Венелина Венева: Може би не успях да се реализирам заради треньорски грешки
Венелина Венева гостува в предаването “Код Спорт “ по ТВ+. Тя е едно от огромните имена в царицата на спортовете – леката атлетика. Дори и на 44 години продължава да провокира себе си във високия скок. Има медали от международни и европейски шампионати и е деветкратна републиканска шампионка, като последният успех пристигна преди малко повече от месец. Участва на четири олимпиади, 14 международни шампионати и 13 европейски шампионата.
- Здравей, Венелина! Докога смяташ да се състезаваш? Питам те, тъй като на 3 февруари завоюва девета републиканска купа в скока на височина.
- Човек доста мъчно може да прави това, което обича. Аз съм щастливка, че съумявам в това отношение. Общо взето се състезавам за мое наслаждение. От може би три години стопирах да пъдя нормативи за огромни надпревари. Имам много задължения с моя клуб, дори към този момент са два… Децата ми вземат по-голямата част от вниманието и когато ми остане време упражнявам, само че тръпката е невероятна!
- Какво си сподели, когато още веднъж завоюва купата в “Асикс Арена “? Нещо особено намерения ли си или нещата минаха рутинно?
- Много бях щастлива и в същото време доста разочарована, тъй като изпод децата не могат да доближат една кандидат-майсторска норма от 175 см, с цел да ме бият. Но въпреки всичко е доста хубаво, когато на тези години успееш отново да вземеш републиканска купа.
@@@
- Много години дисциплината скок на височина се считаше, че е “българска “. Ключова роля в нея имаха Йорданка Благоева, Людмила Андонова, Стефка Костадинова, ти, Мирела Демирева. Рекордът на ръководителя на БОК от 209 см към момента не е усъвършенстван. Толкова ли е трагична обстановката сега в тази дисциплинираност?
- Ситуацията в последните 15 години е една и съща. Все повече материалната база откъм бранша за скок на височина стартира да липсва. Например в Пловдив залата, в която се приготвяше Стефка Костадинова, я дадоха на баскетбола. В Русе залата, в която аз съм скачала, сега е дадена мисля за карате или някой различен от бойните спортове. Ето, сега се занимавам с деца в Перник в клуба, който открихме с моя брачен партньор. А в целия град няма едно скочище, където да приготвя или най-малко да открия този гений. Може би това е една от главните аргументи. Таланти не липсват, само че по какъв начин да ги запалиш, по какъв начин да им покажеш?
- В елитния спорт за какво няма конкуренция в бранша?
- Има, редуват се на интервали. В един интервал има над 10 състезателки, които скачат над 2 метра. В различен интервал това потомство си отива. Винаги има спад и нагорнище. Просто сега е интервал на спад във високия скок. Но идва олимпиада и след една година ще бъде напълно друго.
@@@
- Спомена за материалната база – какво би трябвало да се усъвършенства, с цел да има повече деца в спорта?
- По принцип има ужасно доста деца сега. И родителите започнаха да схващат, че здравето и спортът са най-важни. Но, ето - в София нямаме зала, в която да упражняваме. Да, “Асикс Арена “ е доста хубава, само че тя е за национални състезатели, за картотекирани състезатели. Има едно НСА, където 300 индивида упражняват на 100 квадрата. Има недобри експерти, които сега се занимават с атлетика. Сега всеки втори става треньор. Понякога децата се чудят за какво са на тази писта. Попадала съм на деца, които една година упражняват атлетика и в един миг не са научени на главните неща. А би трябвало да се тръгне от една основа, с цел да се стигне до асортимент и основаването на един играч. Правят се бази, игрища по европейски планове, което в последно време е доста съвременно, в дадени села и градове, където има 1000-2000 индивида. А не може да се употребява там, където фактически има деца. Където има потребност от спортна база, тя липсва, за жалост.
- Имаш световен взор върху финансирането в народен тим, в първокласен клуб, в новак клуб като твоя. Правилно ли е то?
- За мен не е вярно. От три години със остарелия ми клуб, с който работя, нямам никаква поддръжка нито от министерство, нито от на никое място. Много е мъчно да се откри спонсор. Нямам опция даже да купя по един екип на децата. Финансират се огромни клубове, които от години са построени. Бивши сдружения, които сега са частни клубове. Те естествено събират максимума от гении и брой хора, а по новите планове, основани в министерството, би трябвало да имаш от дребни деца, през младша и старша възраст, младежи, до мъже и дами, с цел да получиш някакви точки за финансиране. Изискват доста от младите клубове, които имат предпочитание, само че нямат опция и подготвена спортна база. А с цел да привлечеш огромните състезатели, би трябвало да им предоставиш някакви условия и заплата.
- Не е ли проблем генерално на българския спорт, че дребните клубове се появяват и умират и по този начин не се подават фрагменти към пирамидата нагоре?
- Да, тъкмо това е една от главните аргументи. Има много някогашни огромни спортисти, които се захващат и имат предпочитание да предадат опита си, само че в един миг се сблъскват с тази обстановка. Няма поддръжка отникъде, а тези хора също гледат фамилии. Колкото и да обичаш спорта, в един миг желанието ти се изпарява. За жал се получава този провал и губим много в спорта.
- А ти по какъв начин оцеляваш в тази обстановка?
- Малко като Дон Кихот. Всеки ме пита – колкото да се справяш, а в този момент втори клуб… Просто от три години пребивавам отвън София, покрай Перник. Доста постоянно вървя до града и ме питат: “От 15 години в нашия град атлетиката е замряла. Защо ти като огромен състезател не почнеш да се занимаваш с нашите деца? “ Тази година със брачна половинка ми взехме решение да открием нов клуб. Много е мъчно сега, клубът още не е прочут в града. Не се знае, че има атлетика. Но се надявам последователно да го развия. Понякога се обезверявам и си споделям, че е безсмислено. Влагаш всичко от себе си и в последна сметка отсреща не е това, което очакваш. Но тези дечица си заслужават вниманието. Като се захванеш, няма по какъв начин да ги оставиш. Само като им видиш погледа и желанието, може да са малко, само че те държат.
@@@
- Ще те върна към началото на твоята кариера. Родена си в Русе - кой те откри за леката атлетика? Какво ти хареса в скока на височина?
- Много необичайно всичко се случи още в трети-четвърти клас. Бях доста буйно дете. Даваха международно или европейско по малкия екран и видях Людмила Андонова. Уникална жена, неповторима прелест! Като видях този скок, този полет, просто се влюбих на момента! Постепенно моята сестра Кремена стартира да тренира лека атлетика. Откри я Чавдар Чендов, моя втори треньор. Имаше една доста странна обстановка – разболях се от жълтеница, а жадувах да упражнявам. Докторите ми споделиха, че би трябвало да не помни за спорта, а бях четвърти клас. Тогава Чендов се застъпи за мен и сподели: “Сестра е надарена. Приемете това дете в спортното учебно заведение, може би нещо ще стане от него. “ Така започнах при моята първа треньорка Маринела Христова. Много я обичам, неповторим човек! Сега сме приятелки и като се забележим пием кафе. Много ми е прелестно да поддържам връзка с нея. Знаете, че през тези времена беше доста мъчно, доста строго. Тогава мислех, че е доста строга треньорка. Но след това като израснах като човек, разбрах какво е правила за мен и съм доста признателна.
- Не те ли желаеха от други спортове?
- Не! Бях безапелационна – единствено атлетика и висок скок! Като цяло обожавах атлетиката. Бях доста добра и на дълъг скок. Чавдар Чендов сподели по този начин: “Като завършиш спортното учебно заведение, идваш при мен и те вършим шампионка на скок дължина. “ Отдаваше ми се ужасно доста. После като се откри дисциплината троен скок, моята сестра беше първата рекордьорка в тази дисциплинираност. Явно нещо генетично има в нашето семейство. Но се получи по този начин, че отидох в София да изучавам. За страдание Чендов умря. Уникален човек, неповторим треньор! Бившият ментор на Христо Марков. Много съм му признателна и просто скърбя, че не е тук, с цел да му благодаря за всичко, което научих от него. Най-вече съумях да взема от него човечността.
- Много рано още като госпожица започваш да постигаш неповторими резултати. Първият връх е в Добрич – помниш ли го?
- Помня го, несъмнено. Бях на 15 години. Беше доста необичайно, че два дни преди надпреварата, не ми се получаваше по никакъв метод тренировката. А за мен това беше краят на света! Моята треньорка Маринела беше доста разочарована. Каза, че няма да вървим на надпреварата, с цел да не се посрамвам. А аз отговорих: “Другарко, апелирам ви, пуснете ме! Обещавам ви, че ще скоча! “ Скачах с най-хубавите от по-голямата възраст. Случи се по този начин, че скочих 193 см – международен връх. Когато обещая, се боря до дъно! Никога не се предавам!
- Кое беше първото ти огромно съревнование и по какъв начин се почувства измежду елита в света?
- Мисля, че беше през 1991 година първото международно състезание за мъже и дами, на което ме поканиха. Бях госпожица, на 16 години. Преди това станах втора на европейско за моята възраст. Биха ме по опит с моя резултат. При мен доста постоянно се получава по този начин – някаква неточност ми взима златото или медала. Като премия федерацията реши да ме изпрати. На това огромно състезание в Токио бях ужасно впечатлена. Страната е неповторимо забавна като нация и като просвета. Видях всички дами в скока на височина. Беше доста забавно да видя и най-бързия човек тогава Бен Джонсън онлайн. Може би от адаптацията, целият ни тим не можа да се показа доста добре, само че възприятието беше неповторимо. Но добър опит, положително начало, добър старт за моята кариера.
- Имаш и купа на троен скок – това каква случка беше?
- Честно казано, ужасно доста ми се отдава тази дисциплинираност. Даже за мен е доста по-лесна. Когато скачам висок скок, имам много интервенции. Положението на крайници е такова, че при тази огромна скорост, би трябвало да я превърнем във вертикал. Това състояние е доста травматично и при всяко слагане аз получавам неповторими болки, до момента в който при тройния скок си е напълно обикновено и естествено. Бягаш напред и поставяш напред крайници. Нямаше ги тези болки и ми беше доста, доста прелестно да упражнявам и да скачам троен скок. Просто нямаше опция – постоянно бях травмирана и се пазех за високия скок. Така нямах опция да се осъществявам на съревнование. Имам доста положителни резултати на тренировки, само че постоянно избягвах да се състезавам на троен скок. Просто по този начин се получи тогава. Реших да опитвам, беше случка. След това имах по-задълбочена работа в тройния скок и мислех да се пусна, само че отново се получи една контузия и за жалост не можах да пускам в огромно състезание на тази дисциплинираност.
- На 22 години записа първото си присъединяване на олимпийски игри в Атланта през 1996 година Впоследствие бе на още три огромни форума – в Сидни, Атина и Лондон. Защо не съумя да реализираш капацитета си? Какво ти попречи?
- Може би треньорски неточности. За всички тези над 30 години в националния тим с ежедневни тренировки не ме оставиха да почивам нито една година, макар че имам три интервенции. Имах пропускане на зимен или летен сезон, само че не и цяла година, с изключение на когато родих моята щерка. Постоянно си на педали, тренираш когато и да е, непрестанно се състезаваш и това докара до ужасно доста контузии и интервенции, които не ми разрешиха да осъществявам това, което мога. Може би също по този начин не уцелих треньора. Минах през треньори, които към този момент са постигнали олимпийски първенци и международни върхове. Не са имали този хъс и предпочитание да се потвърдят.
@@@
- За коя олимпиада беше най-добре готова и имаше шансове?
- За Сидни. Две години поред бях номер 1 в света като резултати. Два пъти съм ходила в Австралия и може би поради дългото пътешестване, два пъти пристигах там в двойна пневмония. На олимпиадата бях с 39 градуса температура, на системи. Докторът на битката седеше всекидневно до мен и ми преливаше системи. Валеше дъжд на квалификацията. Едвам станах да отида на финала и въпреки всичко приключих девета. Беше доста тежко, само че бях в супер форма и въпреки всичко смятах, че мога да направя добър резултат на тази олимпиада.
- Кои са най-големите ти триумфи в кариерата?
- За мен всички са доста значими и скъпи. Раздавала съм се за всички. Може би петото място на европейско състезание със 193 см ми беше най-тежкото, тъй като имах три скъсани връзки, раздрано сухожилие и не можех да си стъпя на крайници. На квалификацията скъсах още една връзка, само че се класирах за финала. Д-р Лозанов сподели, че не мога да скачам, тъй като това тотално увреждане може да докара до съдбовен край. Но си споделих, че щом съм на край, ще направя всичко! Така без загрявка, би ми един “Лидокаин “ да не чувствам нищо в глезена, направих скок 193 см и заех пето място, след което незабавно се оперирах. Това е надпреварата, което най-вече помня. Събрах се оптимално, с цел да направя това, за което се бях трудила 10 месеца.
- Заради една друга твоя травма през 2002 година се повдигна дискусия за застраховките на спортистите ни. Тогава страната не финансира твоето лекуване. Какво се случи?
- Двете интервенции ми прави един доста добър лекар във Финландия. Дори много български спортисти минаха през него. Беше доста ангажиран и ми сподели: “Венелина, на тази дата след четири дни в толкоз часа мога да те оперирам. “ А аз нямах средства. За първата интервенция си продадох колата, телефони, каквото имах. Но за втората нямах никакви пари. Тогава министър беше Васил Иванов – Лучано. Казах му, че след два дни би трябвало да се оперирам, другояче с моята кариера е свършено. Уникален човек! Това беше най-хубавият министър през всички години, в които съм била спортистка. Не единствено за мен и други сътрудници споделят, че е направил ужасно доста за спорта. Обичаше спорта, съчувстваше на спортистите, даваше всичко от себе си. Каза ми, че в случай че до два дни не откри парите, ще ги извади от джоба си. Така и стана – заплати интервенцията! Така съумях да продължа да се състезавам. Уникален жест от негова страна! Но нито една институция не пожела да помогне в този миг. После се надпреварваха – кой щял да изплаща, кой да носи документи при приключен факт, когато взех орден. Застраховките станаха наложителни. Имам дълга кариера с доста случки. Минаха много генерации, до момента в който продължавах да се състезавам. Успях да скачам с всички огромни български атлетки, с изключение на с Йорданка Благоева. Голям опит и огромна история.
- Най-тежките ти моменти? Имаше две години, в които не се състезаваше – по какъв начин се преодолява такова нещо?
- Трудно е, тъй като когато си прав и те набедят в нещо… Такъв човек съм, че в случай че в действителност съм сбъркала, ще си поема виновността. Естествено, че на никой слаб играч няма да търсят мръсотии. Но се получи по този начин, че пречех на много страни. Накрая стана ясно – единият умря, а другият сега е в пандиза за подкупи. Неприятна тематика, не желая да се връщам в тези години. Обичам да не помня всичко и да остане единствено хубавото от спорта.
- Смяташ ли, че някои състезатели ги пазят?
- О, да. Където има пари, знаете по какъв начин е. За жал доста късно хората прогледнаха и видяха, че всичко е пари. Когато зад тила ти стои огромна и богата страна, нещата стават доста по-лесно. Знам много случаи, само че не е хубаво да се споделят. В последните 10 години ми станаха ясни нещата. Но като си млад, за теб спортът е чист, всичко е вярно. Отиваш, скачаш, дават ти медал… А са доста огромни подмолните игри. През спорта минават доста пари, а където са намесени пари, всичко става мръсно.
- С какво се занимава сега Венелина Венева? Спомена за двете школи – каква цел си си сложила с тези деца?
- Много е мъчно, само че просто това обичам да върша. Обичам да сътворявам. Няколко месеца бях фитнес инструктор, само че не е за мен. Там не създавам, а желая да сътворявам и да предам моя опит. Все още диря индивида, тъй като тази дисциплинираност не е доста, доста работа и в един миг се получава. Просто би трябвало да намериш индивида, да намериш гения и тогава идва извайването. Все отново човек би трябвало да се занимава с това, което обича и аз го върша, колкото и мъчно да е.
- Съжаляваш ли за нещо? Животът е еднопосочна улица, само че в случай че можем да върнем лентата обратно, какво би трансформирала?
- Съжалявам, че се доверих на човек, който не заслужава. Отне ми много години, много победи, доста неща. За мен най-страшното е измяната и да се довериш на неверния човек.
- Не споменаваш имена…
- Треньор е. Не искам да загатвам името.
- Дъщеря ти Неапола избра волейбола пред скока на височина. Не можа ли да окажеш помощ да вземе “правилното решение “ или брачният партньор ти Николай, който е някогашен волейболист, се наложи?
- По принцип това не е погрешно решение. Никой не е повлиял. Откакто проходи, брачният партньор ми я качи на ски. Мина през баскетбол, художествена гимнастика. Страшен каучук е, гимнастиката още плаче за нея. Страхотен плувец беше. Спортът е здраве и искахме сама да си избере. Не е от брачна половинка ми, тъй като той първо е минал през атлетиката, по-късно е бил първенец в Левски на волейбол и е занаятчия на спорта по колоездене. Но преди време баба на Неапола е била капитанка на националния тим от града на волейбола – Перник. Може би най-много от нея е взела гена. Уникален гений! За страдание, заради несръчност на лекари толкоз години детето ми не можа да осъществя това, което може да е.
- Какво се случи?
- На 11 години направиха реорганизация на коляното, извадиха капачка единствено и единствено, с цел да вземат повече пари. А докторите знаят, че на тази възраст реорганизация не би трябвало да се прави. Жестоки болки с непрекъсната вода в коляното. Седем години държа гвоздей в коляното си, а трябваше да се извади след 6-7 месеца. Докторът обаче нищо не сподели. Детето се изтеза тотално. Ходеше единствено на мачове, съвсем не можеше да тренира, с цел да може да се развива. За мен това е напряко ликвидиране на деца! Просто убиха бъдещето на детето ми!
- Как релаксира едно спортно семейство като вашето?
- Дъщеря ми споделя, че не може да стои повече у дома, тъй като приказваме единствено за спорт. Страничните ни занимания отново са свързани със спорта. Обичаме лятото да отидем някъде на море, където няма хора и да си починем. Общо взето спортът ни е в кръвта.
- Лесно ли се поддържа такава фигура?
- В началото по време на пубертета беше доста мъчно, само че след това е метод на живот. Спортът основава положителни привички – с тренировки и вярна храна става елементарно.
Снимки: Sportal.bg
- Здравей, Венелина! Докога смяташ да се състезаваш? Питам те, тъй като на 3 февруари завоюва девета републиканска купа в скока на височина.
- Човек доста мъчно може да прави това, което обича. Аз съм щастливка, че съумявам в това отношение. Общо взето се състезавам за мое наслаждение. От може би три години стопирах да пъдя нормативи за огромни надпревари. Имам много задължения с моя клуб, дори към този момент са два… Децата ми вземат по-голямата част от вниманието и когато ми остане време упражнявам, само че тръпката е невероятна!
- Какво си сподели, когато още веднъж завоюва купата в “Асикс Арена “? Нещо особено намерения ли си или нещата минаха рутинно?
- Много бях щастлива и в същото време доста разочарована, тъй като изпод децата не могат да доближат една кандидат-майсторска норма от 175 см, с цел да ме бият. Но въпреки всичко е доста хубаво, когато на тези години успееш отново да вземеш републиканска купа.
@@@ - Много години дисциплината скок на височина се считаше, че е “българска “. Ключова роля в нея имаха Йорданка Благоева, Людмила Андонова, Стефка Костадинова, ти, Мирела Демирева. Рекордът на ръководителя на БОК от 209 см към момента не е усъвършенстван. Толкова ли е трагична обстановката сега в тази дисциплинираност?
- Ситуацията в последните 15 години е една и съща. Все повече материалната база откъм бранша за скок на височина стартира да липсва. Например в Пловдив залата, в която се приготвяше Стефка Костадинова, я дадоха на баскетбола. В Русе залата, в която аз съм скачала, сега е дадена мисля за карате или някой различен от бойните спортове. Ето, сега се занимавам с деца в Перник в клуба, който открихме с моя брачен партньор. А в целия град няма едно скочище, където да приготвя или най-малко да открия този гений. Може би това е една от главните аргументи. Таланти не липсват, само че по какъв начин да ги запалиш, по какъв начин да им покажеш?
- В елитния спорт за какво няма конкуренция в бранша?
- Има, редуват се на интервали. В един интервал има над 10 състезателки, които скачат над 2 метра. В различен интервал това потомство си отива. Винаги има спад и нагорнище. Просто сега е интервал на спад във високия скок. Но идва олимпиада и след една година ще бъде напълно друго.
@@@ - Спомена за материалната база – какво би трябвало да се усъвършенства, с цел да има повече деца в спорта?
- По принцип има ужасно доста деца сега. И родителите започнаха да схващат, че здравето и спортът са най-важни. Но, ето - в София нямаме зала, в която да упражняваме. Да, “Асикс Арена “ е доста хубава, само че тя е за национални състезатели, за картотекирани състезатели. Има едно НСА, където 300 индивида упражняват на 100 квадрата. Има недобри експерти, които сега се занимават с атлетика. Сега всеки втори става треньор. Понякога децата се чудят за какво са на тази писта. Попадала съм на деца, които една година упражняват атлетика и в един миг не са научени на главните неща. А би трябвало да се тръгне от една основа, с цел да се стигне до асортимент и основаването на един играч. Правят се бази, игрища по европейски планове, което в последно време е доста съвременно, в дадени села и градове, където има 1000-2000 индивида. А не може да се употребява там, където фактически има деца. Където има потребност от спортна база, тя липсва, за жалост.
- Имаш световен взор върху финансирането в народен тим, в първокласен клуб, в новак клуб като твоя. Правилно ли е то?
- За мен не е вярно. От три години със остарелия ми клуб, с който работя, нямам никаква поддръжка нито от министерство, нито от на никое място. Много е мъчно да се откри спонсор. Нямам опция даже да купя по един екип на децата. Финансират се огромни клубове, които от години са построени. Бивши сдружения, които сега са частни клубове. Те естествено събират максимума от гении и брой хора, а по новите планове, основани в министерството, би трябвало да имаш от дребни деца, през младша и старша възраст, младежи, до мъже и дами, с цел да получиш някакви точки за финансиране. Изискват доста от младите клубове, които имат предпочитание, само че нямат опция и подготвена спортна база. А с цел да привлечеш огромните състезатели, би трябвало да им предоставиш някакви условия и заплата.
- Не е ли проблем генерално на българския спорт, че дребните клубове се появяват и умират и по този начин не се подават фрагменти към пирамидата нагоре?
- Да, тъкмо това е една от главните аргументи. Има много някогашни огромни спортисти, които се захващат и имат предпочитание да предадат опита си, само че в един миг се сблъскват с тази обстановка. Няма поддръжка отникъде, а тези хора също гледат фамилии. Колкото и да обичаш спорта, в един миг желанието ти се изпарява. За жал се получава този провал и губим много в спорта.
- А ти по какъв начин оцеляваш в тази обстановка?
- Малко като Дон Кихот. Всеки ме пита – колкото да се справяш, а в този момент втори клуб… Просто от три години пребивавам отвън София, покрай Перник. Доста постоянно вървя до града и ме питат: “От 15 години в нашия град атлетиката е замряла. Защо ти като огромен състезател не почнеш да се занимаваш с нашите деца? “ Тази година със брачна половинка ми взехме решение да открием нов клуб. Много е мъчно сега, клубът още не е прочут в града. Не се знае, че има атлетика. Но се надявам последователно да го развия. Понякога се обезверявам и си споделям, че е безсмислено. Влагаш всичко от себе си и в последна сметка отсреща не е това, което очакваш. Но тези дечица си заслужават вниманието. Като се захванеш, няма по какъв начин да ги оставиш. Само като им видиш погледа и желанието, може да са малко, само че те държат.
@@@ - Ще те върна към началото на твоята кариера. Родена си в Русе - кой те откри за леката атлетика? Какво ти хареса в скока на височина?
- Много необичайно всичко се случи още в трети-четвърти клас. Бях доста буйно дете. Даваха международно или европейско по малкия екран и видях Людмила Андонова. Уникална жена, неповторима прелест! Като видях този скок, този полет, просто се влюбих на момента! Постепенно моята сестра Кремена стартира да тренира лека атлетика. Откри я Чавдар Чендов, моя втори треньор. Имаше една доста странна обстановка – разболях се от жълтеница, а жадувах да упражнявам. Докторите ми споделиха, че би трябвало да не помни за спорта, а бях четвърти клас. Тогава Чендов се застъпи за мен и сподели: “Сестра е надарена. Приемете това дете в спортното учебно заведение, може би нещо ще стане от него. “ Така започнах при моята първа треньорка Маринела Христова. Много я обичам, неповторим човек! Сега сме приятелки и като се забележим пием кафе. Много ми е прелестно да поддържам връзка с нея. Знаете, че през тези времена беше доста мъчно, доста строго. Тогава мислех, че е доста строга треньорка. Но след това като израснах като човек, разбрах какво е правила за мен и съм доста признателна.
- Не те ли желаеха от други спортове?
- Не! Бях безапелационна – единствено атлетика и висок скок! Като цяло обожавах атлетиката. Бях доста добра и на дълъг скок. Чавдар Чендов сподели по този начин: “Като завършиш спортното учебно заведение, идваш при мен и те вършим шампионка на скок дължина. “ Отдаваше ми се ужасно доста. После като се откри дисциплината троен скок, моята сестра беше първата рекордьорка в тази дисциплинираност. Явно нещо генетично има в нашето семейство. Но се получи по този начин, че отидох в София да изучавам. За страдание Чендов умря. Уникален човек, неповторим треньор! Бившият ментор на Христо Марков. Много съм му признателна и просто скърбя, че не е тук, с цел да му благодаря за всичко, което научих от него. Най-вече съумях да взема от него човечността.
- Много рано още като госпожица започваш да постигаш неповторими резултати. Първият връх е в Добрич – помниш ли го?
- Помня го, несъмнено. Бях на 15 години. Беше доста необичайно, че два дни преди надпреварата, не ми се получаваше по никакъв метод тренировката. А за мен това беше краят на света! Моята треньорка Маринела беше доста разочарована. Каза, че няма да вървим на надпреварата, с цел да не се посрамвам. А аз отговорих: “Другарко, апелирам ви, пуснете ме! Обещавам ви, че ще скоча! “ Скачах с най-хубавите от по-голямата възраст. Случи се по този начин, че скочих 193 см – международен връх. Когато обещая, се боря до дъно! Никога не се предавам!
- Кое беше първото ти огромно съревнование и по какъв начин се почувства измежду елита в света?
- Мисля, че беше през 1991 година първото международно състезание за мъже и дами, на което ме поканиха. Бях госпожица, на 16 години. Преди това станах втора на европейско за моята възраст. Биха ме по опит с моя резултат. При мен доста постоянно се получава по този начин – някаква неточност ми взима златото или медала. Като премия федерацията реши да ме изпрати. На това огромно състезание в Токио бях ужасно впечатлена. Страната е неповторимо забавна като нация и като просвета. Видях всички дами в скока на височина. Беше доста забавно да видя и най-бързия човек тогава Бен Джонсън онлайн. Може би от адаптацията, целият ни тим не можа да се показа доста добре, само че възприятието беше неповторимо. Но добър опит, положително начало, добър старт за моята кариера.
- Имаш и купа на троен скок – това каква случка беше?
- Честно казано, ужасно доста ми се отдава тази дисциплинираност. Даже за мен е доста по-лесна. Когато скачам висок скок, имам много интервенции. Положението на крайници е такова, че при тази огромна скорост, би трябвало да я превърнем във вертикал. Това състояние е доста травматично и при всяко слагане аз получавам неповторими болки, до момента в който при тройния скок си е напълно обикновено и естествено. Бягаш напред и поставяш напред крайници. Нямаше ги тези болки и ми беше доста, доста прелестно да упражнявам и да скачам троен скок. Просто нямаше опция – постоянно бях травмирана и се пазех за високия скок. Така нямах опция да се осъществявам на съревнование. Имам доста положителни резултати на тренировки, само че постоянно избягвах да се състезавам на троен скок. Просто по този начин се получи тогава. Реших да опитвам, беше случка. След това имах по-задълбочена работа в тройния скок и мислех да се пусна, само че отново се получи една контузия и за жалост не можах да пускам в огромно състезание на тази дисциплинираност.
- На 22 години записа първото си присъединяване на олимпийски игри в Атланта през 1996 година Впоследствие бе на още три огромни форума – в Сидни, Атина и Лондон. Защо не съумя да реализираш капацитета си? Какво ти попречи?
- Може би треньорски неточности. За всички тези над 30 години в националния тим с ежедневни тренировки не ме оставиха да почивам нито една година, макар че имам три интервенции. Имах пропускане на зимен или летен сезон, само че не и цяла година, с изключение на когато родих моята щерка. Постоянно си на педали, тренираш когато и да е, непрестанно се състезаваш и това докара до ужасно доста контузии и интервенции, които не ми разрешиха да осъществявам това, което мога. Може би също по този начин не уцелих треньора. Минах през треньори, които към този момент са постигнали олимпийски първенци и международни върхове. Не са имали този хъс и предпочитание да се потвърдят.
@@@ - За коя олимпиада беше най-добре готова и имаше шансове?
- За Сидни. Две години поред бях номер 1 в света като резултати. Два пъти съм ходила в Австралия и може би поради дългото пътешестване, два пъти пристигах там в двойна пневмония. На олимпиадата бях с 39 градуса температура, на системи. Докторът на битката седеше всекидневно до мен и ми преливаше системи. Валеше дъжд на квалификацията. Едвам станах да отида на финала и въпреки всичко приключих девета. Беше доста тежко, само че бях в супер форма и въпреки всичко смятах, че мога да направя добър резултат на тази олимпиада.
- Кои са най-големите ти триумфи в кариерата?
- За мен всички са доста значими и скъпи. Раздавала съм се за всички. Може би петото място на европейско състезание със 193 см ми беше най-тежкото, тъй като имах три скъсани връзки, раздрано сухожилие и не можех да си стъпя на крайници. На квалификацията скъсах още една връзка, само че се класирах за финала. Д-р Лозанов сподели, че не мога да скачам, тъй като това тотално увреждане може да докара до съдбовен край. Но си споделих, че щом съм на край, ще направя всичко! Така без загрявка, би ми един “Лидокаин “ да не чувствам нищо в глезена, направих скок 193 см и заех пето място, след което незабавно се оперирах. Това е надпреварата, което най-вече помня. Събрах се оптимално, с цел да направя това, за което се бях трудила 10 месеца.
- Заради една друга твоя травма през 2002 година се повдигна дискусия за застраховките на спортистите ни. Тогава страната не финансира твоето лекуване. Какво се случи?
- Двете интервенции ми прави един доста добър лекар във Финландия. Дори много български спортисти минаха през него. Беше доста ангажиран и ми сподели: “Венелина, на тази дата след четири дни в толкоз часа мога да те оперирам. “ А аз нямах средства. За първата интервенция си продадох колата, телефони, каквото имах. Но за втората нямах никакви пари. Тогава министър беше Васил Иванов – Лучано. Казах му, че след два дни би трябвало да се оперирам, другояче с моята кариера е свършено. Уникален човек! Това беше най-хубавият министър през всички години, в които съм била спортистка. Не единствено за мен и други сътрудници споделят, че е направил ужасно доста за спорта. Обичаше спорта, съчувстваше на спортистите, даваше всичко от себе си. Каза ми, че в случай че до два дни не откри парите, ще ги извади от джоба си. Така и стана – заплати интервенцията! Така съумях да продължа да се състезавам. Уникален жест от негова страна! Но нито една институция не пожела да помогне в този миг. После се надпреварваха – кой щял да изплаща, кой да носи документи при приключен факт, когато взех орден. Застраховките станаха наложителни. Имам дълга кариера с доста случки. Минаха много генерации, до момента в който продължавах да се състезавам. Успях да скачам с всички огромни български атлетки, с изключение на с Йорданка Благоева. Голям опит и огромна история.
- Най-тежките ти моменти? Имаше две години, в които не се състезаваше – по какъв начин се преодолява такова нещо?
- Трудно е, тъй като когато си прав и те набедят в нещо… Такъв човек съм, че в случай че в действителност съм сбъркала, ще си поема виновността. Естествено, че на никой слаб играч няма да търсят мръсотии. Но се получи по този начин, че пречех на много страни. Накрая стана ясно – единият умря, а другият сега е в пандиза за подкупи. Неприятна тематика, не желая да се връщам в тези години. Обичам да не помня всичко и да остане единствено хубавото от спорта.
- Смяташ ли, че някои състезатели ги пазят?
- О, да. Където има пари, знаете по какъв начин е. За жал доста късно хората прогледнаха и видяха, че всичко е пари. Когато зад тила ти стои огромна и богата страна, нещата стават доста по-лесно. Знам много случаи, само че не е хубаво да се споделят. В последните 10 години ми станаха ясни нещата. Но като си млад, за теб спортът е чист, всичко е вярно. Отиваш, скачаш, дават ти медал… А са доста огромни подмолните игри. През спорта минават доста пари, а където са намесени пари, всичко става мръсно.
- С какво се занимава сега Венелина Венева? Спомена за двете школи – каква цел си си сложила с тези деца?
- Много е мъчно, само че просто това обичам да върша. Обичам да сътворявам. Няколко месеца бях фитнес инструктор, само че не е за мен. Там не създавам, а желая да сътворявам и да предам моя опит. Все още диря индивида, тъй като тази дисциплинираност не е доста, доста работа и в един миг се получава. Просто би трябвало да намериш индивида, да намериш гения и тогава идва извайването. Все отново човек би трябвало да се занимава с това, което обича и аз го върша, колкото и мъчно да е.
- Съжаляваш ли за нещо? Животът е еднопосочна улица, само че в случай че можем да върнем лентата обратно, какво би трансформирала?
- Съжалявам, че се доверих на човек, който не заслужава. Отне ми много години, много победи, доста неща. За мен най-страшното е измяната и да се довериш на неверния човек.
- Не споменаваш имена…
- Треньор е. Не искам да загатвам името.
- Дъщеря ти Неапола избра волейбола пред скока на височина. Не можа ли да окажеш помощ да вземе “правилното решение “ или брачният партньор ти Николай, който е някогашен волейболист, се наложи?
- По принцип това не е погрешно решение. Никой не е повлиял. Откакто проходи, брачният партньор ми я качи на ски. Мина през баскетбол, художествена гимнастика. Страшен каучук е, гимнастиката още плаче за нея. Страхотен плувец беше. Спортът е здраве и искахме сама да си избере. Не е от брачна половинка ми, тъй като той първо е минал през атлетиката, по-късно е бил първенец в Левски на волейбол и е занаятчия на спорта по колоездене. Но преди време баба на Неапола е била капитанка на националния тим от града на волейбола – Перник. Може би най-много от нея е взела гена. Уникален гений! За страдание, заради несръчност на лекари толкоз години детето ми не можа да осъществя това, което може да е.
- Какво се случи?
- На 11 години направиха реорганизация на коляното, извадиха капачка единствено и единствено, с цел да вземат повече пари. А докторите знаят, че на тази възраст реорганизация не би трябвало да се прави. Жестоки болки с непрекъсната вода в коляното. Седем години държа гвоздей в коляното си, а трябваше да се извади след 6-7 месеца. Докторът обаче нищо не сподели. Детето се изтеза тотално. Ходеше единствено на мачове, съвсем не можеше да тренира, с цел да може да се развива. За мен това е напряко ликвидиране на деца! Просто убиха бъдещето на детето ми!
- Как релаксира едно спортно семейство като вашето?
- Дъщеря ми споделя, че не може да стои повече у дома, тъй като приказваме единствено за спорт. Страничните ни занимания отново са свързани със спорта. Обичаме лятото да отидем някъде на море, където няма хора и да си починем. Общо взето спортът ни е в кръвта.
- Лесно ли се поддържа такава фигура?
- В началото по време на пубертета беше доста мъчно, само че след това е метод на живот. Спортът основава положителни привички – с тренировки и вярна храна става елементарно.
Снимки: Sportal.bg
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ