Ива Бонева, директор на ЦПО: „Различието е ценност, но заедно е по-добре!”
Вече 13 години Център за приобщаващо обучение работи за най-важните и скъпи същества на планетата – нашите деца. Каузата на ЦПО е, че всички би трябвало да учат със своите връстници, да получават качествено обучение и да се усещат добре в учебно заведение, приобщени и ценени.
Здравейте! Бихте ли обяснили какво в действителност значи терминът „ приобщаващо обучение ”?
Терминът, според закона за учебно и предучилищно обучение, който е в действие от 2016 година, значи, че прави учебното заведение мечтано и налично за всички деца. Това е обучение, което оказва помощ на учители, родители и възпитаници да намерят своето място в учебно заведение и да се усещат добре там. То основава среда, която е подкрепяща за всеки един участник в образователния развой, без значение от пол, възраст, раса, културна принадлежност, език и така нататък
А по какъв начин се „ диагностицират ” децата, които би трябвало да бъдат приобщени? Кои са те?Всяко дете и всеки преподавател би трябвало да бъдат приобщени – всеки би трябвало да се усеща част от някаква общественост. Всъщност ние направихме изследване през есента на 2018 година, което нарекохме „ показател на сполучливото учебно заведение ”. И там изследвахме факторите, които карат децата да се усещат добре и задоволени в учебно заведение, и изследвахме тяхното благоденствие. Искахме да потвърдим, че в учебно заведение са значими освен университетските достижения и оценките, само че и това какви обществени и прочувствени умения построява то в детето.
В последните години доста интернационалните проучвания демонстрират, че това, което в по-голяма степен способства за триумфа, за щастието, за персоналните и професионални триумфи в живота на човек, е в действителност чувството за благоденствие, прочувствената просветеност и социално-емоционалните умения, които детето придобива в учебно заведение. И съгласно това проучване (то е на седмокласници) ни оказа помощ да изведем главните фактори, които способстват за едно учебно заведение да е положително за децата.Един от факторите е, че в учебното заведение би трябвало да има чувство за общественост, за един тим. Друг е, учителите да са доброжелателни и подкрепящи. Друг фактор е, когато нивото на нападателни прояви и тормоз е ниско. Последният е, когато има доста извънкласни форми – екскурзии, лагери, изнесени уроци и така нататък, тъй че още веднъж всяко дете да може да усети триумфа. Защото там, където това отсъства, там, където се гони единствено научен триумф, равнището на благоденствие и задоволеност на децата е доста ниско.
Съответно това е обвързвано с високо ниво на стрес, което пък води до тревожни разстройства и депресии при децата. За нас беше неприятно да установим, че единствено 4% от българските учебни заведения имат положителни равнища на благоденствие и задоволеност, и високи достижения при НВО (национално външно оценяване). Даже забелязахме противоположна корелация –в учебните заведения с най-високи достижения на НВО след 7 клас, децата са с най-ниско благоденствие.
Добре, а да приобщим не значи ли да уеднаквим всички разнообразни деца и да ги вкараме в един шаблон?Всъщност е тъкмо противоположното. Идеята на приобщаващото обучение е не да променяме децата, а да ги приобщим такива, каквито са. Т.е. фокусът не е върху децата, а върху средата. Искаме да променим средата по този начин, че тя да е задоволително гъвкава, че да одобри всяко друго дете. Средата в учебно заведение са възрастните. Философията на приобщаващото обучение е, че разликата е полезност и че дружно е по-добре. Социалната правдивост е в основата на едно по-социално общество. Така че изключени, посочени или набедени деца не би трябвало да има изобщо, тъй като те порастват като такива възрастни.
Има доста практики и една от тях можем да опишем с термина „ приобщаваща педагогика “. Тя употребява доста техники на преподаване, които оказват помощ на всяко дете да си откри мястото. Такъв образец е работата по групи – вместо учителят да седи пред класа и да преподава, децата може да се разделят в разнообразни групи и мога да дам образец.
Групата е от 5 деца и задачата е да се направи връзката сред проценти и дроби с дадени материали – пластилин и моливи, и да се илюстрира. В групата имаше една отличничка и едно друго момиче със усложнение с материала. Отличничката съвсем незабавно се сети и изясни на другите деца. После попита това, което минимум схваща – ти разбра ли? И тя му го изясни повторно по малко по-различен метод. Последваха още три пояснения, когато най-после отличничката направи може би най-зрялото нещо – „ Еми добре, значи ти ще схванеш другия период ”. Което е доста значимо и е тъкмо по този начин. Но по-важното е, че останалите деца от групата го запомниха вечно. Ако учителката се беше пробвала да го изясни, огромна част от дребните не биха го разбрали. Това е дребен откъс от работа на приобщаващото обучение, само че дава концепцията.
Как се случва приобщаването на децата със СОП (специални просветителни потребности)?Случва се постепенно, мъчно и не на всички места. Една от главните аргументи е, че огромна част от учителите са с към момента остарели настройки и неприобщаващи. Средната възраст на българския учител е 55 година Това са положителни експерти, с доста опит, които обаче са израснали в система, в която другите деца бяха отделяни. Сега учениците са доста по-различни от предходните – по друг метод мислят, по друг метод се концентрират, въобще имат други потребности в учебно заведение.
Не единствено измежду учителите, само че и измежду родителите битува мнение, че и едно проблематично дете да има в клас, най-добре е да го махнем, тъй като то дърпа целия клас обратно. Как да се преборим с тези настройки?Това е най-трудното и тъкмо това е моментът с смяната на настройките, не сами при учителите, само че и в обществото. Те самите учители са част от него. А обществото няма предпочитание за обществена правдивост. Ние сме и едно от обществата в света с най-висока степен на публично съмнение – към 80%. Това значи, най-просто казано, че 80% от българите считат, че на другите хора не може да се има доверие. А за приобщаващо обучение се желае високо публично доверие. Ако едно дете, изключително до 4 клас, е нападателно – това е зов за помощ. Или има някакъв проблем у дома, или сензорни разстройства. И тук идва работата в екип, тъй като един преподавател самичък не може да се оправи.
Тук включват ли се и обществени грижи?Задължително! Ако един първокласник бие останалите деца, то вероятността той да е измъчван у дома е доста висока. И това е закононарушение съгласно българското законодателство, само че е като с домашното принуждение – какъв брой се преследва от закона, не е ясно.
Тук са две нещата – първо, даже и дребните общности се трансформират, тъй като единствено допреди 20-тина години не можехме да си представим самотна майка или още повече - да роди без брак. Такива деца нормално отиваха в помощни учебни заведения. Сега това е задоволително даже и в дребните общности. А що се отнася до приобщаващото обучение, то в действителност се случва най-лесно точно там, където хората се познават и поддържат. Особено в места, където всяко дете е значимо за учебното заведение, тъй като съгласно броя на учениците се дефинира и издръжката му. Ако има домашно принуждение, това нормално се схваща и дребната общественост има потенциала да се оправи с това, стига жертвите да не са от друга етническа група.
Това води и до въпроса до каква степен децата от други етнически групи се приобщават в нашето обучение?Има места, където това се случва просто отлично, децата напредват, работят дружно и има положителни достижения. Разбира се, има и противоположната страна, постоянно заради чист расизъм, недоумение, боязън от другия и така нататък Но детето е там, то към този момент е в учебното заведение. Така че в случай че то не получи поддръжка – за езика, за ред, по какъв начин да се оправи? Ако то още от първи клас е подценявано, поставено на последния чин или усети отрицателно отношение, какъв късмет има изобщо да напредне в учебно заведение?
Държавата ваш зложелател или другар е в областта на приобщаващото обучение?Последните години се направи ужасно доста. Има да се извърви още доста път, само че дръзвам да настоявам, че сега съумяваме да си партнираме. Разбира се, ние като Неправителствени организации и проучвателен център, сме много по-нетърпеливи за някои промени. Виждаме доста работещи практики в други страни, само че за жалост те или не могат или доста постепенно биха се приложили тук поради характерните настройки на българското общество.
Така е, да. Но това отново опира до настройките. Става въпрос за голямо отвращение да се разбере, че физическият кусур няма нищо общо с интелекта и гения на детето. Позицията – „ От мен нищо не зависи ” е доста присъща. Ето това е, което би трябвало да се промени.
Дайте образец за работещи практики в други страни?Споменатият модел на работа по групи е една такава процедура. Виждала съм и техника на слагане на „ емоциометър ” на вратата на класната стая и детето, влизайки в класната стая, отбелязва по какъв начин се усеща. Учителят знае в какво въодушевление е то и по какъв начин ще работи в час. Била съм в учебни заведения, където децата седят на земята, имат разнообразни кътове за отдръпване. Няма го това условие за бранене на тишина и дисциплинираност. Има звук, децата се вълнуват, приказват си, творят и така нататък в една доста добре проведена работна среда.
Какво мислите за тези родители, които не пускат децата си в учебно заведение и които се образоват по самостоятелни образователни проекти?Да, това съществува като в балон от наставнически общности. Ние персонално като радетели за споделено общество и обучение, считаме това за късогледо от страна на родителите и в ущърб на децата в дълготраен проект. Те ще са израснали в един балон, евентуално по-хубав, само че това не е средата, в която са израснали всички останали. Да, несъмнено има контузии и болки, които могат да им се случат в учебно заведение, само че има неща, които човек е по-добре да преживее в учебно заведение, в сравнение с една по-зряла възраст, когато не е толкоз адаптивен.
Ние създадохме организацията през 2006 година и за тези 13 години успяхме да променим доста настройки – на учители и деца. Работили сме с над 200 учебни заведения, имаме построена общественост от експерти за приобщаващо обучение, която съумява да наложи това обучение в България. Отне ни цели 7 години да наложим и въведем даже термина „ приобщаващо обучение ” и в действителност по-късно участвахме в основаването на закони и наредби.
Щастлива съм, че имам 18 сътрудници, които споделят концепцията, че е „ по-добре дружно ” и поддържат тази борба. Всички се борим за душите, за настройките на учителите, децата и на родителите, и на хората в България, че е по-добре да живеят в споделено общество. Това ни кара да се усещаме скъпи и че имаме принос.
Как успявате да финансирате вашата активност?Изцяло от външни донори, не сме снабдител на услуга. Ние сме самостоятелни и нашето финансиране идва от датския фонд „ Велукс ” и от „ Америка за България ”. За страдание и двата донора отдръпват финансирането си, заради разнообразни фактори и пред нас стои големият въпрос какво и по какъв начин вършим нататък.
Имаме и частни донори, само че те са малко. Нашата идея като цяло е малко непопулярна, тя е за построяването на едно по-справедливо учебно заведение и общество – концепция, която доста мъчно стига до самостоятелния донор.
Ива Бонева е създател и изпълнителен шеф на Център за приобщаващо образование. Тя има магистратура по специалностите „ Социално развиване ” и „ Социална политика ” от Университета в Манчестър, Англия и е докторант в СУ „ Св. Климент Охридски ", Социална педагогика. С опит в социалната политика и общественото развиване – тя е работила за Програмата за развиване на Организация на обединените нации, Католически служби за помощ, Фонд „ Спасете децата ", както и за български неправителствени организации. Тя е и притежател на отличие от президента на Република България за незабравим принос и заслуги в отбраната на правата на децата.
Здравейте! Бихте ли обяснили какво в действителност значи терминът „ приобщаващо обучение ”?
Терминът, според закона за учебно и предучилищно обучение, който е в действие от 2016 година, значи, че прави учебното заведение мечтано и налично за всички деца. Това е обучение, което оказва помощ на учители, родители и възпитаници да намерят своето място в учебно заведение и да се усещат добре там. То основава среда, която е подкрепяща за всеки един участник в образователния развой, без значение от пол, възраст, раса, културна принадлежност, език и така нататък
А по какъв начин се „ диагностицират ” децата, които би трябвало да бъдат приобщени? Кои са те?Всяко дете и всеки преподавател би трябвало да бъдат приобщени – всеки би трябвало да се усеща част от някаква общественост. Всъщност ние направихме изследване през есента на 2018 година, което нарекохме „ показател на сполучливото учебно заведение ”. И там изследвахме факторите, които карат децата да се усещат добре и задоволени в учебно заведение, и изследвахме тяхното благоденствие. Искахме да потвърдим, че в учебно заведение са значими освен университетските достижения и оценките, само че и това какви обществени и прочувствени умения построява то в детето.
В последните години доста интернационалните проучвания демонстрират, че това, което в по-голяма степен способства за триумфа, за щастието, за персоналните и професионални триумфи в живота на човек, е в действителност чувството за благоденствие, прочувствената просветеност и социално-емоционалните умения, които детето придобива в учебно заведение. И съгласно това проучване (то е на седмокласници) ни оказа помощ да изведем главните фактори, които способстват за едно учебно заведение да е положително за децата.Един от факторите е, че в учебното заведение би трябвало да има чувство за общественост, за един тим. Друг е, учителите да са доброжелателни и подкрепящи. Друг фактор е, когато нивото на нападателни прояви и тормоз е ниско. Последният е, когато има доста извънкласни форми – екскурзии, лагери, изнесени уроци и така нататък, тъй че още веднъж всяко дете да може да усети триумфа. Защото там, където това отсъства, там, където се гони единствено научен триумф, равнището на благоденствие и задоволеност на децата е доста ниско.
Съответно това е обвързвано с високо ниво на стрес, което пък води до тревожни разстройства и депресии при децата. За нас беше неприятно да установим, че единствено 4% от българските учебни заведения имат положителни равнища на благоденствие и задоволеност, и високи достижения при НВО (национално външно оценяване). Даже забелязахме противоположна корелация –в учебните заведения с най-високи достижения на НВО след 7 клас, децата са с най-ниско благоденствие.
Добре, а да приобщим не значи ли да уеднаквим всички разнообразни деца и да ги вкараме в един шаблон?Всъщност е тъкмо противоположното. Идеята на приобщаващото обучение е не да променяме децата, а да ги приобщим такива, каквито са. Т.е. фокусът не е върху децата, а върху средата. Искаме да променим средата по този начин, че тя да е задоволително гъвкава, че да одобри всяко друго дете. Средата в учебно заведение са възрастните. Философията на приобщаващото обучение е, че разликата е полезност и че дружно е по-добре. Социалната правдивост е в основата на едно по-социално общество. Така че изключени, посочени или набедени деца не би трябвало да има изобщо, тъй като те порастват като такива възрастни.
Само 4% от българските учебни заведения имат положителни равнища на благоденствие и задоволеностКак се основава една в действителност приобщаваща среда?
Има доста практики и една от тях можем да опишем с термина „ приобщаваща педагогика “. Тя употребява доста техники на преподаване, които оказват помощ на всяко дете да си откри мястото. Такъв образец е работата по групи – вместо учителят да седи пред класа и да преподава, децата може да се разделят в разнообразни групи и мога да дам образец.
Групата е от 5 деца и задачата е да се направи връзката сред проценти и дроби с дадени материали – пластилин и моливи, и да се илюстрира. В групата имаше една отличничка и едно друго момиче със усложнение с материала. Отличничката съвсем незабавно се сети и изясни на другите деца. После попита това, което минимум схваща – ти разбра ли? И тя му го изясни повторно по малко по-различен метод. Последваха още три пояснения, когато най-после отличничката направи може би най-зрялото нещо – „ Еми добре, значи ти ще схванеш другия период ”. Което е доста значимо и е тъкмо по този начин. Но по-важното е, че останалите деца от групата го запомниха вечно. Ако учителката се беше пробвала да го изясни, огромна част от дребните не биха го разбрали. Това е дребен откъс от работа на приобщаващото обучение, само че дава концепцията.
Как се случва приобщаването на децата със СОП (специални просветителни потребности)?Случва се постепенно, мъчно и не на всички места. Една от главните аргументи е, че огромна част от учителите са с към момента остарели настройки и неприобщаващи. Средната възраст на българския учител е 55 година Това са положителни експерти, с доста опит, които обаче са израснали в система, в която другите деца бяха отделяни. Сега учениците са доста по-различни от предходните – по друг метод мислят, по друг метод се концентрират, въобще имат други потребности в учебно заведение.
Не единствено измежду учителите, само че и измежду родителите битува мнение, че и едно проблематично дете да има в клас, най-добре е да го махнем, тъй като то дърпа целия клас обратно. Как да се преборим с тези настройки?Това е най-трудното и тъкмо това е моментът с смяната на настройките, не сами при учителите, само че и в обществото. Те самите учители са част от него. А обществото няма предпочитание за обществена правдивост. Ние сме и едно от обществата в света с най-висока степен на публично съмнение – към 80%. Това значи, най-просто казано, че 80% от българите считат, че на другите хора не може да се има доверие. А за приобщаващо обучение се желае високо публично доверие. Ако едно дете, изключително до 4 клас, е нападателно – това е зов за помощ. Или има някакъв проблем у дома, или сензорни разстройства. И тук идва работата в екип, тъй като един преподавател самичък не може да се оправи.
Тук включват ли се и обществени грижи?Задължително! Ако един първокласник бие останалите деца, то вероятността той да е измъчван у дома е доста висока. И това е закононарушение съгласно българското законодателство, само че е като с домашното принуждение – какъв брой се преследва от закона, не е ясно.
Средната възраст на българския учител е 55 година Това са положителни експерти, с доста опит, които обаче са израснали в система, в която другите деца бяха отделяниКакво се случва в някое малко обитаемо място, където да вземем за пример учителят се изправя и споделя – „ Вие биете детето си. ” Какво приобщаващо обучение може да има в среда, където всеки познава всеки?
Тук са две нещата – първо, даже и дребните общности се трансформират, тъй като единствено допреди 20-тина години не можехме да си представим самотна майка или още повече - да роди без брак. Такива деца нормално отиваха в помощни учебни заведения. Сега това е задоволително даже и в дребните общности. А що се отнася до приобщаващото обучение, то в действителност се случва най-лесно точно там, където хората се познават и поддържат. Особено в места, където всяко дете е значимо за учебното заведение, тъй като съгласно броя на учениците се дефинира и издръжката му. Ако има домашно принуждение, това нормално се схваща и дребната общественост има потенциала да се оправи с това, стига жертвите да не са от друга етническа група.
Това води и до въпроса до каква степен децата от други етнически групи се приобщават в нашето обучение?Има места, където това се случва просто отлично, децата напредват, работят дружно и има положителни достижения. Разбира се, има и противоположната страна, постоянно заради чист расизъм, недоумение, боязън от другия и така нататък Но детето е там, то към този момент е в учебното заведение. Така че в случай че то не получи поддръжка – за езика, за ред, по какъв начин да се оправи? Ако то още от първи клас е подценявано, поставено на последния чин или усети отрицателно отношение, какъв късмет има изобщо да напредне в учебно заведение?
Държавата ваш зложелател или другар е в областта на приобщаващото обучение?Последните години се направи ужасно доста. Има да се извърви още доста път, само че дръзвам да настоявам, че сега съумяваме да си партнираме. Разбира се, ние като Неправителствени организации и проучвателен център, сме много по-нетърпеливи за някои промени. Виждаме доста работещи практики в други страни, само че за жалост те или не могат или доста постепенно биха се приложили тук поради характерните настройки на българското общество.
Всяко дете и всеки преподавател, би трябвало да бъдат приобщени – всеки би трябвало да се усеща част от някаква общественостВ доста учебни заведения липсват даже рампи за деца с увреждания – по какъв начин изобщо приказваме за приобщаване на едно такова дете, когато то даже няма физически достъп до учебното заведение?
Така е, да. Но това отново опира до настройките. Става въпрос за голямо отвращение да се разбере, че физическият кусур няма нищо общо с интелекта и гения на детето. Позицията – „ От мен нищо не зависи ” е доста присъща. Ето това е, което би трябвало да се промени.
Дайте образец за работещи практики в други страни?Споменатият модел на работа по групи е една такава процедура. Виждала съм и техника на слагане на „ емоциометър ” на вратата на класната стая и детето, влизайки в класната стая, отбелязва по какъв начин се усеща. Учителят знае в какво въодушевление е то и по какъв начин ще работи в час. Била съм в учебни заведения, където децата седят на земята, имат разнообразни кътове за отдръпване. Няма го това условие за бранене на тишина и дисциплинираност. Има звук, децата се вълнуват, приказват си, творят и така нататък в една доста добре проведена работна среда.
Какво мислите за тези родители, които не пускат децата си в учебно заведение и които се образоват по самостоятелни образователни проекти?Да, това съществува като в балон от наставнически общности. Ние персонално като радетели за споделено общество и обучение, считаме това за късогледо от страна на родителите и в ущърб на децата в дълготраен проект. Те ще са израснали в един балон, евентуално по-хубав, само че това не е средата, в която са израснали всички останали. Да, несъмнено има контузии и болки, които могат да им се случат в учебно заведение, само че има неща, които човек е по-добре да преживее в учебно заведение, в сравнение с една по-зряла възраст, когато не е толкоз адаптивен.
Нашата идея като цяло е малко непопулярна, тя е за построяването на едно по-справедливо учебно заведение и общество, което доста мъчно стига до самостоятелния донорКакви са вашите съответни достижения като неправителствена организация?
Ние създадохме организацията през 2006 година и за тези 13 години успяхме да променим доста настройки – на учители и деца. Работили сме с над 200 учебни заведения, имаме построена общественост от експерти за приобщаващо обучение, която съумява да наложи това обучение в България. Отне ни цели 7 години да наложим и въведем даже термина „ приобщаващо обучение ” и в действителност по-късно участвахме в основаването на закони и наредби.
Щастлива съм, че имам 18 сътрудници, които споделят концепцията, че е „ по-добре дружно ” и поддържат тази борба. Всички се борим за душите, за настройките на учителите, децата и на родителите, и на хората в България, че е по-добре да живеят в споделено общество. Това ни кара да се усещаме скъпи и че имаме принос.
Как успявате да финансирате вашата активност?Изцяло от външни донори, не сме снабдител на услуга. Ние сме самостоятелни и нашето финансиране идва от датския фонд „ Велукс ” и от „ Америка за България ”. За страдание и двата донора отдръпват финансирането си, заради разнообразни фактори и пред нас стои големият въпрос какво и по какъв начин вършим нататък.
Имаме и частни донори, само че те са малко. Нашата идея като цяло е малко непопулярна, тя е за построяването на едно по-справедливо учебно заведение и общество – концепция, която доста мъчно стига до самостоятелния донор.
Ива Бонева е създател и изпълнителен шеф на Център за приобщаващо образование. Тя има магистратура по специалностите „ Социално развиване ” и „ Социална политика ” от Университета в Манчестър, Англия и е докторант в СУ „ Св. Климент Охридски ", Социална педагогика. С опит в социалната политика и общественото развиване – тя е работила за Програмата за развиване на Организация на обединените нации, Католически служби за помощ, Фонд „ Спасете децата ", както и за български неправителствени организации. Тя е и притежател на отличие от президента на Република България за незабравим принос и заслуги в отбраната на правата на децата.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ