Въвеждането на еврото у нас трябваше да е техническа операция

Въвеждането на еврото у нас трябваше да е техническа интервенция с ясни правила, стъпващи върху законови разпореждания: закрепен курс, двойно обозначаване, надзор, наказания. Вместо това се трансформира в тест по държавност – и бяхме скъсани на този тест, разяснява юрист Мартин Костов от правна адвокатска фирма „ Имаш право “.

Нищо от това не е неповторимо по света. Когато Германия мина към еврото през 2002 година, там се роди думата „ Teuro “ – игра на думи с „ teuer “ (скъп) , която описваше публичното чувство, че промяната на валутата е употребена като комфортен мотив за „ незабележими ” поскъпвания. Европейските институции тогава изследваха феномена на „ възприеманата инфлация “: хората усещаха, че цените порастват повече, в сравнение с демонстрират формалните статистики, тъй като всекидневните артикули се „ закръгляха “ и дребните разлики се натрупваха в ежедневната кошница на елементарните жители.

Италия резервира различен групов спомен : кафето, пастата, дребните услуги– секторите, където цената се споделя на глас и се заплаща без доста мислене. В такива моменти не побеждава най-точната математика, а най-смелата логика на психиката. Пазарът ревизира до каква степен стига търпението на хората, а страната ревизира до каква степен стига личната ѝ дарба да бъде страна.

България има спомагателна специфичност : паметта ни за парични разтърсвания е жива. Финансовата рецесия от 1996–1997 година, последвана от валутния ръб, и деноминацията от 1999 година (когато 1000 „ остарели “ лв. станаха 1 „ нов “ лев) научиха поколенията, че най-опасен е интервалът на преход– когато хората пресмятат, а системите още не работят, когато разпоредбите са написани, само че контролът не се усеща. Затова, когато през януари 2026 година цените започнаха да „ се пренаписват “ за дни, обществото не видя просто инфлация. Видя повтаряне на сюжет: звук, комплициране и облага от невниманието.

Какво се случи след 1 януари: не просто преизчисление, а повишаване

Да го кажем непосредствено: в първата „ седмица ” след въвеждането на еврото се появиха задоволително обществено разказани случаи, в които цените не бяха просто преизчислени по закрепения курс 1 евро = 1,95583 лева, а повишени– внезапно , тук-там демонстративно. И тук е първата огромна разлика сред „ неточност “ и „ процедура “: грешката е единична, поправя се елементарно и оставя след себе си опрощение. Практиката е всеобща, повторяема и постоянно се случва в една посока.

Един от знаците на тези дни стана хлябът – стока, която не се купува „ по избор “, а по табиет, стока, която дефинира значително усещането ни за света и за протичащото се в него по надълбоко национални аргументи. Публично беше обсъждан образец, при който всеобща „ франзела “ нараства от 0,89 лева на 31 декември до 1,19 лева на 2 януари – към 33% за 48 часа . Това е ритъм, който не наподобява на стопанска система, а на опит. Експеримент, в който за жалост, ние сме опитните мишки. В рамките на празничен уикенд логистиката не се пренарежда, суровината не правият скок от 33% и трудът не нараства „ сред двете трапези “. Поскъпва единствено хлябът, като от джоба на всеки ни се взима повече.

Още по-показателна е онлайн търговията, тъй като там „ етикетът “ е дигитален и следата остава. Вече се появиха сигнали за артикули, които за ден са се „ удвоили “ в евро: пластмасови кутии от 5,23 евро на 1 януари до 10,22 евро на 2 януари, гумени ботуши, които преди Нова година са били на 49,99 лева (а тук-там и намалени), внезапно се появяват на 49,99 евро. Това не е закръгляване. Това е промяна на ценовия свят посредством промяна на признака . Еврото уви пристигна в нашия финансов свят като бутон „ умножи по две “.

И в случай че някой още се колебае дали става дума за безпорядък или за нещо по-целенасочено, има истории, които звучат като парадокс, само че точно по тази причина работят като доказателство за систематична уязвимост. Казусът с пица, която е оповестена на 18,75 лева (9,58 евро), а „ касата пресмята “ 36,67 евро , не е просто смешна неточност. Той е индикативен механизъм: системата се обърква, клиентът заплаща, недоволството наподобява „ дребно “, а търговецът разполага с универсалното алиби– „ софтуерът “. Само че в правото „ софтуерът “ не е индивид. Субектът е търговецът. И отговорността е негова.

Най-коварната форма на далавера е тази, която наподобява като техническа неточност. Защото техническата неточност не се срами – тя се оправдава. И тъкмо по тази причина се повтаря.

Към всичко това прибавете и „ образната “ страна на нещата: практики като изписване на евроцената в алено, тъй че да наподобява на промоция. Това е дребна операция с огромен резултат. В миг, в който хората така и така пресмятат мислено, шрифтът и цветът стават част от касата. И когато страната позволява сходни трикове да се множат, тя в действителност оставя жителя самичък в борба, която не е равностойна.

Публичният бранш: там, където страната трябваше да бъде образец, а се трансформира в съизвършител в ограбването на жителите

Истинският цинизъм на прехода обаче не е в частния бранш. Пазарът ще прави каквото може, когато рискът от глоба е нисък– а при нас този риск хронично е невисок. Не поради липса на закони, а поради липса на страна: регулаторите са превърнати в фон, глобите – в „ разход по активността “, а кадровата политика – в обществено подозрение за полет на „ калинки “ на основни позиции, които са там не да пазят публичния интерес, а да не пречат на верните хора и да бъдат трудоустроени до момента в който не се отвори по- апетитна позиция. В такава среда търговците не „ почитат “ регулатора– те го калкулират. И когато калкулацията е „ няма да стане нищо “, повишаването става самонадеяно, даже демонстративно .

Но най-скандалното идва, когато общественият бранш – същият, който дава обещание „ надзор “ – стартира да подвига цени и такси тъкмо сега, в който жителите са най-разсеяни и най-уязвими от прехода. Тогава страната не просто не пази. Тя дава сигнал: „ и ние можем “.

Най-видимият знак на това държание е повишаването на синята и зелената зона в София , признато от Столичния общински съвет още предходната година: от 2 лева./час в синя зона до 2 евро/час (в общественото показване – към 4 лева.), и от 1 лева./час в зелена зона до 1 евро/час (около 2 лева.), като смяната е обвързвана с евро въведението и „ промяна “ на режима. Това повишаване закупи още по-остър юридически нюанс, тъй като КЗП излезе с позиция, че в съответния случай са използвани наредбите на Закона за въвеждане на еврото /ЗВЕРБ/ – т.е., не може да се показва като „ чисто техническо превалутиране “, в случай че всъщност е нарастване, маскирано с новия знак. Иронията – с цел да се види до каква степен стига институционалната неплатежоспособност – е, че макар признатото нарастване, при започване на януари 2026 година повишаването беше спряно/блокирано поради правосъдно обжалване, а паркирането краткотрайно продължи по старите цени, само че към този момент изписани в евро.

Вторият очевиден образец идва от държавната администрация през земеделските услуги – там, където жителят няма „ опция на пазара “, тъй като против него стои монополът на страната. По обществено налични документи и инструкции на регионални дирекции „ Земеделие “ се вижда такса за издаване на акт за категорията на земята – 48,90 лева./25 евро. Паралелно в общественото пространство беше категорично посочвано, че преди смяната услугата е била 15 лева, а „ преводът “ към евро на процедура бетонира равнище 25 евро, т.е. скок, в който „ има чувство за повишаване ”. В същата логичност се цитира и повишаване на дубликати/преписи-извлечения (примерно от 20 лева до 25 евро), което при закрепения курс значи ново равнище към 48,90 лева Това е „ евро резултатът “ в най-чист тип: не валутата подвига цената сама, а институцията употребява прехода като миг да я вдигне, до момента в който обществото пресмята мислено.

Третият образец е още по-неприятен, тъй като визира деца и учебни заведения: след сигнали за нарастване на цените в ученическите столове в София , КЗП и Столична община оповестиха взаимни дейности и инспекции, като КЗП изиска от доставчиците икономическа аргументация на покачванията и съобщи, че ще преценя дали има нарушаване на ЗВЕРБ и почтеност при ценообразуването. Това е значим проблем, тъй като демонстрира по какъв начин „ общественото “ и „ частното “ се смесват: услугата е в обществена среда, заплащането идва от жители, а отбраната би трябвало да е институционална– другояче цялата изразителност за „ евро дисциплинираност “ остава куха.

И с цел да няма илюзии, че приказваме за „ няколко случая “, самата КЗП регистрира към 4000 инспекции по закона за еврото за интервала 01–05.01.2026 година, с 275 административнонаказателни производства . Това звучи внушително като цифра, само че в очите на жителя основният въпрос е различен: какъв брой бързо, какъв брой очевидно и какъв брой мъчително за нарушителя става глобата. Защото, в случай че реакцията е мудна и процедурна, а „ облагата от повишаването “ е моментална, пазарът (и от време на време самата администрация) ще продължи да се държи по този начин, като че ли регулаторът е статист.

А еврото в тази картина не е причина. Еврото е прожектор. Под него се вижда не просто „ скокът в цените “, а по-големият проблем: страна, която не съумява да създаде боязън у недобросъвестния и сигурност у добросъвестния.

Еврото като доказателство за институционална импотентност

В естествена страна преходът към нова валута е управляван като извънредно значима за националната сигурност „ специлана военна интервенция ”: сюжети, контролни описи, мониторинг, наказания, съгласуваност. У нас той изглеждаше като PR акция с постфактум инспекции . Точно това показва институционалната уязвимост – не липса на закони, а липса на зъби. Имаме регулатори на хартия. Имаме конференции. Имаме „ сигнали “. Но имаме ли чувство за наложителност на глобата? „ Категорично не ”.

И когато глобата не е неизбежна, търговецът не „ почита “ регулатора. Той го калкулира. КЗП, Национална агенция за приходите, Комисия за защита на конкуренцията и банковият контрол би трябвало да са институции, които основават риск за недобросъвестния. Вместо това прекомерно постоянно основават комфорт: инспекциите идват постепенно, санкциите са релативно търпими, процедурите се влачат, а в това време облагата от „ закръгляването “ се е събрала. Бизнесът не е сантиментален – той следва тласъците. Когато тласъкът е „ можеш да опиташ, най-вече да те ревизират “, резултатът е тъкмо това, което виждаме след 1 януари.

Тук стигаме до най-болезнения слой, който обществото от дълго време разисква с думата „ завладяна страна “ . Когато основни регулаторни позиции се възприемат като партийни квоти, а не като експертни назначения, когато управленията се сменят не съгласно резултата, а съгласно политическата обстановка, когато в обществения език терминът „ калинки “ се е трансформирал в нарицателно за хора без нужната подготвеност, сложени да подписват и да мълчат– тогава регулаторът няма престиж. Той има табела. А табелата не плаши никого. Табелата е посмешище и се вижда прогнилата основа зад блестящата фасада.

Търговците го знаят и по тази причина не се опасяват. Не тъй като всички са „ неприятни “, а тъй като системата е научила недобросъвестните, че рискът е управляем. А когато рискът е управляем, цената не се пресмята по курс, а по късмет.

Къде е правото в тази история: преизчислението на цените не е повишаване

Тук е значимо да се каже ясно – и на езика на закона, и на езика на улицата: преизчислението е техническо деяние, а повишаването би трябвало да следва икономическа логичност. Законът за въвеждане на еврото вкарва закрепен курс и правила за закръгляване , изисква двойно обозначаване на цените в временен интервал и не разрешава голословни нараствания, които се „ закачат “ за валутната смяна. Законът за отбрана на потребителите не разрешава заблуждаващи практики– в това число разлика сред оповестена и начислена цена, подвеждащ дизайн, скриване на информация и всяка „ ловкост “, която трансформира клиента в донор и изпразва джобовете ни.

Проблемът не е, че няма норма. Проблемът е, че нормата не се претърпява като действителност . А правото, което не се претърпява като действителност, се трансформира в морална записка под линия. Еврото просто освети това с прожектор.

Как жителят да се отбрани – без да става счетоводител на касата

Първата отбрана е най-елементарна и най-ефективна: доказателството . Снимка на етикета, фотография на менюто, скрийншот на онлайн цената, касов бон. Това лишава 10 секунди и икономисва дни гняв. В цифровия свят скрийншотът е очевидец. В аналоговия свят касовата записка е документ. Без тях разногласието се трансформира в „ аз по този начин видях “ против „ ние по този начин сметнахме “.

Втората отбрана е поведенческа : при разлика сред оповестена и начислена цена, разногласието се води на място. Искате промяна или сторно. Не приемате „ системата по този начин го счита “. Системата е тяхна. Отговорността е тяхна. Ако откажат – не купувате. Пазарът схваща най-бързо от спад в оборота, не от отвращение във фейсбук.

Третата отбрана е елементарното изчисление – не е нужно да помните курса до петия знак. Достатъчно е да делите ориентировъчно на две и да търсите явни аномалии. Аномалиите след 1 януари не бяха в стотинките, а в % – и това се вижда даже без калкулатор.

Четвъртата отбрана е сигналът. Да, звучи досадно. Да, системата е тромава. Но сигналът оставя диря, натрупва статистика и трансформира „ случая “ в „ модел “. КЗП е получателят при ценови подвеждания и обозначаване; Национална агенция за приходите – при систематични проблеми с бонове и отчитане; Комисия за защита на конкуренцията – при съмнение за синхрон в цели сектори; банковият контрол – при продан и такси. В тази тенденция сигналът може да е инструмен.

И най-после – най-непопулярната, само че най-работеща отбрана: публичната непоносимост . Когато спекулата остане без цена, тя се трансформира в норма. Когато спекулата има цена – протест, отрицателна гласност, действителна глоба – тя става риск. А рискът е единственият език, който недобросъвестният схваща.

Еврото не е отговорно. Виновна е страната, която не е страна

Еврото като валута не „ подвига “ цените. Вдигат ги хората . И ги подвигат най-вече там, където страната е най-слаба. Преходът към евро просто направи забележима една остаряла истина: в България постоянно не липсват закони, а липсва институционална воля и дарба те да се ползват против мощните и хитрите, а освен против комфортните. Когато регулаторите са възприемани като импотентни, когато основни позиции се разискват като политически назначения и „ калинки “, когато глобата не е неизбежна, бизнесът няма причина да се преценява. Той ще опитва да печели повече и ние нямаме право да му се сърдим.

Ако желаеме цените да не „ полетят “ при идващия преход – било то към нова валута, нова регулация или нова рецесия – би трябвало да спрем да разчитаме на морала на пазара, на неговата „ невидима ръка ” и да стартираме да пожелаваме страна със зъби, с гръбнак. До тогава остава един прагматичен съвет: не плащайте безмълвно. Доказвайте, оспорвайте, сигнализирайте. Защото в страна, в която институциите постоянно се държат като наблюдаващи, жителят е заставен да бъде и консуматор, и инспектор. И това е най-скъпата цена на „ техническия “ преход.

Присъединете се към нашия 

Всички компании в България би трябвало да се пререгистрират поради еврото