Няколко уж не толкова кресливи въпроса към Валери Симеонов
Възмущение и позор. Това изпитвам персонално аз освен от думите на вицепремиера Валери Симеонов по адрес на протестиращите майки, само че и от другия неоспорим и мъчителен факт, че през всичките тези години, в които правихме опит да растем като демократично общество, по този начин и не бе открита воля за трайно решение на проблемите на хората с увреждания. Възмущение и позор - ни повече, ни по-малко.
Уважаеми господин Симеонов, имам няколко въпроса към Вас. И ги задавам не на вицепремиера, не на патриота, не на овластения, не на политически ангажирания Валери Симеонов, а на жителя и индивида във Ваше лице. И не държа на отговорите пред мен, защото не сте ми задължен, популярност Богу, за нищо. Тъкмо поради публичната си роля обаче, Вие непрестанно би трябвало да разяснявате дейностите си и пред тези, които са Ви дали своят вот доверие, и пред всички останали. В този смисъл, моите чисто човешки въпроси към Вас съдържат отговорите, които би трябвало да дадете, на майките на деца с увреждания.
Господин Симеонов, когато едни страдащи дами към този момент над 130 дни си изплакват очите по площади и палатки, не Ви ли засяда буца на гърлото, до момента в който ги гледате? Господин Симеонов, дали чувате виковете, че системата ги убива всички - и майките, и децата им и здравите, и тези с единия крайник в гроба поради увреждане, и лежащите в страшни страдания, и тези, които по 24 часа обслужват потребностите им? Чувате ли, че казусът не е толкоз в неналичието на пари, колкото в отчайващото неявяване на съответна промяна? И отново: чувате ли - това не са викове, а предсмъртни стонове. Уж тези хора са живи, само че са потънали в институционална давност.
И напълно най-после: господин Симеонов, какво изпитвате пред болката на другия, на непознатия, на непознатия, на ограничения, на отхвърления, на сакатия, слепия, глухия? Поглеждали ли сте в очи, които издават толкоз огромно предпочитание за живот, за борба със страшна диагноза, за сили и темперамент пред лицето на гибелта? Ако не, погледнете - има толкоз доста по улиците и площадите. Може пък и да добиете кураж най-малко за едно опрощение!
Уважаеми господин Симеонов, имам няколко въпроса към Вас. И ги задавам не на вицепремиера, не на патриота, не на овластения, не на политически ангажирания Валери Симеонов, а на жителя и индивида във Ваше лице. И не държа на отговорите пред мен, защото не сте ми задължен, популярност Богу, за нищо. Тъкмо поради публичната си роля обаче, Вие непрестанно би трябвало да разяснявате дейностите си и пред тези, които са Ви дали своят вот доверие, и пред всички останали. В този смисъл, моите чисто човешки въпроси към Вас съдържат отговорите, които би трябвало да дадете, на майките на деца с увреждания.
Господин Симеонов, когато едни страдащи дами към този момент над 130 дни си изплакват очите по площади и палатки, не Ви ли засяда буца на гърлото, до момента в който ги гледате? Господин Симеонов, дали чувате виковете, че системата ги убива всички - и майките, и децата им и здравите, и тези с единия крайник в гроба поради увреждане, и лежащите в страшни страдания, и тези, които по 24 часа обслужват потребностите им? Чувате ли, че казусът не е толкоз в неналичието на пари, колкото в отчайващото неявяване на съответна промяна? И отново: чувате ли - това не са викове, а предсмъртни стонове. Уж тези хора са живи, само че са потънали в институционална давност.
И напълно най-после: господин Симеонов, какво изпитвате пред болката на другия, на непознатия, на непознатия, на ограничения, на отхвърления, на сакатия, слепия, глухия? Поглеждали ли сте в очи, които издават толкоз огромно предпочитание за живот, за борба със страшна диагноза, за сили и темперамент пред лицето на гибелта? Ако не, погледнете - има толкоз доста по улиците и площадите. Може пък и да добиете кураж най-малко за едно опрощение!
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ