Възможно е един 60-годишен мъж да опази светлината в себе

Възможно е един 60-годишен мъж да опази светлината в себе си. Възможно е да бъде чист. Възможно е да бъде и талантлив, без да е Бог. Възможно е да потвърждава, че изкуството не може да върне живот, само че всичко друго може. Ян Сверак.

Чешкият режисьорът показва „ Витлеемската светлина “ на „ София филм фест “, роман за един живот, който минава от действителността към измислицата, и назад. Една изваяна от съвършена елементарност комедия, в която смешното дава още по-ясни отпратки за непреходността на универсални духовни проблеми.

Това е филм, който може да нарисува единствено режисьор, чиито пилотаж няма нищо общо с рутината, с комплекси, донесени от славата, или със суетата да работиш поради самата работа. От това идва и чувството за прохлада, макар патината. Усещането за режисьор, който в никакъв случай не би предложил плодове на осъзнато креативно изтощение или от развой, в който повтаря едно и също до безспир. И тъкмо по тази причина има правото да назовава себе си перфекционист и победител.



Ян Сверак – в диалог за всичко, обвързвано с киното, живот и взимането на решения. За компликацията да се върнеш. За избора да продължиш. За това да победиш непременно. За ужаса от погледа към новия свят. И още: Защо режисьори считат себе си за богове. Какво значи да изразиш себе си по-евтино. Има ли пик на творчеството. Как Холивуд си откри различен Ян Сверак, на който да изпраща по пет сюжета на седмица...

Какво може да върне режисьор към киното, в случай че той към този момент е решил да го напусне?

- Предизвикателството. Става дума за моменти, които не сте в положение да планирате. Това са срещи с хора и дочути истории, прекарване, което ще възпламени лютата чушка. Аз съм от този вид хора, които умеят да преодоляват компликации сега, в който усетя първичния подтик Обаче не съм в положение да принуди самичък себе си за каквото и да било. Разбирате ли ме?...

Да, изцяло. А коя беше най-голямата компликация за превъзмогване във Вашия случай? И дали беше обвързвано и с нещо отвън фамилията, с изключение на с татко Ви?

- Причината беше напълно в мен. Аз съм перфекционист и победител. Тоест, аз съм подобен вид, който би трябвало да победи непременно, и постоянно му се получава, само че изисква голямо количество старания. Дори може да се стигне до там, че той просто не живее, а единствено се стреми да победи. И това е моят случай.

На мен това ми се случи, и при основаването на предходните три кино лентата, на три пъти заплашвах, че ще приключа с киното. А с най-новия ми филм „ Витлеемската светлина “ се освободих от повода за какво фотографирам, и тази причина е публиката. Винаги съм снимал филми, които се гледат от ужасно доста хора. И при всеки нов филм ме питаха какво ще фотографирам по-късно. И аз постоянно се пробвах да направя по този начин, че да не ги отчайвам...



Последният ми филм излезе една седмица след началото на войната сред Русия и Украйна. И, на процедура, никой не отиде да го гледа. Казах си, че към този момент нямам аудитория и мога да махна с ръка на всичко това.

Един режисьор не би трябвало ли да е самостоятелен от упованията на публиката?

- И да, и не. Що се отнася да художествените качества на кино лентата, режисьорът постоянно би трябвало да бъде една крачка преди публиката. Той би трябвало да ѝ донесе нов взор, нов метод с който не е привикнала, както и нови тематики.

Но режисьорът не би трябвало да бъде и чак толкоз надалеч напред по отношение на публиката. Защото ще се отдалечи от нея толкоз доста, че тя няма да може да го усети и разбере.

Режисьорът не трябва да върви и дружно с публиката, тъй като няма да ѝ донесе нищо ново. Не бива да върви и зад публиката, тъй като тогава ще прави неща, които ще се харесат на публиката и това е застоялост.

И всичко дотук е по отношение на художествената част. Но има и чисто практическа част. Да се направи един филм, коства едвам се построи едно болнично поделение. Обикновено, цената на един филм варира към един милион $. В този смисъл, когато един режисьор каже, че не го интересува какво ще каже публиката, той би трябвало да си избере друга художествена специалност. Така, посредством нея, няма да рискува непознати пари. Например, може да си избере спектакъл, изобразително изкуство, музика или каквото друго желае. Всичко друго е по-евтино от киното. И във всички тези сфери той би могъл доста по-евтино да изрази себе си, без оглед на публиката.

Не обиждате ли малко другите сфери, които споменахте, и не звучи ли малко страшничко – да изразиш по-евтино себе си...

- Това, никога, не е засегнатост. Ние работим с композицията и динамичността във всички художествени специалности, в музиката, в театъра, едно и също е. Става дума за медията, която един човек на изкуството може да избере.



Познавам доста режисьори, които са и доста положителни писатели на художествена литература, които композират музика, паралелно с правенето на филми. Но когато си избера една тематика, която желая да разработя единствено за себе си, тогава бих я нарисувал в картина. Защото тогава ще я направя за себе си и за моите другари. Или бих написал книга.

Но филмът някой би трябвало да го заплати. Или някакво частно лице, което ще влага и по-късно, тъй като се опарило, няма да влага повече в киното. Или държавният фонд, чиято цел е да подкрепя изкуствата. Или кой? Някой дава пари за всичко това, само че не е създателят на кино лентата.

Казвате, че един режисьор би трябвало да бъде „ тесногръд, себелюбив и безмерен “, да има „ силата да движи света, да го върти, да въодушевява “. По този метод ли усещате себе си?

- В този миг – не. Напоследък поех по веднъж, който, в някаква степен, смали егото ми. Но е изцяло правилно, че множеството режисьори имат тези качества. Защото ние, зад рамката на платното, сътворяваме един напълно нов свят. Този свят основава чувството, че можете да му се доверите и вие влизате през платното в него, и приемате, че може да го живеете... А тази работа основава у режисьора чувството че малко или повече е Бог. Затова тази работа постоянно я правят хората, които считат за себе си че са богове. Такива са егоцентриците, егоистите...

За един водач са значими часовете полет във въздуха, какво е значимо за режисьора, с цел да поддържа форма?

- Това за водачите е напълно правилно. Владимир Смутни, операторът с който снимахме („ Витлеемската светлина “ – бел. а.), твърди, че човек непрестанно би трябвало да работи – с цел да може да не изгуби лекотата, с която нанася черти с четката. И отново идваме до изобразителното изкуство (Смее се – бел. а.).

Аз започнах да върша филми прекомерно рано. Така че си мисля, че, или съм прегорял в един миг, или просто съм направил всичко. Мисля си, че в моя случай в никакъв случай няма да мога да дублирам едно и също до безспир. Аз самият не мога да дублирам нищо до безспир.



Говори се, че режисьорите че имат пик на творчеството към 35-ата си година. А аз след две години ставам на 60. Защо би трябвало да си мисля, че към момента съм в положение да основа нещо гениално (Смее се – бел.а.). Така че отговорността, която чувствам към мен самия, не е да дублирам едно и също, а да се опитам да раста нагоре, да се изучавам на нови неща, и да се веселя на това което върша. Затова не знам какво бих могъл да върша отсега нататък...

Миналата година направихте театрално зрелище...

- През живота ми в никакъв случай не ми е минавало мисълта, че в миналото ще седна да върша театрално зрелище. А и в никакъв случай не съм обичал театъра. В моите показа театралните артисти постоянно викат и тропат.

По време на подготовките, а и цялото време което прекарах към това зрелище, аз изживях креативна еуфория.

В театъра ние сме лишени от този непрестанен стрес, който е неминуем при правенето на филм. Ние, когато вършим филм непрестанно тичаме някъде, с цел да създадем нещо. Когато се срещаш с киноактьори, ти се виждаш с тях за малко – когато пристигна времето за един избран сет. С театралните артисти прекарваш три месеца, проучва се всичко от край до край, извънредно в детайли, и това е напълно друго... И при всяко едно последващо зрелище всичко е достоверно, още веднъж, за първи път, в този момент и тук.

Това е нещо като да наблюдавате спортно съревнование. Защото в неговите рамки може да се случи каквото и да било. А и това живо взаимоотношение сред актьорите и публиката – това са живи същества, които си споделят нещата в очите.



Не споделям, че занапред ще стартира да върша спектакъл. Обаче съм извънредно прелестно сюрпризиран от това, че съществуват и други благоприятни условия, които могат да изненадат човек, и да го изпълнят с нови чувства.

В България не малко театрални режисьори започнаха да вършат филми, само че на пръстите на едната ръка се броят кинорежисьорите, които са протегнали ръка към театъра...

- Не зная дали това е храброст. Иржи Менцел правеше и двете неща. Той доста се радваше, когато заминаваше за чужбина, с цел да слага театрално зрелище. Защото там срещаше други, нови артисти, нови гении. Той беше очарован от това, че е срещнал човек, когато не познава, а той се е оказал талантлив артист. За ето подобен вид наслада Ви приказвам...

Извинете ме, че ще задам идващия си въпрос в трето лице, само че какво е Холивуд за Ян Сверак?

- Това беше една фантазия, когато отидох за първи път там, на 23 години, и когато влязох в студията на Industrial Light and Magic, и видях декорите на „ Междузвездни войни “. При състояние, че преди този момент, през 1989 година, им бях написал писмо на пишеща машина, че съм подготвен да работя за тях гратис.
Никога не ми дадоха отговор, несъмнено.

Когато ни предложиха за „ Оскар “ и го спечелихме, беше напълно друго. Всяка седмица получавах по пет сюжета, от които трябваше да си избера, само че аз не бях кадърен да го направя. След това започнаха да идват все по-малко и по-малко сюжети. Холивуд си откри някой различен, на който да изпраща сюжети...

Днес си мисля, че в случай че се бях съгласил да работя по някой от тези сюжети, евентуално трябваше да се преместя и да пребивавам там. И не знам дали щях да бъда по-щастлив. Защото американското общество е настроено да прави достижения. Не се интересуват какво си правил преди две години или даже какво си правил тази година, какво си постигнал. В градове като Лос Анджелис и Ню Йорк това общество е по този начин пронизано от този блян, че там, в случай че не работиш, не съществуваш.



Аз обаче си мисля, че човек, без оглед на това дали работи, би трябвало да го има, и
работата не трябва да нарушава и да вреди на това, което човек е.

Има ли светлина, огън, искра, която изкуството в никакъв случай не би могло да възпламени?

- Това е по-скоро психически и метафизичен въпрос. Страхувам се да отговоря, с цел да не изръся някоя нелепост. (Замисля се – бел. а.). Изкуството не може да ни върне живота. Но всичко друго може. Изкуството може да роди живот, само че не може да го върне.

Казвате, че татко Ви е специалист по смешното. На Вас коя философската категория Ви е най-близка?


- Ужасът. Ужасът от погледа към новия свят. Когато видите невидяното. Когато отворите врата нанякъде, където не сте били. Отварянето на врата, която даже не сте предполагали, че може да я има там, където е. Познанието... Ужасът обаче е доста директно обвързван с чувството от кино лентата – когато видите, че нещо в действителност наподобява по този начин...

Как бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

- Аз съм човек, който просто обича. Слагаме точка след обича.