Защо искаш от всеки да види истинската ти стойност?
Веднъж на вратата на Учителя похлопал един юноша:
- Идвам при теб, тъй като се усещам толкоз презрян, че нямам предпочитание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не правя като хората и съм неумел и доста малоумен. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?
Без да го поглежда, учителят му рекъл:
- Съжалявам доста, момко. Не мога да ти оказа помощ, тъй като първо би трябвало да реша един персонален въпрос. Може би по-късно... - И след къса пауза добавил. - Но в случай че склониш да ми окажеш помощ, ще се оправя по-бързо с него и след това може да ти оказа помощ.
- О... какъв брой се веселя, учителю - измънкал момъкът, разбирайки, че още веднъж го подценяват и подценяват.
- Добре - траял учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл. - Яхни коня, който е на открито и иди на пазара. Продай този пръстен, тъй като би трябвало да изплатя един дълг. Постарай се да получиш допустимо най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара почнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с прочут интерес, до момента в който не споменaл цената, която желае. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали тил и единствено един дъртак си направил труда общително да му изясни, че една златна монета е прекомерно огромна цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, само че заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.
Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от 100 души, обезверен от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би желал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, с цел да се отърве той от дълга си и най-накрая да го посъветва и да му помогне.
Влязъл при стареца.
- Учителю - рекъл, - скърбя. Това, което ми заръча е невероятно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, само че не мисля, че можех да заблудя някого за същинската стойност на пръстена.
- Това, което сподели, е доста значимо, млади приятелю – ухилен отвърнал учителят. – Първо би трябвало да узнаем същинската стойност на пръстена. Яхай отново коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай какъв брой ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.
Момъкът още веднъж яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и след това споделил на момчето:
- Момко, кажи на учителя, че в случай че иска да продаде пръстена още в този момент, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
- Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.
- Да - отвърнал бижутерът. - Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, само че в случай че го продава незабавно...
Момъкът много се развълнувал и препуснал назад към дома на учителя, с цел да му каже новината.
- Седни - рекъл му старецът, като го изслушал. - Ти си като този пръстен: необичаен и безценен накит. И като него можеш да бъдеш оценен единствено от същинския ценител. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види същинската ти стойност?
И като споделил това, поставил още веднъж пръстена на кутрето на лявата си ръка.
Хорхе Букай, из " Нека ти опиша "
