Обречени сме на пропаганда отвсякъде, но поне да беше качествена, а то - злоба и плюене
Веселин Стаменов
„ Липсва ми остарялата агитация “ – в случай че кажеш това през днешния ден, незабавно ще те разгласят за назадничав детайл, който въздиша по „ Кремиковци “. Само че аз не приказвам за петилетките. Говоря за онази, същинската, скъпата, лъскавата западна агитация, с която ние, децата от началото на осемдесетте, израснахме. Онова беше изкуство. Беше промишленост за фантазии, опакована в аромат на дезодорант „ Фа “ и видеокасети с неприятен дублаж.
Тогава пропагандата имаше мускули. Имаше челюст. Имаше Силвестър Сталоун, който самичък превземаше Афганистан, и Арнолд, който пушеше пури, до момента в който режеше глави на неприятни момчета. Схемата беше елементарна и почтена като пестник в лицето: неприятният прави нечистотия, положителният (който постоянно е с плочки на корема) потегля да отмъщава, по пътя оправя една мацка за лукс и най-после размазва злото под звуците на синт-поп. И ние вярвахме. Вярвахме, тъй като даже лъжата беше поднесена с усет.
Помните ли „ Фючърлогия “ на Щурците? Онова „ уоу-уоу, йе-йе “, което беше нашият незаконен паспорт за света? Или по-късно, когато паднаха стените под химна на Скорпиънс „ Wind of Change “ и маршовия темп на " Пет Шоп Бойс " в „ Go West “? Това беше качествена стока. Пропаганда, която те кара да се чувстваш част от нещо велико, от един нов, лъчезарен свят. Халал им парите на американците – заплатиха си на най-хубавите композитори, сценаристи и режисьори, с цел да ни излъжат красиво. И ние им благодарихме.
А през днешния ден? Днес пропагандата е като китайски спортен екип от битака – разшита в шевовете, мирише на евтина пластмаса и се разпада още при първото обличане. Сега нямаме „ Wind of Change “. Имаме влогъри. Небръснати, некъпани, омирисани на застоял въздух и енергийни питиета облици, които те гледат от екрана на телефона и ти изясняват по какъв начин да живееш. Днешната неолиберална агитация не се пробва да те въодушеви. Тя се пробва да те надвика.
В нея липсва разсъдък, липсва онази тиха мъдрост на огромния занаятчия. Всичко е сведено до завист и храчене. Ако не си склонен с последната „ вярна “ линия на държание, незабавно те лепват с етикета „ копейка “. Няма спор, няма причини. Има единствено зобане на клишета и дивашка сеч в обществените мрежи. Ако Сталоун беше сегашен инфлуенсър, нямаше да избавя заложници, а щеше да прави 15-минутно видео в YouTube по какъв начин плаче, тъй като някой го е „ мисджендърнал “ в Туитър.
Липсва размахът. Старата агитация беше като катедрала – голяма, внушителна, въпреки и празна от вътрешната страна. Днешната е като пластмасова тоалетна на софийски фестивал – тясно ти е, смърди и искаш да излезеш час по-скоро. Преди ни продаваха независимост, през днешния ден ни продават виновност. Преди ни караха да гледаме към звездите, през днешния ден ни карат да се срамим, че сме дишали.
Интелектът на актуалния агитатор е колкото на притихнал термометър – реагира единствено на „ топло “ и „ студено “ съгласно това какъв грант е преведен по сметката. Няма метафори, няма нюанси. Само директна инжекция от мръсотия в мозъка - стоял си на стол, на който стол преди този момент е стоял сина на дамата на водача на Пеевски.
Но пък, в последна сметка, може би по този начин е по-добре. Дойде най-хубавото време – времето, в което не е нужно да мислим. Защо ни е мозък, откакто имаме Изкуствен разсъдък? Той ще преценя кое е положително, кое е неприятно и кого би трябвало да ненавиждаме през днешния ден преди обяд. Ние, поколенията, просто ще превъртаме фийда, ще кимаме и ще чакаме идната порция евтина операция.
Обречени сме на агитация отвред, само че най-малко да беше със сюжет. Сега просто качеството е едва, неприятен спектакъл, в който публиката е принудена да пляска, с цел да не я изгонят от залата. Но нищо, значимото е, че е „ съвременно “. Уоу-уоу, йе-йе... единствено дето този път няма да има хепи енд. Просто батерията на телефона ще падне. По повеля на запада ще спрем да мислим, с цел да не ни плюят влогърите и да не извадят кирливите ни ризи със записи и очевидци в " Звън Ефир ", че като се напием си пускаме " Поручик Галицин "... Спираме да мислим, да му мислят поколенията след нас...
Фейсбук
„ Липсва ми остарялата агитация “ – в случай че кажеш това през днешния ден, незабавно ще те разгласят за назадничав детайл, който въздиша по „ Кремиковци “. Само че аз не приказвам за петилетките. Говоря за онази, същинската, скъпата, лъскавата западна агитация, с която ние, децата от началото на осемдесетте, израснахме. Онова беше изкуство. Беше промишленост за фантазии, опакована в аромат на дезодорант „ Фа “ и видеокасети с неприятен дублаж.
Тогава пропагандата имаше мускули. Имаше челюст. Имаше Силвестър Сталоун, който самичък превземаше Афганистан, и Арнолд, който пушеше пури, до момента в който режеше глави на неприятни момчета. Схемата беше елементарна и почтена като пестник в лицето: неприятният прави нечистотия, положителният (който постоянно е с плочки на корема) потегля да отмъщава, по пътя оправя една мацка за лукс и най-после размазва злото под звуците на синт-поп. И ние вярвахме. Вярвахме, тъй като даже лъжата беше поднесена с усет.
Помните ли „ Фючърлогия “ на Щурците? Онова „ уоу-уоу, йе-йе “, което беше нашият незаконен паспорт за света? Или по-късно, когато паднаха стените под химна на Скорпиънс „ Wind of Change “ и маршовия темп на " Пет Шоп Бойс " в „ Go West “? Това беше качествена стока. Пропаганда, която те кара да се чувстваш част от нещо велико, от един нов, лъчезарен свят. Халал им парите на американците – заплатиха си на най-хубавите композитори, сценаристи и режисьори, с цел да ни излъжат красиво. И ние им благодарихме.
А през днешния ден? Днес пропагандата е като китайски спортен екип от битака – разшита в шевовете, мирише на евтина пластмаса и се разпада още при първото обличане. Сега нямаме „ Wind of Change “. Имаме влогъри. Небръснати, некъпани, омирисани на застоял въздух и енергийни питиета облици, които те гледат от екрана на телефона и ти изясняват по какъв начин да живееш. Днешната неолиберална агитация не се пробва да те въодушеви. Тя се пробва да те надвика.
В нея липсва разсъдък, липсва онази тиха мъдрост на огромния занаятчия. Всичко е сведено до завист и храчене. Ако не си склонен с последната „ вярна “ линия на държание, незабавно те лепват с етикета „ копейка “. Няма спор, няма причини. Има единствено зобане на клишета и дивашка сеч в обществените мрежи. Ако Сталоун беше сегашен инфлуенсър, нямаше да избавя заложници, а щеше да прави 15-минутно видео в YouTube по какъв начин плаче, тъй като някой го е „ мисджендърнал “ в Туитър.
Липсва размахът. Старата агитация беше като катедрала – голяма, внушителна, въпреки и празна от вътрешната страна. Днешната е като пластмасова тоалетна на софийски фестивал – тясно ти е, смърди и искаш да излезеш час по-скоро. Преди ни продаваха независимост, през днешния ден ни продават виновност. Преди ни караха да гледаме към звездите, през днешния ден ни карат да се срамим, че сме дишали.
Интелектът на актуалния агитатор е колкото на притихнал термометър – реагира единствено на „ топло “ и „ студено “ съгласно това какъв грант е преведен по сметката. Няма метафори, няма нюанси. Само директна инжекция от мръсотия в мозъка - стоял си на стол, на който стол преди този момент е стоял сина на дамата на водача на Пеевски.
Но пък, в последна сметка, може би по този начин е по-добре. Дойде най-хубавото време – времето, в което не е нужно да мислим. Защо ни е мозък, откакто имаме Изкуствен разсъдък? Той ще преценя кое е положително, кое е неприятно и кого би трябвало да ненавиждаме през днешния ден преди обяд. Ние, поколенията, просто ще превъртаме фийда, ще кимаме и ще чакаме идната порция евтина операция.
Обречени сме на агитация отвред, само че най-малко да беше със сюжет. Сега просто качеството е едва, неприятен спектакъл, в който публиката е принудена да пляска, с цел да не я изгонят от залата. Но нищо, значимото е, че е „ съвременно “. Уоу-уоу, йе-йе... единствено дето този път няма да има хепи енд. Просто батерията на телефона ще падне. По повеля на запада ще спрем да мислим, с цел да не ни плюят влогърите и да не извадят кирливите ни ризи със записи и очевидци в " Звън Ефир ", че като се напием си пускаме " Поручик Галицин "... Спираме да мислим, да му мислят поколенията след нас...
Фейсбук
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ