. ВЪЗМУЩЕНИЕТО НА РАЗОЧАРОВАНАТА АМБИЦИЯ Сега ще се опитаме да разберем защо

.

ВЪЗМУЩЕНИЕТО НА РАЗОЧАРОВАНАТА АМБИЦИЯ

Сега ще се опитаме да разберем за какво хората ненавиждат капитализма.

В общество, учредено на кастата и статуса, индивидът може да припише неприятната си орис на условия, които са отвън неговия надзор.

Той е плебей, тъй като свръхестествените сили, които предопределят всичко протичащо се, са определили ранга му.

Това не е негово дело и няма причина да се срами от принизеното си състояние.

Съпругата му не вижда нищо неправилно в позицията му. Ако тя би му споделила: „ Защо не си херцог? Ако ти бе херцог, аз щях да съм херцогиня. “, то той би отвърнал: „ Ако бях роден като наследник на херцог, не бих се оженил за теб, една робиня, а за дъщерята на някой различен херцог; това, че ти не си херцогиня, си е персонално твоя грешка; за какво не си била по-умна при избора на родителите си? “

Съвсем друго е при капитализма.

Тук ситуацията на всеки един в живота зависи от неговите действия.

Всеки, чиито упоритости не са били изцяло задоволени, знае доста добре, че е пропуснал шансове, които е опитвал и се е провалил пред близките.

Ако брачната половинка му го укори: „ Защо печелиш единствено по 80 $ на седмица? Ако беше толкоз интелигентен като твоя бивш другар Пол, щеше да си шеф и аз щях да пребивавам по-добре “, то той ще осъзнае своята непълноценност и ще се почувства потиснат.

Основното, което се приказва за суровите условия на капитализма, се корени във обстоятелството, че той се отнася към всеки съгласно приноса му към благоденствието на съвременниците му.

Властването на правилото, всекиму съгласно достиженията, не дава никакво опрощение за персонални пропуски.

Всеки знае чудесно, че има хора като него, които са съумели там, където той се е провалил.

Всеки знае, че мнозина от тези, на които завижда, са хора, издигнали се сами, стартирали от същата позиция, от която е почнал и той.

И още по-лошо, той знае, че всички останали знаят същото.

Чете в очите на брачната половинка си и на децата си безмълвен упрек: „ Защо не си по-умен? “.

Вижда по какъв начин хората се възхищават на тези, които са били по-успешни от него и следят с пренебрежение или със страдание неговия неуспех.

Това, което кара мнозина да се усещат нещастни при капитализма, е фактът, че капитализмът дава всекиму опцията да реализира най-желаните позиции, които, несъмнено, могат да бъдат да бъдат реализирани единствено от малко на брой.

Това, което даден човек е постигнал за себе си, най-често е парченце от това, което упоритостта му го е подтиквала да завоюва.

Пред очите му постоянно са хората, които са съумели там, където той се е провалил.

Налице са хора, които са го надминали и против които храни в подсъзнанието си комплекси за непълноценност.

Такова е отношението на скитника към индивида с непрекъсната работа, на служащия против майстора, на изпълнителния шеф към вицепрезидента, на вицепрезидента към президента на компанията, на индивида, който печели 300 000 $ към милионера и така нататък

Самочувствието и моралното равновесие на всеки един са подкопани от гледката на тези, които са дали доказателства за по-големи благоприятни условия и качества.

Всеки е наясно със личното си проваляне и дефекти.

Дългата редица от немски създатели, които коренно отхвърлят „ западните “ хрумвания на Просвещението и обществената философия на рационализма, утилитаризма и laissez-faire, както и политиките, издигнати от тези интелектуални кръгове, стартира с Юстус Мьозер / “Не бива да има покачване по заслуги “, първо издание, 1772 / .

Едно от нововъведенията, които провокират гнева на Мьозер , е настояването покачването на офицерите в армията и на служителите да зависи от персоналните заслуги и качества, а не от наложителния генезис и благородническа кръв, от възрастта и от продължителността на службата.

Живот в общество, в което триумфът зависи извънредно от персоналните заслуги, би бил, съгласно Мьозер , просто непоносим.

Човешката природа е такава, че всеки би се постарал да преувеличи личната си цена и заслуги.

Ако ситуацията на един човек в живота е обусловено от фактори, разнообразни от „ вътрешната “ му изключителност, то тези, които се намират на дъното на обществената стълбица, биха приели подобен резултат и като знаят личната си цена, въпреки всичко ще запазят достолепието и самоуважението си.

Но би било друго, в случай че единствено заслугите имат значение.

Тогава неуспелите ще се усещат афектирани и унизени. Ще се появят като резултат ненавист и злост против всички, които са ги надминали.

Ценово-пазарната система на капитализма е такова общество, в което заслугите и достиженията дефинират триумфа или неуспеха на даден човек.

Каквото и да си мислим за настройката на Мьозер против правилото на заслугите, би трябвало да признаем, че е бил прав при описанието на едно от психическите последици от него.

Той е бил прав в описанието на възприятията на тези, които са пробвали и не са съумели.

За да се утеши и да възвърне самочувствието си, човек търси изкупителна жертва.

Той се пробва да убеди себе си, че се е провали не по своя виновност.

Той е най-малко толкоз добър, ефикасен и находчив, колкото и тези, които го засенчват.

Но за жалост този наш греховен обществен ред не награждава най-заслужилите хора, а коронясва безчестния, безскрупулния непрокопсаник, мошеника, експлоататора, „ грубия индивидуалист “.

Това, което го е провалило, е неговата почтеност.

Той е бил прекомерно честен, с цел да си служи с обикновените трикове, на които неговите преуспели съперници дължат възхода си.

При основаните от капитализма условия човек е заставен да избира сред героизъм и беднотия, от една страна, и недостатък и благосъстояние, от друга. Той, популярност Богу, е избрал първата опция и е отхвърлил втората.

Това търсене на изкупителна жертва е отношение на хора, които живеят при обществен ред, който третира всекиго съгласно неговия принос към благоденствието на близките и където всеки е стопанин на ориста си.

В такова общество всеки член, чиито упоритости не са били изцяло задоволени, недоволства против благосъстоянието на тези, които са се справили по-добре.

Глупаците показват тези усеща посредством клюки и ругатни.

По-изтънчените не се отдават на лични клюки. Те сублимират омразата си във философия, философията на антикапитализма, с цел да заглушат вътрешния глас, който им споделя, че техният неуспех си е напълно тяхна неточност.

Фанатизмът им при рецензията на капитализма е точно вследствие на събитието, че те в действителност се борят със личното си разбиране за погрешността на тази рецензия.

Страданието от попарените упоритости е присъщо на хора, които живеят в общество на тъждество пред закона.

То не е провокирано от равенството пред закона, а от обстоятелството, че в обществото на тъждество пред закона неравенството на хората предвид на интелектуалните качества, силата на волята и реализацията става очевидно.

Бездната сред това, което даден човек съставлява и реализира, и това, което той мисли за личните си благоприятни условия и достижения, се разкрива безмилостно.

Мечтите за „ обективен “ свят, който би го третирал съгласно „ действителната му стойност “, са леговище за всички, инфектирани от неналичието на самопреценка.

създател: Лудвиг декор Мизес
„ Антикапиталистическото мислене “, 1956

Лудвиг декор Мизес (29 септември 1881 – 10 октомври 1973) е австрийски, а по-късно и американски икономист, мъдрец, публицист и либерал, оказал мощно въздействие върху развитето на актуалното демократично и либертарианско придвижване.

Първоначално учи във Виена, а по-късно, до 1940 – в Женева. Произхождащ от еврейско семейство в Галиция (Украйна), той попада в черния лист на нацистите и заобикаля в Съединени американски щати.

През интервала 1945-1969 е учител в Нюйоркския университет. Получава американско поданство през 1946; умира в Ню Йорк през 1973.