Верка Стоянова е сред най-добрите ни разпределителки в историята, като

Верка Стоянова е измежду най-хубавите ни разпределителки в историята, като печели всичко с екипа на ЦСКА. Стоянова е европейска шампионка и бронзова медалистка от Олимпийските игри в Москва 1980. Носител е на КЕШ през 1979 година и на КНК през 1982 година, когато извършва функционалностите на капитан и треньор.

Именитата ни волейболистка даде изявление пред клубния уебсайт на ВК ЦСКА.

- Г-жо Стоянова, ще ви върнем малко по-далеч във времето, с цел да ни разкажете какви са спомените ви от началото на интервала в ЦСКА.

– Честно казано първата си подготовка с екипа на ЦСКА не я помня толкоз ясно, защото аз започнах в Септември София и чак през 1968 година, когато стана обединяването, прекосих при „ алените “. То на процедура главната част от отбора ни се преля в ЦСКА, отпред с Фанка и Райчо Шаханови, които ни бяха треньори в оня интервал и всичко стана толкоз гладко, че просто бе продължение на кариерата ми.

- А какво бихте споделили за първите срещи с „ алените “?

– Това е интервал, в който всеки мач бе значим. Тъй като сливането стана по този метод, малко ми убягва въпросната първа среща. Но в случай че се върна още по-назад във времето ще ви разкрия, че дебютирах в женския волейбол със Септември на шампионат в Пардубице (Чех), когато бях на 12 години. Бяхме дружно с една моя съотборничка при децата – Пенка. Взеха ни, като ни пуснаха даже да играем. Влязох на полето и страстта бе невероятна. Това бе първият ми орден, който обаче ми го откраднаха след това на гарата в Будапеща и беше огромен реф поради случилото се.

- Можете ли да отличите дуел или интервал с екипа на ЦСКА?

– Много са паметните срещи. Особено в интервала, когато играехме в европейските шампионати. В Плувни станахме шампионки на Европа, тогава бях и играещ треньор. Случи се по този начин, че навръх рождения ми ден играхме финала и станахме първи. Никога няма да не помни този дуел.



- Как се случи, че вие станахте играещ треньор, освен това капитан?

– Иван Сеферинов ни беше треньор, само че не знам заради какви аргументи бе освободен. Не е моя работа и в никакъв случай не е било да се греша в тези неща. Трябваше да заминем и да играем и някой трябваше да поеме отговорността. Аз обичам да предвождам на полето, постът ми беше подобен, и стана тъй че ми се насъбра всичко вкупом. Но не се окайвам, тъй като добре се получи.

- Кои са треньорите, които оказаха най-силно въздействие върху развиването ви?

– В началото бяха кака Фани и бате Райо. Те ни бяха като майка и баща и за тях единствено суперлативи може човек да каже, въпреки че хората са ги не запомнили. След това Митьо Димитров, с който станахме европейски шампионки в Измир. После и Васил Симов, с който имахме мощни години и в националния тим. Всеки си има метод и метод.

- А кои са имената на девойките до вас, с които изградихте най-близки другарства?

– Ние имахме триумфи, тъй като бяхме страхотни приятелки. Нямаше мач, след неговия край, да не излезем с гаджетата, а след това и с мъжете си. Ходихме дружно на кафета, в чужбина на пазар, с цел да не купим едно и също, беше доста занимателно. Но най-близката ми другарка е Мая Стоева, с която съм дружно от 3-годишна, тя ми е повече от сестра. С нея започнахме лека атлетика, като аз отидох да играя волейбол, а тя остана на пистата. Чак като стартира да има проблеми с коленете пристигна при мен. Останахме приятелки и до ден-днешен. Всичко ни се получаваше една след друга. Когато нейният мъж влезе боец, моят постоянно носеше по два букета – един за нея и един за мен. Навсякъде бяхме дружно, фамилни другари. Руми Каишева, Цеца Божурина, Валентина Харалампиева,

Ваня Манова, Десислава Никодимова, Емилия Пашова, с безусловно всички поддържаме връзка и съвсем всеки месец опитваме да се виждаме. Няма ли колектив, няма по какъв начин да биеш. Сега като ги виждам, доста от тях не се понасят вътре на полето, по какъв начин да стане да печелят?!

- А по какъв начин се справяхте с прословутото напрежение в ЦСКА?

– Нямаше напрежение. От нас се искаше единствено да играем. Имаше отговорност, само че тя идваше от нас, самите. Сега ме боли като чуя, че треньорът не успявал да стимулира играчите. Ама какво значи той да стимулира? Аз в случай че не желая, в случай че не го искам, той какъв брой ще ме стимулира? Може да ми покаже нещо, да ме накара да направя нещо, само че мотивацията е персонална. Аз би трябвало да желая и да се боря. В днешно време всички гледат в паничката на другия. „ Аз желая да отида в Италия “. Но с цел да отидеш, първо направи нещо за тази страна, да те видят, да те пожелаят. Нас ни пуснаха на по 30 години.

- Дълги години триумфи и победи. Имахте ли сложни интервали, с травми да вземем за пример?

– Да чукна на дърво, не. Имах единствено две травми. Едната беше от блок, като в никакъв случай бях скочила повече и топката ме удари през лакътя, като месец имах болки. При втората, състезателката до мен стъпи от горната страна ми и си изкълчих глезена. Тогава не познавах такива травми и вместо да сложа лед, в махалата едно момче ми сподели да си сложа лук с оцет и сол. Сутринта кракът ми беше троен, зелен, посинял, пожълтял. Докторът като разбра, напряко ме направи на „ две стотинки “.

- Вие сте измежду емблемите като разпределител. Как застанахте на този пост?

– Аз самата взех решение. Докато бях старша възраст, играех като нападател. Но като наближих при дамите, останах същата на височина 170 см, а останалите по-високи и няма място за мен. В тези времена тренирахме всичко, не както е в този момент да стоят в „ зона 4 “. Играехме на всички места, сложен играч. И трябваше да стана разпределителка. Но и треньорът има заслуга, тъй като е видял, че имам качества. За мен се оказа печеливш билет.

- Какво би трябвало да умее един волейболист на такава основна позиция?

– Трябва да си доста остроумен, бдителен и да умееш да ръководиш, да си водач. Не е като другите, да чакаш да ти вдигнат топката. Освен това човек би трябвало да има взор и да обича да рискува. Аз се подигравам, че имам очи и на гърба. Возя се в трамвая и виждам номерата на колите, върша неща, които развиват мисленето и мозъкът да работи непрекъснато. За да стигнем до огромните триумфи с Васил Симов, една година тренирахме единствено захождането. Сега знаят единствено висока топка и модерното „ пайп “, а ние при положително посрещане правехме невероятни неща. Тренирахме до пристъп. Със затворени очи можех да удрям сервис където си желая, а в този момент не могат да вкарат и флот!

- Кои са полезностите, на които се научихте в ЦСКА?

– Не става въпрос единствено за ЦСКА, а въобще в спорта, доста е значима дисциплината, самоуважението и уважението към другите. Също по този начин искреността. От всичко най-мразех да ме лъжат. И като станах треньор им споделях – всичко признавам, само че да ме лъжат не разрешавам. Първо лъжеш себе си, а по-късно всички останали.

- Накъде поехте след ЦСКА?

– 8 години в Италия. Първо играех, а по-късно станах и треньор. Бях с Мая там още веднъж. Бяхме си като българска колония и ни беше доста елементарно. После пристигнаха Сеферинов и Жоро Драганов, също със фамилиите си. Много бързо научихме езика. За два месеца стана, бързо се вписахме в ситуацията.

- Как ви се коства обстановката в ЦСКА в последните години?

– Честно казано, напряко се чудя по какъв начин се оправят, предвид на проблемите към базата и финансовата рецесия. Срамота е това, което се случи с ЦСКА през годините и това отношение към клуба. Шапка им смъквам на Сашо Попов и Верка Николова, тъй като те са двамата „ виновници “, които в случай че не бяха тук, ЦСКА от дълго време да е закрит, както стана с Левски в един интервал. Продължават да се борят, за което ги приветствам.

- Какъв съвет бихте дали на актуалните играчи на ЦСКА?

– Преди всичко би трябвало доста труд, предпочитание и да обичат клуба за който играят. Животът не е единствено ЦСКА, могат да отидат и на друго място, само че там откъдето си излязъл, би трябвало до края на живота да си признателен и предан.





Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,