Притча за малкото мишле
Веднъж дребното мишле тръгнало да пътешества. Баба му, остарялата мишка, му опекла питка за из пътя и го изпратила до изхода на дупката.
Мишлето излязло рано сутринта, а се върнало по здрач.
- Ах, бабо! – закрещяло мишлето. – Излезе, че аз съм най-силният, най-ловкият и най-храбрият в цялата тундра!
А до през днешния ден не съм го знаел.
- Ами по какъв начин го разбра? — попитала бабата.
- Ето по какъв начин — почнало да споделя мишлето. – Излязох аз от дупката ни, вървях, вървях и стигнах до едно море. А то – огромно, преголямо, вълните по него вървят ли, вървят!
Но аз не се уплаших, хвърлих се във водата и преплувах морето. Дори самичък се учудих, че плавам толкоз добре.
- А къде е твоето море? — попитала го баба му.
- На изток от нашата дупка – дало отговор мишлето.
- Знам го аз, знам го това море — споделила остарялата мишка. – Наскоро оттова мина един елен, заби крайник в земята и в следата от копитото му се е събрала вода.
- Чуй тогава какво се случи по-късно – споделило мишлето. – Изсуших се аз на слънцето и потеглих. Гледам, пред мен се издига планина, но висока, висока… Дърветата по върха й чак до облаците стигат. Няма да я заобикалям, мисля си аз, тая планина. Засилих се и скочих. И прескочих планината. Дори самичък се учудих, че скачам толкоз високо.
- Знам я и планината ти – споделила баба му. – Зад дупката с водата има една буца, а на нея пораства трева.
Мишлето въздъхнало, само че траяло да споделя.
- Вървя по-нататък, виждам, две мечки се борят. Едната бяла, а другата черна. Реват мечките, костите си ще изпочупят. Но аз не се уплаших, спуснах се сред тях и ги натръшках на всякакви страни. Дори се учудих, че можах самичък да се оправя с две мечки.
