Възможно ли е един актьор да разпъва публиката на кръст

Възможно ли е един артист да разпъва публиката на кръст и тя да е щастлива от това. Положителен отговор дава едно по-особено зрелище. В него феновете стават част от играта – петима даже получават второстепенни функции, а една дама има шанса да се почувства Жулиета, въпреки и не по Шекспиров модел.

Бойко Кръстанов е в сърцето на „ Всички страхотни неща “, които се случват на сцената на Народния спектакъл под негова „ постановка “. И всичко, от първата до последната минута, е 100 % първокласен спектакъл, макар че наподобява на добре отработена импровизация и на стендъп комеди, и на най-обикновено шоу.

Преди да влезе в ролята на Разказвача, Кръстанов прави самобитен кастинг измежду феновете. И единствено минути след началото те към този момент влизат в функции. Един от тях ще е ветеринарът, на който се постанова да направи евтаназия с писалка върху куче от шал, наречено Лай Юлий Цезар. Друг ще бъде бащата, който задава един и същи въпрос на своя наследник – Защо? Участват всички в залата, без изключение, защото преди да се настанят, те получават листче с номер и написани думички. И изненадите не стопират до тук, само че те ще са за тези, които отидат на спектакъл...

И напълно не на смешка, като се изключи че е будна от самото начало, публиката става очевидец на едно артистично предизвикателство, в което основният воин търси себе си, разголва душата си и минава през разнообразни опори – от значимите за него хора до съответни знаци от предишното и сегашното. Така, той сформира лист с всички страхотни неща, едно от които е опцията да се облечеш като мексикански кечист.

Още един милиард други неща има в този лист, а оповестението на всяко от тях е в унисон с прочувствената последователност на основния воин и всички тематики, през които минава. А тематиките надалеч не измежду най-леките...

„ Всички страхотни неща “, в някаква степен, обръща визиите и за артиста Бойко Кръстанов. От лекотата, с която сервира текста и придава на думите оня сякаш нехаен акцент, премереният финес в държанието му по време на „ кастинга “ до метода, по който поддържа връзка с публиката и я кара да се усеща като едно от многото страхотни неща – всичко това заслужава продължителните аплаузи в края на представлението.

Двама британци – драматургът и режисьор Дънкан Макмилан и комикът-писател Джони Донахоу, са създатели на текста, приспособен на подиуми в целия свят, както и за телевизия – от Ейч Би Оу през 2016 година. Владимир Пенев е режисьор на българската версия.

Бойко Кръстанов за „ Всички страхотни неща “

За страстта от първите представления пред аудитория, за неговия персонален лист със страхотни неща, за любовта, за страховете му, за работа с режисьора-актьор Владо Пенев и за магията на театъра.

Доволен ли сте от първите представления пред аудитория?

- Аз кардинално не мога да преговарям тази режисура без хора. Но едно е да си представяш нещата, друго е те да се случват. Определено е огромно предизвикателство. Но в същото време е доста забавно за мен, тъй като до момента нямам такива преживявания в театъра и толкоз непосредствено другарство с публиката. Дори тя да ми дава отговор и аз да не преставам след нейните отговори. Уверен съм, че представлението ще става все по-добре и все по-лесно с опита, който трупам.

Как би почнал Вашия лист със страхотни неща?

- Моят персонален лист няма да се разграничава кой знае какъв брой от този на разказвача в представлението. Нещата сигурно ще са нематериални и някакви такива дребни, и които са вътре в мен, не нещо имагинерно... Най-първото ужасно нещо в моя лист ще бъде... Владо Пенев (Смее се – бел. а.)

Даваме ли си сметка, че думата страховит в действителност идва от боязън?

- Хм, не се бях замислял, почтено казано... Мислихме много с преводача... (Оригиналното заглавие на пиесата е Every brilliant thing, българският превод е на Радослав Петкашев – бел. а.) Тази дума ни се стори най-подходяща. Не сме мислели за корените.

А Вас от какво Ви е боязън?

- Страх ме е... (Замисля се – бел.а.) Не знам... Като че ли, не е от някакви неща, свързани с специалността. Може би ме е боязън да не се държа зле с някого, който обичам – да не го нараня, да не съм високомерен, да не съм непризнателен. Страх ме е от мен самия и от моите дефекти.

Снимка: БГНЕС

Какво е любовта през погледа на Разказвача, който играете?

- Тя го спохожда прекомерно късно. И за него, сигурно, е нещо доста по-различно. Той споделя, че децата на депресирани майки имат повишена сензитивност към напрежението. А любовта непроменяемо води до стрес. Така че за моят воин любовта е била доста повече на живот и гибел. Самият факт, че идва толкоз късно, също я прави неординерно преживяване.

За него да се влюбиш не е моментна волност, а нещо доста съществено и включва любовта с всичките грижи, които би трябвало да се поставят за нея и всичките затруднения, които тя носи – и наслади, и болки...

Как се стигна до този моноспектакъл? Днес всеки артист има моноспектакъл...

- Да, звучи някак си помпозно, когато се каже моноспектакъл... Още преди да изригне пандемията, аз познавах този текст и желаех да го направя в Народния спектакъл. Но аз не го одобрявам като моноспектакъл, тъй като това е един разговор. Дори публиката не е отделена, осветлението е общо. Идеята е и феновете, и артистът да се почувстват дружно – тук и в този момент, на едно място, без загради.

Един разговор на една значима тематика е хубаво да се случи, тъй като все по-рядко приказваме на съществени тематики. Хубавото на тези пиеса е, че поглежда тематиките за депресията и за самоубийствата по-леко, през смях, през подигравка.

Вече втора премиера в Народния спектакъл е на правилото „ артист режисира актьор/и “?

- Аз желаех да работя с Владо Пенев – още когато преводачът Радослав Петкашев ми уточни този текст.

Владо Пенев е доста осезателен човек... Този текст няма някакви подводни камъни, няма прикрит смисъл, няма втори проект, той е това, което е. Исках да работя с човек, който е привикнал да борави с огромни текстове и знае по какъв начин да ги разпределя. Знае кое е значимо, кое може да мине по-набързо, до момента в който се стигне до някой по-голям миг, върху който да акцентираш. Затова желаех Владо Пенев, макар че не е режисьор.

Вие имате задоволително функции към този момент. Има ли такава, която бихте желал да играете през цялата си кариера на артист?

- Щеше ми се да играя малко повече Гичо от „ Възвишение “ (постановка на Александър Секулов и Иван Добчев в Пловдивския трагичен спектакъл – бел. а.) Исках най-малко още малко да продължи живота на този театър. Като че ли, това е ролята...

Много си одобрявам и ролята в „ Празникът “ на Явор Гърдев в Малък градски спектакъл. Интересно ми е да видя и какво ще е бъдещето на „ Всички страхотни неща “.