Защо не можем да си спомним живота като бебе?
Вероятно в действителност е добре, че не можем да си спомним по какъв начин се измъкваме през тръба, толкоз тясна, че безусловно изкривява черепа ни, по какъв начин зъбките ни израстват от венците на случайни шпации и по какъв начин пълним пелените съвсем непрекъснато. Но съгласно ново изследване до момента не е било напълно ясно за какво се радваме на този дребен шанс – и както се оказва, бебетата весъщност не не помнят толкоз, колкото си мислехме.
Детската амнезия, както механически се назовава феноменът на забравянето на живота преди три-четиригодишна възраст, е сложна за проучване. Причината за това е явна: бебетата, както е известно, не са доста разговорливи.
„ Отличителната линия на този вид мемоари, които назоваваме епизодични, е, че можете да ги опишете на другите “, изясни Ник Търк-Броун, професор по логика на психиката във Факултета по изкуства и науки на Йейл и основен създател на проучването, в изказване. „ Но това не е допустимо, когато става въпрос за бебета, които не са вербални. “
Очевидно е бил нужен друг метод – подобен, който да употребява мощните страни на бебетата, като да вземем за пример да лежат и да гледат неща.
„ Изследвахме механичната основа на тази детска амнезия, като сканирахме мозъците на будни бебета с функционален магнитен резонанс, до момента в който те извършват задача за помнене “, се споделя в публикацията. Това може да звучи като огромно искане към едно малко бебе, само че бъдете сигурни: тази „ задача за помнене “ се състоеше единствено в разглеждането на няколко фотоси и забелязването, че една от тях се повтаря.
Ако бебетата са разпознали дубликата, екипът би трябвало да може да разбере: „ Когато бебетата са виждали нещо единствено един път преди този момент, чакаме да го преглеждат повече, когато го видят още веднъж “, споделя Търк-Броун. „ Така че в тази задача, в случай че бебето се взира повече в предходното изображение, в сравнение с в новото до него, това може да се пояснява като различаване на познатото изображение. “
Но какво ще се случи в дребните им главички? Досега преобладаваше мнението, че бебетата не могат да образуват епизодични мемоари, тъй като частта от мозъка, която дава отговор за това – хипокампусът – към момента не е задоволително развита. Това е рационална догадка, само че нейното потвърждаване или оборване не беше допустимо (бебетата, като се изключи че не са доста приказливи, не са и положителни в това да стоят неподвижни за дълъг интервал от време, да следват инструкции или да обръщат внимание).
През последното десетилетие обаче тази преграда последователно беше преодоляна – и в този момент екипът съумя да мери хипокампалната интензивност на бебетата по време на осъществяването на задачата. Това, което те откриха, е в цялостен прорез с досегашните догатки за детските мозъци: колкото по-дълго бебето гледаше познато изображение, толкоз по-силна интензивност се наблюдаваше в хипокампуса му.
И освен това, само че тя се е случвала точно в региона, обвързвана с епизодичната памет при възрастните – резултат, който „ допуска, че способността за шифроване на самостоятелни мемоари се появява още в бебешка възраст “, написа екипът. Макар че резултатът е видимо по-силен при бебетата над 1 година, които съставляват половината от 26-членната извадка, той е налице при всички тях, което значи, че епизодичните мемоари могат да се образуват доста преди 3 или 4 години, както сме привикнали да допускаме.
Разбира се, това води до един натурален въпрос: в случай че мозъкът ни основава тези мемоари, къде отиват те?
Търк-Броун и сътрудниците му не са сигурни, само че въпреки всичко имат няколко хрумвания. Може би спомените се основават, само че се съхраняват единствено за малко време; може би, както условно подсказват продължаващите проучвания на екипа, спомените към момента съществуват, само че са заключени по някакъв метод, недостъпни за мозъците на възрастните. По принцип наподобява, че „ детската амнезия е проблем със спомнянето “, изяснява Търк-Броун.
„ Работим, с цел да проследим трайността на хипокампалните мемоари през детството – споделя той, – и даже започваме да преглеждаме радикалната, съвсем фантастична опция, че те могат да се запазят под някаква форма и в зрелост, макар че са недостъпни. “
