Вида, секретарката на Ванче Михайлов: Ванга ми рече: Иди при Татарчев, но внимавай!
Вида Боева-Попова е родена в Охрид. Тя е дългогодишна сътрудничка на един от водачите на Вътрешна македонска революционна организация Иван (Ванче) Михайлов – от 1963 година до гибелта му през 1990-а, когато той умира безусловно в ръцете й. Целият си живот тя свързва с битката за избавление на Македония и с борбите за опазване на българщината в нея. Предлагаме ви исторически роман, написан преди седмица от нея, в който Вида споделя любопитни моменти от живота си, в които става дума за пророчицата Ванга и някогашния основен прокурор на България Иван Татарчев.
Ръкописите на доктор Христо Татарчев, предадени на брачна половинка ми Антон Попов и на мен в Торонто, Канада от неговия племенник доктор Асен Татарчев, пренесох в Рим и предадох на Иван Михайлов (Ванче, бел. ред.). След като той ги прегледа и прочете, ги прибрахме при другите бумаги. Така минаваха годините. Иван Михайлов бе ангажиран с проблеми, основали се в Македонската патриотична организация (МПО – основана е през 1922 година в САЩ), а и със срещи с хора от Македония.
След измененията в България и ние посетихме родината – брачният партньор ми Антон след четиридесет години, а аз за пръв път, макар, че в София съм чествала първата годинка от раждането ми. Това бе през 1991 година. По софийските улици следих лицата на хората и имах възприятието, че този народ се разсънва от една ужасяваща заспалост и оцеляване. Не е комплицирано за нас, идвайки от свободния свят, да почувствуваме на пръв взор това радостно събитие. Сравнявах явлението с кокичетата, появили се след дълбоката зима. Всяко лято (август месец) посещавахме родното село Брезница, Антон за един месец (ваканцията), с цел да се върне септември на работа в Радио “Ватикана ”. Аз оставах по-малко, тъй като работех като публицист на черно.
През 1992 или 1993 година, ненадейно в родната къща в Брезница, пристигнала пророчицата Ванга с кола, с цел да търси Антон и мен. Аз бях в Рим, а брачният партньор ми на морето с нашето синче да види българското Черноморие.
Ванга говорила с Кирил, брата на Антон. Преди обаче да пита за нас, се обърнала към племенниците на Антон и споделила заканително: “Не говорете против Вида. Тя е доста красива и доста добра жена. ” Помолила в най-скоро време да отиде при мен.
Антон ми се обади в Рим и аз неотложно отпътувах за България. Отидохме при Ванга. Тя бе на Рупите, беше август и страхотна жега.
– Како Вангe, мога ли да ти целуна ръка? – я попитах аз.
– Да, Вида!
– Трогната съм! Помниш ли, че бях при теб с урната на брата на Антон, умрял по тайнствен метод в Индианаполис, Щатите.
– Помня! Ще ви кажа отново, че това, което той правеше, не беше за неговата глава. Но в този момент ви диря за друго.
– За какво ни търсиш, како Вангe?
– Главният прокурор на България, Иван Татарчев, желае да се срещне с вас. Ще отидете при него, с колата ще ви придружи моят наследник, който е прокурор в Петрич. И още на следващия ден би трябвало да тръгнете.
– Щом ти ни казваш, тръгваме.
Ванга ме дръпна настрани и ми прошепна: “Не казвай пред него нищо, което ти лежи на душата, тъй като е доста остроумен. ” На другия ден рано сутринта тръгнахме за София дружно с осиновения й наследник, прокурор, с колата и водача.
Главният прокурор Иван Татарчев ни посрещна неизмеримо за мен: прегърна Антон, а на мен подаде студено ръка. Направи ми усещане по какъв начин изреди какво го чака за деня. Първо описа с кого е бил на среща преди нас, при кого ще е отново след 5 минути, по какъв начин за обяд го чака министър-председателя… Чак по-късно се обърна студено към мен, даже бих споделила – диктаторски:
– Ръкописите на моя чичо (фактически чичо на татко му) доктор Христо Татарчев да ми се предадат, в случай че е допустимо, в най-скоро време.
– С наслаждение! Ще би трябвало да си напомня къде са прибрани. И прибавих шеговито: Дано където сме ги прибрали, не са ги изяли мишките… Разбира се, повторих, че безусловно ще се погрижа да ги намеря.
– Както споделих, в този момент съм ангажиран, останете през днешния ден, ще отидем на вечеря дружно, натърти той.
– Благодаря за уважението – отговорихме непринудено с Антон.
Синът на Ванга имаше да прави някаква работа в София, а ние тръгнахме по наши работи и се уговорихме да се срещнем в 5 часа следобяд пред Съдебната палата, където щеше да ни чака и прокурорът Татарчев.
Термометърът показваше съвсем 40 степени по Целзий. Чудя се по какъв начин изкарахме целия ден! В 5 часа тримата се срещнахме пред Съдебната палата. Синът на Ванга потегли да потърси прокурора. Върна се с новината, че Татарчев е ангажиран и не може да отидем на вечеря. Ако сме съгласни, щял да се опита на другия ден да откри малко време за нас.
– Съжалявам, афектирано споделих аз. Не сме пристигнали в София, с цел да ядем и пием с прокурора. Но той постъпи много невъзпитано, като ни накара целия ден да чакаме. А ние се съгласихме от почитание към него. И се върнахме назад на Рупите при Ванга.
– Како Ванге – рекох аз на пророчицата. – Прокурорът е един некултурен човек. Кой му е потърсил гощавки? Той ни предложи среща и по-късно ни отхвърли след 10 часа очакване.
Ванга изтръпна, стресна се сюрпризирана.
– Така ли се отнесе с вас?
– Да, како Вангe.
– Що имаше да ви каже?
– Иска ръкописите на чичо си доктор Христо Татарчев.
– Дайте му ги. Защо ще ги държите там!
– Разбира се, обещахме му, само че не помня къде са. Трябва да ги потърся.
– В долапа са, в този шкаф, който е покрай тавана.
– Добре, како Ванге, ще ги потърся и ще му ги предадем.
Неочаквано обаче Ванга ме запита:
– Ти, Вида, искаш нещо да ме питаш. Кажи, кажи, чувствам, че се отказваш.
– Да, како Ванге, желая твой съвет. Възнамерявам дружно със синчето ни да отида до Охрид, защото в този момент Македония е страна, с цел да се поклоня на гроба на моите родители, не можах да ги изпратя до безконечното им жилище. Когато починаха, бях политически бежанец, а там беше още Югославия, Белградска Югославия. Антон би трябвало да се върне на работа в Радио “Ватикана ”, по тази причина бих желала да отида сама с детето ни.
– Не, не – извика Ванга ядосано и бих споделила диктаторски. И продължи: – Аз не мога ли да отида, нали съм от Струмица! Ще те изстискат като лимон и ще те захвърлят.
– Како Ванге, твоята дума е закон за мен. Няма да отида.
– Кажи ми другия ти въпрос.
– Искам да остана с детето ми най-малко още малко тук в селото на Антон, Брезница, пиринския край, тъй като е още рано за учебното заведение.
– Не! – повелителен ми отговори Ванга и продължи: – Веднага с мъжа ти и детето да се върнеш в Рим. Там да живеете – нито в Америка, а и тук – не.
– Добре, како Ванге!
Още на другия ден купихме билет за мен и детето ни и тримата се върнахме в Рим, Италия. Вечна й памет на кака Ванга! Тя бе същински феномен. Аз доста я обичах и надълбоко почитах.
Когато се върнахме в Рим, аз търсих на всички места и не можах да ги намеря ръкописите на доктор Христо Татарчев. Спомних си какво ми сподели Ванга. Потърсих в този шкаф и ги открих. Казах си: феноменална жена!
Чрез сина на Ванга казахме на основния прокурор, че ще му предадем ръкописите публично, само че защото нямаме пари за билет, в случай че е допустимо, да ни заплати пътния билет или единствено на мен. Наистина имахме проблем, тъй като изплащахме жилището, който купихме с заем от банката.
Измина цяла година от този случай, а прокурорът Татарчев вместо да изпрати билет, стартира да ме заплашва, особено мен, че в случай че желали от България негови хора щели да ме докарат – в случай че би трябвало и дрогирана, и да вземат ръкописите.
Пак се срещнахме с Ванга. Аз й подарих един елегантен шал от Менча Кърничева, подарен й от патриоти от Бразилия. Когато й го дадох, споделих следното:
– Како Ванге, за мен ти си изключителна жена. Подарявам ти този шал, който е от една велика жена – тъй като самата ти си велика жена. ” Тя го одобри с огромна признателност.
Синът й ми се скара, задето не съм изпълнила обещанието за ръкописите.
– Не е правилно, дадох обещание и ще го извърша, само че би трябвало да ми се заплати билета, тъй като ще ги предам публично. Ванга мълчеше и не проговори. Тя знаеше какъв брой съм права в моите изявления.
Не предадох ръкописите на основния прокурор Иван Татарчев. Ясно ми стана, че той вероятно не би постъпил по този начин, в случай че бе самостоятелен. Държавна сигурност бе същата в ония години. Правеше ми усещане, че НИКОЙ не се интересуваше от гроба на доктор Христо Татарчев, а от материалните наследства. Минаха доста години от тези събития тогава.
Тази година през месец юни аз подарих ръкописите персонално като подарък на досегашния български дипломат в Рим Марин Райков. С мъжа ми Антон познаваме Марин още от лятото на 1990 година, когато се запознахме в Рим. Той ми съобщи въпроси от вестник “Зора ” за изявление с Иван Михайлов. Спомням си, че го бях поканила у дома, с цел да се запознае с Иван Михайлов. Марин, стеснявайки се, ми сподели: “Друг път, Вида, ще дойда, когато ще е подготвен с отговорите на въпросите ”.
В текста на ръкописите си доктор Христо Татарчев на никое място не е не запомнил да подчертае, че е българин от Македония и, че Вътрешна македонска революционна организация се е борила за избавяне на българщината посредством тогавашната формула “автономна Македония ”. Ръкописите са писани на прелестен книжовен български език.
Като умозаключение: несъмнено съм наследила чертите на един от прадедите ми, основния духовник Георги Бъндев, организатор на черквата “Свети Климент ”, където се пазеха мощите на светеца с епохи. Свещеник Георги Бъндев, дружно с племенника си, младият духовник Йоаким Мустрев, скрито придвижват короната и жезъла на Свети Климент в България преди нахлуването на сръбската окупаторска власт в Македония след 1912 година.
Ръкописите на доктор Христо Татарчев, предадени на брачна половинка ми Антон Попов и на мен в Торонто, Канада от неговия племенник доктор Асен Татарчев, пренесох в Рим и предадох на Иван Михайлов (Ванче, бел. ред.). След като той ги прегледа и прочете, ги прибрахме при другите бумаги. Така минаваха годините. Иван Михайлов бе ангажиран с проблеми, основали се в Македонската патриотична организация (МПО – основана е през 1922 година в САЩ), а и със срещи с хора от Македония.
След измененията в България и ние посетихме родината – брачният партньор ми Антон след четиридесет години, а аз за пръв път, макар, че в София съм чествала първата годинка от раждането ми. Това бе през 1991 година. По софийските улици следих лицата на хората и имах възприятието, че този народ се разсънва от една ужасяваща заспалост и оцеляване. Не е комплицирано за нас, идвайки от свободния свят, да почувствуваме на пръв взор това радостно събитие. Сравнявах явлението с кокичетата, появили се след дълбоката зима. Всяко лято (август месец) посещавахме родното село Брезница, Антон за един месец (ваканцията), с цел да се върне септември на работа в Радио “Ватикана ”. Аз оставах по-малко, тъй като работех като публицист на черно.
През 1992 или 1993 година, ненадейно в родната къща в Брезница, пристигнала пророчицата Ванга с кола, с цел да търси Антон и мен. Аз бях в Рим, а брачният партньор ми на морето с нашето синче да види българското Черноморие.
Ванга говорила с Кирил, брата на Антон. Преди обаче да пита за нас, се обърнала към племенниците на Антон и споделила заканително: “Не говорете против Вида. Тя е доста красива и доста добра жена. ” Помолила в най-скоро време да отиде при мен.
Антон ми се обади в Рим и аз неотложно отпътувах за България. Отидохме при Ванга. Тя бе на Рупите, беше август и страхотна жега.
– Како Вангe, мога ли да ти целуна ръка? – я попитах аз.
– Да, Вида!
– Трогната съм! Помниш ли, че бях при теб с урната на брата на Антон, умрял по тайнствен метод в Индианаполис, Щатите.
– Помня! Ще ви кажа отново, че това, което той правеше, не беше за неговата глава. Но в този момент ви диря за друго.
– За какво ни търсиш, како Вангe?
– Главният прокурор на България, Иван Татарчев, желае да се срещне с вас. Ще отидете при него, с колата ще ви придружи моят наследник, който е прокурор в Петрич. И още на следващия ден би трябвало да тръгнете.
– Щом ти ни казваш, тръгваме.
Ванга ме дръпна настрани и ми прошепна: “Не казвай пред него нищо, което ти лежи на душата, тъй като е доста остроумен. ” На другия ден рано сутринта тръгнахме за София дружно с осиновения й наследник, прокурор, с колата и водача.
Главният прокурор Иван Татарчев ни посрещна неизмеримо за мен: прегърна Антон, а на мен подаде студено ръка. Направи ми усещане по какъв начин изреди какво го чака за деня. Първо описа с кого е бил на среща преди нас, при кого ще е отново след 5 минути, по какъв начин за обяд го чака министър-председателя… Чак по-късно се обърна студено към мен, даже бих споделила – диктаторски:
– Ръкописите на моя чичо (фактически чичо на татко му) доктор Христо Татарчев да ми се предадат, в случай че е допустимо, в най-скоро време.
– С наслаждение! Ще би трябвало да си напомня къде са прибрани. И прибавих шеговито: Дано където сме ги прибрали, не са ги изяли мишките… Разбира се, повторих, че безусловно ще се погрижа да ги намеря.
– Както споделих, в този момент съм ангажиран, останете през днешния ден, ще отидем на вечеря дружно, натърти той.
– Благодаря за уважението – отговорихме непринудено с Антон.
Синът на Ванга имаше да прави някаква работа в София, а ние тръгнахме по наши работи и се уговорихме да се срещнем в 5 часа следобяд пред Съдебната палата, където щеше да ни чака и прокурорът Татарчев.
Термометърът показваше съвсем 40 степени по Целзий. Чудя се по какъв начин изкарахме целия ден! В 5 часа тримата се срещнахме пред Съдебната палата. Синът на Ванга потегли да потърси прокурора. Върна се с новината, че Татарчев е ангажиран и не може да отидем на вечеря. Ако сме съгласни, щял да се опита на другия ден да откри малко време за нас.
– Съжалявам, афектирано споделих аз. Не сме пристигнали в София, с цел да ядем и пием с прокурора. Но той постъпи много невъзпитано, като ни накара целия ден да чакаме. А ние се съгласихме от почитание към него. И се върнахме назад на Рупите при Ванга.
– Како Ванге – рекох аз на пророчицата. – Прокурорът е един некултурен човек. Кой му е потърсил гощавки? Той ни предложи среща и по-късно ни отхвърли след 10 часа очакване.
Ванга изтръпна, стресна се сюрпризирана.
– Така ли се отнесе с вас?
– Да, како Вангe.
– Що имаше да ви каже?
– Иска ръкописите на чичо си доктор Христо Татарчев.
– Дайте му ги. Защо ще ги държите там!
– Разбира се, обещахме му, само че не помня къде са. Трябва да ги потърся.
– В долапа са, в този шкаф, който е покрай тавана.
– Добре, како Ванге, ще ги потърся и ще му ги предадем.
Неочаквано обаче Ванга ме запита:
– Ти, Вида, искаш нещо да ме питаш. Кажи, кажи, чувствам, че се отказваш.
– Да, како Ванге, желая твой съвет. Възнамерявам дружно със синчето ни да отида до Охрид, защото в този момент Македония е страна, с цел да се поклоня на гроба на моите родители, не можах да ги изпратя до безконечното им жилище. Когато починаха, бях политически бежанец, а там беше още Югославия, Белградска Югославия. Антон би трябвало да се върне на работа в Радио “Ватикана ”, по тази причина бих желала да отида сама с детето ни.
– Не, не – извика Ванга ядосано и бих споделила диктаторски. И продължи: – Аз не мога ли да отида, нали съм от Струмица! Ще те изстискат като лимон и ще те захвърлят.
– Како Ванге, твоята дума е закон за мен. Няма да отида.
– Кажи ми другия ти въпрос.
– Искам да остана с детето ми най-малко още малко тук в селото на Антон, Брезница, пиринския край, тъй като е още рано за учебното заведение.
– Не! – повелителен ми отговори Ванга и продължи: – Веднага с мъжа ти и детето да се върнеш в Рим. Там да живеете – нито в Америка, а и тук – не.
– Добре, како Ванге!
Още на другия ден купихме билет за мен и детето ни и тримата се върнахме в Рим, Италия. Вечна й памет на кака Ванга! Тя бе същински феномен. Аз доста я обичах и надълбоко почитах.
Когато се върнахме в Рим, аз търсих на всички места и не можах да ги намеря ръкописите на доктор Христо Татарчев. Спомних си какво ми сподели Ванга. Потърсих в този шкаф и ги открих. Казах си: феноменална жена!
Чрез сина на Ванга казахме на основния прокурор, че ще му предадем ръкописите публично, само че защото нямаме пари за билет, в случай че е допустимо, да ни заплати пътния билет или единствено на мен. Наистина имахме проблем, тъй като изплащахме жилището, който купихме с заем от банката.
Измина цяла година от този случай, а прокурорът Татарчев вместо да изпрати билет, стартира да ме заплашва, особено мен, че в случай че желали от България негови хора щели да ме докарат – в случай че би трябвало и дрогирана, и да вземат ръкописите.
Пак се срещнахме с Ванга. Аз й подарих един елегантен шал от Менча Кърничева, подарен й от патриоти от Бразилия. Когато й го дадох, споделих следното:
– Како Ванге, за мен ти си изключителна жена. Подарявам ти този шал, който е от една велика жена – тъй като самата ти си велика жена. ” Тя го одобри с огромна признателност.
Синът й ми се скара, задето не съм изпълнила обещанието за ръкописите.
– Не е правилно, дадох обещание и ще го извърша, само че би трябвало да ми се заплати билета, тъй като ще ги предам публично. Ванга мълчеше и не проговори. Тя знаеше какъв брой съм права в моите изявления.
Не предадох ръкописите на основния прокурор Иван Татарчев. Ясно ми стана, че той вероятно не би постъпил по този начин, в случай че бе самостоятелен. Държавна сигурност бе същата в ония години. Правеше ми усещане, че НИКОЙ не се интересуваше от гроба на доктор Христо Татарчев, а от материалните наследства. Минаха доста години от тези събития тогава.
Тази година през месец юни аз подарих ръкописите персонално като подарък на досегашния български дипломат в Рим Марин Райков. С мъжа ми Антон познаваме Марин още от лятото на 1990 година, когато се запознахме в Рим. Той ми съобщи въпроси от вестник “Зора ” за изявление с Иван Михайлов. Спомням си, че го бях поканила у дома, с цел да се запознае с Иван Михайлов. Марин, стеснявайки се, ми сподели: “Друг път, Вида, ще дойда, когато ще е подготвен с отговорите на въпросите ”.
В текста на ръкописите си доктор Христо Татарчев на никое място не е не запомнил да подчертае, че е българин от Македония и, че Вътрешна македонска революционна организация се е борила за избавяне на българщината посредством тогавашната формула “автономна Македония ”. Ръкописите са писани на прелестен книжовен български език.
Като умозаключение: несъмнено съм наследила чертите на един от прадедите ми, основния духовник Георги Бъндев, организатор на черквата “Свети Климент ”, където се пазеха мощите на светеца с епохи. Свещеник Георги Бъндев, дружно с племенника си, младият духовник Йоаким Мустрев, скрито придвижват короната и жезъла на Свети Климент в България преди нахлуването на сръбската окупаторска власт в Македония след 1912 година.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ