Трапезите на Пушкин
Великият съветски стихотворец Александър Сергеевич Пушкин не бил прекален „ гурман “ – изискан фен и ценител на готварските тънкости, само че въпреки всичко разбирал от кулинария. Той обичал да си похапва, без значение дали в първокласен ресторант или от националните гозби на бавачката си Арина Родионовна. Неслучайно една от неговите гастрономически тънкости, записана в бележниците му, гласи: „ Не отлагай за вечеря това, което можеш да изядеш на обяд! “ Поетът обичал простите ястия от съветската национална кухня – печени картофи, ботвиня (студена рибена чорба с листни зеленчуци), туршии от кисело зеле или мариновани ябълки. Любима му била точно туршията от ябълки, както и варенец – мляко, заквасено със сметана. Особено харесвал консервирани диви малини, подправени с ром и захар. Именно това изискал да яде малко преди гибелта си след тежкото раняване, получено на двубой.
Когато Пушкин дружно с още литератори – Жуковски, Вяземски, Плешчеев, основали литературното сдружение „ Арзамас “ (по името на града в Нижогородска област), на техните събрания постоянно наложително се сервирала цяла печена арзамаска гъска. Това била специфична порода, основана през ХVІІ век. Отначало употребявали гъските за боеве (по сходство на боевете с петли), а през ХІХ век разкрили и кулинарните им достолепия. Арзамаската гъска била едра съвсем колкото лебед и фамозна с силата и бойните си качества. Неслучайно тя станала и емблема на литературния кръжок.
Пушкин бил добре осведомен с изисканите менюта на заведенията за хранене в Санкт-Петербург и Москва. В стихотворението си „ Пътни тъжби “ поетът се оплаква, че му омръзнали постната храна и студеното телешко, като с потиснатост си спомня трюфелите от ресторант „ Яр “. Поетът доста харесвал студената сладка чорба от малини и еднакъв, която сервирали там. Днес тази чорба е част от непрекъснатото меню на това фамозно заведение под названието “Десертът на Пушкин “.
Но той посещавал освен изискани заведения за хранене. Отбивал се и в елементарни кръчми, въпреки висшето общество да считало това за груба демонстрация на неприятен усет. Пушкин обичал да гуляе, а неотменна част от другарските трапези по това време били шампанското и „ жжонка “ – парещ пунш с добавени плодове и карамелизирана захар. Ето какво написа той на жена си Наталия Николаевна: „ Вечеряхме у Нашчокин, страхотна вечер беше! Шампанско, Лафит, пламнал пунш с ананаси – и всичко за твое здраве, моя красавице! “
Пуншът „ жжонка “ („ жжëнка “ – може да се преведе като „ парещо “, „ парещница “) се получава от коняк, ром, шампанско и захар, а в сместа добавяли резени ананас – фешън и безценен плод, и подправки. Сместа се кипвала. Върху огромна купа поставяли кръстообразно две вилици (хусарите употребявали личните си саби), а от горната страна им слагали буца захар, която обливали с ром и го запалвали. Пушкин наричал жжонката „ Бенкендорф “, в чест на шефа на полицията, тъй като пуншът усмирявал „ протеста на гладния корем “, каквато, видяно в по-общ и обществен проект, била и една от функционалностите на жандармите.
Главната напитка на съветската аристокрация от ХІХ век било шампанското. Споменавания на известни марки може да се срещнат в „ Евгений Онегин “, „ Моцарт и Салиери “ и още доста пушкинови произведения. Ето редове от незавършената глава на „ Евгений Онегин “:
„ Отначало тези диалози / сред Лафит и Клико / бяха единствено другарски спорове… “. „ Лафит “ (Château Lafitte) – френско алено вино от избите на Ротшилд в Бордо, се сервирало при започване на обяда с главното ядене, а трапезата приключвала със студено шампанско. Днес цената на една бутилка „ Шато Лафит “ от времето на Пушкин доближава 160 хиляди $.
Поетът приключва романа си „ Евгений Онегин “ със стиховете: „ Блажен е оня, който напусне рано празника на живота / преди да е допил виното от свойта чаша… “. За Александър Сергеевич Пушкин тези стихове стават оракулски. Той умира на 37 години от рани, получени на двубой, до момента в който пази достойнството на брачната половинка си.
