Момичето, отгледано от маймуни: Истинската история на Марина Чапман
Ведин свят, изпълнен с невъобразими детски истории, разказът за оцеляването на Марина Чапман се откроява по една причина – той е същински . Без небивалица, без фолклор. Просто момиче, оставено единствено в колумбийската дъждовна гора на четиригодишна възраст, което оцелява, като следи и имитира група диви маймуни, написа.
Нейната история, която в този момент е необятно обсъждана след повторното ѝ появяване в скорошни изявленията, не е драма или пресилване. Това е явен и прям спомен за това какво значи да израснеш изцяло откъснат от човешкото общество – и по какъв начин инстинктът, тишината и компанията на животните са ѝ помогнали да издържи.
Сега, в по-късните си години, Марина приказва по-открито за предишното си, не с цел да шокира или забавлява, а с цел да показа по какъв начин е изглеждало оцеляването, когато единствените ѝ учители са били маймуни капуцин.
Детство, прекратено от похищение Според отчет на UNILAD, ранният живот на Марина в Колумбия претърпява травматичен поврат, когато е отвлечена от селото си на към четиригодишна възраст. Причините за отвличането остават неразбираеми, само че в последна сметка тя е изоставена в гъста гора – сама, уплашена и несигурна какво да прави по-нататък.
Без да има някой, който да извика за помощ и без никакви знания за джунглата, тя се озовава заобиколена от група маймуни. Постепенно те се трансформират в нейни безмълвни водачи.
Наблюдението на маймуни се трансформира в нейна тактика за оцеляване
В изявление за UNILAD, Марина изясни, че с течение на дните в изолираност, тя осъзнала, че единственият метод да оцелее е като следва съществата към себе си. Без знания за ядливи растения или безвредни водоизточници, тя почнала от близко да следи държанието на маймуните.
„ Не знаех какво да хапвам с изключение на водата. И забелязах, че маймуните са привикнали да ядат всякакви неща. Те непрестанно ядяха нещо, а аз непрестанно следих от кое място си набират храната и ми лиши дни, с цел да схвана от кое място си набират храната “, сподели тя пред UNILAD.
Една маймуна, спомня си тя, изиграла непредвидена роля, като ѝ помогнала да откри храна, като безшумно откраднала плодове от спящи наоколо хора.
„ Една от тях беше доста добра. Когато хората заспиваха, тя влизаше в стаята им, доста безшумно, и изнасяше доста храна от тези стаи, в това число големи количества плодове. И носеше толкоз доста, че ги изпускаше. И тогава за първи път намерих банан или други неща. “
Този дребен миг щеше да я научи по какъв начин да намира разпръсната храна – и по какъв начин да я сграбчва бързо.
„ По-добре да действаш бързо, тъй като в случай че не го направиш, ще ти вземат ХРАНАТА бързо. Затова се научих да хапвам допустимо най-бързо, постоянно. “
Адаптиране към звуците на гората
Животът в джунглата означаваше да бъде нащрек когато и да е. Без човешка интервенция, Марина се научила да схваща смисъла на другите маймунски звуци – доста от които алармираха за храна, закани или придвижване.
„ Трябваше да се науча да различавам звуците. Пискливият, би трябвало в действителност да внимаваш, би трябвало да се криеш. Много звуци значат нещо. „ Опасност “ е по-силният, а свистящият е „ храна “. И всеки тон значи разнообразни неща, само че ми лиши известно време да привикна. Просто се научих, като следих какво вършат маймуните всякога, когато чуех звука “ , споделя тя.
За Марина тези звуци се трансформирали в разликата сред това да остане в сигурност и да бъде засегната.
Намерена от ловци, само че не освободена
Според отчета на UNILAD, на към десетгодишна възраст, след близо шест години в гората, Марина е открита от ловци. Но спасяването не значи облекчение. Вместо това, тя е отвлечена и съгласно известията продадена в обществен дом. Годините ѝ на оцеляване в джунглата са последвани от нова контузия в градското общество.
В последна сметка тя съумява да избяга и да оцелее по улиците на Колумбия за известно време. Пътят ѝ оттова продължава през още компликации, което в последна сметка я води до нов живот.
Пълната ѝ история е разказана за първи път в книгата ѝ „ Момичето без име “, оповестена през 2013 година
Историята на Марина Чапман не е просто за оцеляване – тя е за устойчивостта, инстинкта и тихата мощ на дете, което нямаше на кого да разчита с изключение на на себе си. От дълбините на колумбийската дъждовна гора до хаоса на градската употреба, нейното странствуване отразява необичаен тип устойчивост, която малко на брой могат да си показват.
Днес, до момента в който споделя предишното си не за състрадание, а за схващане, животът на Марина продължава да ни припомня какъв брой надълбоко може да ни учи, лекува и пази природата – даже в най-мрачните моменти. Нейната история, в миналото скрита в безмълвие, в този момент е мощно увещание за волята на човешкия дух да оцелее макар всички компликации.
Гласът ѝ, в миналото загубен в дивата природа, в този момент доближава до целия свят – резонира с тези, които са се сблъскали с изолираност, контузия или битката да бъдат чути. С всяка дума, която споделя, Марина ни припомня, че оцеляването не е просто да останеш жив – а да намериш смисъл в живота, който следва.
Нейната история, която в този момент е необятно обсъждана след повторното ѝ появяване в скорошни изявленията, не е драма или пресилване. Това е явен и прям спомен за това какво значи да израснеш изцяло откъснат от човешкото общество – и по какъв начин инстинктът, тишината и компанията на животните са ѝ помогнали да издържи.
Сега, в по-късните си години, Марина приказва по-открито за предишното си, не с цел да шокира или забавлява, а с цел да показа по какъв начин е изглеждало оцеляването, когато единствените ѝ учители са били маймуни капуцин.
Детство, прекратено от похищение Според отчет на UNILAD, ранният живот на Марина в Колумбия претърпява травматичен поврат, когато е отвлечена от селото си на към четиригодишна възраст. Причините за отвличането остават неразбираеми, само че в последна сметка тя е изоставена в гъста гора – сама, уплашена и несигурна какво да прави по-нататък.
Без да има някой, който да извика за помощ и без никакви знания за джунглата, тя се озовава заобиколена от група маймуни. Постепенно те се трансформират в нейни безмълвни водачи.
Наблюдението на маймуни се трансформира в нейна тактика за оцеляване
В изявление за UNILAD, Марина изясни, че с течение на дните в изолираност, тя осъзнала, че единственият метод да оцелее е като следва съществата към себе си. Без знания за ядливи растения или безвредни водоизточници, тя почнала от близко да следи държанието на маймуните.
„ Не знаех какво да хапвам с изключение на водата. И забелязах, че маймуните са привикнали да ядат всякакви неща. Те непрестанно ядяха нещо, а аз непрестанно следих от кое място си набират храната и ми лиши дни, с цел да схвана от кое място си набират храната “, сподели тя пред UNILAD.
Една маймуна, спомня си тя, изиграла непредвидена роля, като ѝ помогнала да откри храна, като безшумно откраднала плодове от спящи наоколо хора.
„ Една от тях беше доста добра. Когато хората заспиваха, тя влизаше в стаята им, доста безшумно, и изнасяше доста храна от тези стаи, в това число големи количества плодове. И носеше толкоз доста, че ги изпускаше. И тогава за първи път намерих банан или други неща. “
Този дребен миг щеше да я научи по какъв начин да намира разпръсната храна – и по какъв начин да я сграбчва бързо.
„ По-добре да действаш бързо, тъй като в случай че не го направиш, ще ти вземат ХРАНАТА бързо. Затова се научих да хапвам допустимо най-бързо, постоянно. “
Адаптиране към звуците на гората
Животът в джунглата означаваше да бъде нащрек когато и да е. Без човешка интервенция, Марина се научила да схваща смисъла на другите маймунски звуци – доста от които алармираха за храна, закани или придвижване.
„ Трябваше да се науча да различавам звуците. Пискливият, би трябвало в действителност да внимаваш, би трябвало да се криеш. Много звуци значат нещо. „ Опасност “ е по-силният, а свистящият е „ храна “. И всеки тон значи разнообразни неща, само че ми лиши известно време да привикна. Просто се научих, като следих какво вършат маймуните всякога, когато чуех звука “ , споделя тя.
За Марина тези звуци се трансформирали в разликата сред това да остане в сигурност и да бъде засегната.
Намерена от ловци, само че не освободена
Според отчета на UNILAD, на към десетгодишна възраст, след близо шест години в гората, Марина е открита от ловци. Но спасяването не значи облекчение. Вместо това, тя е отвлечена и съгласно известията продадена в обществен дом. Годините ѝ на оцеляване в джунглата са последвани от нова контузия в градското общество.
В последна сметка тя съумява да избяга и да оцелее по улиците на Колумбия за известно време. Пътят ѝ оттова продължава през още компликации, което в последна сметка я води до нов живот.
Пълната ѝ история е разказана за първи път в книгата ѝ „ Момичето без име “, оповестена през 2013 година
Историята на Марина Чапман не е просто за оцеляване – тя е за устойчивостта, инстинкта и тихата мощ на дете, което нямаше на кого да разчита с изключение на на себе си. От дълбините на колумбийската дъждовна гора до хаоса на градската употреба, нейното странствуване отразява необичаен тип устойчивост, която малко на брой могат да си показват.
Днес, до момента в който споделя предишното си не за състрадание, а за схващане, животът на Марина продължава да ни припомня какъв брой надълбоко може да ни учи, лекува и пази природата – даже в най-мрачните моменти. Нейната история, в миналото скрита в безмълвие, в този момент е мощно увещание за волята на човешкия дух да оцелее макар всички компликации.
Гласът ѝ, в миналото загубен в дивата природа, в този момент доближава до целия свят – резонира с тези, които са се сблъскали с изолираност, контузия или битката да бъдат чути. С всяка дума, която споделя, Марина ни припомня, че оцеляването не е просто да останеш жив – а да намериш смисъл в живота, който следва.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ