) и да чета списания тъкмо при започване на 90-те. Периодът имаше огромно въздействие върху мен. Как стартира цветната серия? И какво я въодушевява? Тя е продължение на търсенията ми в портрета. Това е нещото, което най-вече ме е интересувало постоянно. След като известно време снимах всевъзможен вид портрети, плюс еротика за Playboy и Мaxim, малко ми писна и отново се върнах към класическите неща. Около година снимах главно по този начин наречените ренесансови портрети, след това започнах разнообразни опити, от които потеглиха тези цветни фрагменти. Първият кадър от серията беше с прелестната актриса Валерия Димитрова (Алма Алтер, ИмПро театър).Имахме спогодба за фотоси, разсъниха се доста рано и внезапно взех решение, че ще боядисам една от стените на ателието в зелено. Речено-сторено. На връщане от железарията открих и един жълто-червен кашон, който включих в сета. Получиха се доста цветни неща и незабавно взех решение, че оттук нататък май по този начин ще бъде – в тази форма и цвят. Пиша ги условно „ Зелената стая “, „ Синята стая “ и прочие, само че действително това е един план с съществена тематика „ Човекът “. Вдъхновениeто иде отвред. Как и къде намираш моделите си за цветната серия? Те не са експерти сигурно. Как се работи с тях? С моделите се намираме взаимно. Ту аз ги диря, ту те сами ме откриват. Когато имам някаква концепция или диря избран типаж, нормално пущам кастинги в обществените мрежи. Случва се обаче и да видя някой в нета или на улицата, за който към момента нямам концепция, само че съм сигурен, че ще стане супер. Тогава се представям и оставям координати. Когато нямаше чак толкоз обществени мрежи и телефони с камера, хората одобряваха фотосесията за много вълнуващо събитие, говорили сме от време на време по цели дни преди фотосите – по какъв начин, какво, за какво. Сега това малко изчезна, стана по-делнично и нормално, само че част от моделите към момента се вълнуват какво ще ни се получи. Сам стилизираш героите си, нали? От какво тръгваш нормално? Почти постоянно, да, имам си един атрибут, който непрекъснато попълням с нови неща. Тръгвам най-често от горната дреха, върша няколко фрагмента единствено с нея, а след това и с предметите, които съм подготвил авансово. Обикновено фотографирам с един предмет на няколко местоположения и с друго облекло и по-късно избираме най-подходящото. Пробваме по 3-4 сета облекла на модел, в случай че излезе най-малко по един кадър от всичко, съм доста удовлетворен. Героите ти от тази серия постоянно държат някакъв предмет. Това е част от метода ти да ги поставиш в обстановка, да създадеш роман, нали? Разказ, обаче този роман не го сътворявам аз, а гледащият, тъй като той интерпретира облика по свое предпочитание. Навремето предметите в изобразителното изкуство са имали по-дълбок смисъл и символизъм, само че в този момент към този момент е друго. Не диря съответно значение, работя по възприятие. Държането на нещо оказва помощ и на модела, по-естествено е за него, тъй като всеки е дър-жал нещо, само че не всеки е заставал пред камера като модел и не всеки знае къде да си дене ръцете. Отпускащо е. Заради тези предмети ли бродиш из битаците? Какво става там, има ли признаци за залез? На битачето вървя за разтоварване, за атрибут и за някоя друга книга. Книгите са ми проблем – седмично закупувам най-малко по 3-4 и постоянно имам над 200 нови за четене. Битакът ще залезе тогава, когато залезе и Слънцето за последно, т.е. няма да е напълно скоро. Нещата си вървят постарому, само че почтено казано, не съм намирал нещо кой знае какъв брой необичайно през последната година. Каква беше онази история с петела? Виждала съм го на толкоз твои фотографии. Петелчето пристигна за една вечер и остана седем години. Исках да фотографирам нещо такова, написах „ петли и кокошки “ в OLX, излезе ми публикация за петле-джинка, незабавно се свързах с индивида и право в Бояна. Докарах си го в един кашон, само че на другия ден се оказа, че моделът няма да пристигна най-малко още седмица. За шанс три дни преди този момент бях намерил плетено бебешко кошче за атрибут, оставих петлето вътре и му пасна идеално. Малко се притеснявах за съседите, само че до момента в който схванат от кое място иде това кукуригане в 5 сутринта, взеха та привикнаха. След време питаха дали всичко е наред, в случай че не са го чували няколко дни. Доста се поснимахме с него и мисля, че всички го обичаха доста. А от кое място пристигнаха толкоз доста омари? Нещо далианско ли би трябвало да забележим в портрета с тях? Това е един от дребното случаи, в който моделът оказва помощ с реквизита. Лобстерите си ги донесe самата Мила Роберт, която сега ги употребява по турнета, клипове и по този начин нататък, само че пък аз си ги подредих по моя метод и ни се получи супер, считам. Дали Дали би ги харесал? Надяваме се мощно. Друга екзотика в портретите е яката на испански аристократ. Тя пък от кое място се взе? Яката ми я даде друга моя другарка – Агнес, от готините български дрехи „ Тегел “ на „ Шишман “. Снимахме една сбирка в студиото, яката беше атрибут, по-късно доста безсрамно помолих да я задържа още малко и по този начин към този момент трета година си я употребявам постоянно. Тя (яката) е малко като cheat code, с нея съвсем постоянно стават положителни фотоси. Каква ще е идната снимка от цветната серия? Надявам се да е по-добра от миналата. Дано в никакъв случай да не изгубя това предпочитание и вътрешна потребност да сътворявам облици. По-конкретно – от известно време фотографирам всеки модел с ябълки, което, естествено, е отпратка към Майстора. Това стана малко инцидентно, само че в случай че се събере задоволително и добър материал, може и да се покаже на огромна галерия. Кое те зарежда най-вече? Боровите гори на Витоша и хубавите книги. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ