18 юли 1837 г. Ражда се Васил Левски
Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли (18 юли нов стил) 1837 година в Карлово. През 1845 година стартира образованието си в килийното учебно заведение в родния си град, а година по-късно към този момент учи в локалното взаимно учебно заведение. Едва на 14 години остава без татко и грижите за младия Васил поема вуйчо му Василий Караиванов.
В интервала 1852-1854 година той живее в локалния светогорски метох и учи църковно пеене. След като вуйчо му се реалокира в Стара Загора, Левски го последва и приключва II клас на старозагорското класно учебно заведение. Поради отличния триумф на момчето вуйчото дава обещание, че един ден ще го изпрати на обучение в Русия. Това по този начин и не се случва. През 1856-1857 година младежът учи в свещеническото учебно заведение на даскал Атанас Иванов в Стара Загора, а през идната година приема отшелнически ранг дякон с име Игнатий. През 1858 година е ръкоположен за йеродякон и става църковен артист в църквата „ Света Богородица “ в Карлово. Това напомня сп. „ Българска история “.
През 1861 година. като разследване на икономическа рецесия в Османската империя и провежданата стопанска политика, потискаща българите, в революционните среди настава оживление. Стоил Попов от Калофер и Левски поставят едни от първите старания за повдигане народа на битка. По това време българското общество е извънредно импровизирано за протест, пореди което и първият революционен опит на Дякона е несполучлив.
Вместо да се откаже от националното дело, на 3 март 1862 година Левски напуща родния си град и се насочва към Сърбия,
с цел да се причисли към Първата Българска легия,
проведена от Раковски. Според легендата по време на военни извършения той прави „ левски скок “ и по този начин получава своя прякор. Тук Левски реализира контакти с българската революционна интелигенция и добива първия си военен опит, сражавайки се безстрашно с турските елементи. След разтурянето на легията той се причислява към четата на дядо Ильо челник. През 1863 година за малко е в Румъния. Лятото се завръща в България. Затворен е за няколко месеца в Пловдив, поради присъединяване в легията, само че след покровителство на видни българи е освободен. През зимата на същата 1863 година за малко посещава класното учебно заведение на Йоаким Груев. Любознателността е съществена линия в характера на Левски, само че разочарованието от празните обещания на вуйчо му го отдалечава от науката и го насочва към революционните хрумвания.
От 1864 година до началото на 1867 година в разнообразни български селища (Войнягово, Еникьой и Конгас) Левски се занимава с учителска активност. Той учи децата на четмо и писмо, споделя им истории за славното минало на България, пее им хайдушки песни и постоянно изнася уроците си измежду природата. Наред с даскалската си активност той развива революционна агитация и приготвя локални дружини, които дават отпор на турски и черкезки разбойнически банди. През пролетта на 1867 година отпътува за Румъния, където по рекомендация на Раковски
е определен за байрактар в четата на Панайот Хитов.
В Белград укрепва познанствата си от Първа легия и се среща с нови революционери, измежду които Ангел Кънчев и Любен Каравелов. Скоро след организирането на легията сръбското държавно управление стартира да се държи извънредно враждебно с легионерите и в последна сметка и Втора легия е разтурена. Поведението на тамошните управляващи трансформира революционния светоглед на Левски вечно. Той осъзнава, че всяка помощ, обезпечена от непознато държавно управление, никога не е безкористна. Досега Апостола се е съгласявал с теорията на Раковски, че протестът би трябвало да бъде реализиран посредством намесата на чети, навлизащи в България от чужбина.
Опитът с четата на Панайот Хитов, нейният крах и първите му революционни стъпки още през 1861 година подсказват на Левски, че погледът на революционерите би трябвало да се насочи към вътрешността на страната. Само построяването на постоянна комитетска мрежа в границите на Османската империя би могло да приготви народа за въстание. Тази тактика, въпреки и в началото мъчно наложена от Апостола, е възприета от всяка една бъдеща българска революционна организация – чак до Вътрешна македонска революционна организация. През февруари-март 1868 година Дяконът би трябвало да отсрочи проектите си заради тежка интервенция, от която мъчно се възвръща.
Укрепил здравето си, Левски отпътува за Румъния поради преследванията, на които са подложени легионерите от сръбското държавно управление. През август 1868 година отива в Букурещ и се свързва с „ Българско общество “, което обезпечава и паричните средства за първата обиколка на Апостола из България. Есента на същата 1868 година ориста като че ли на смешка събира великаните на революционната мисъл – Васил Левски и Христо Ботев. Двамата живеят при извънредно тежки условия в изоставена мелница край Букурещ и несъмнено оказват въздействие един на различен. Ботев е мощно впечатлен от личността на Апостола.
На 11 декември 1868 година с параход от Турну Мъгуреле
Дякона потегля за Цариград.
Оттам стартира първата си обиколка навътре в страната, подкрепят от „ Българско общество “. Левски посещава Пловдив, Перущица, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Свързва се с доверени познати и изследва публичните настроения и готовността на народа за протест. Обнадежден е от постигнатите начални резултати и на 24 февруари се завръща в Букурещ.
На 1 май 1869 година Апостола подхваща втората си обиколка. Този път се доставя със сведения за вътрешни дейци, с пълномощие и разгласа, издадени от името на Привременното държавно управление в Балкана. Естествено, такова не съществува, само че Левски вярно преценя, че по-лесно ще печели сърцата на хората, в случай че се показа от името на авторитетна организация. Създава контакти в Румъния – като този с Данаил Попов, който в началото го предлага на брат си в Плевен, а по-късно служи на Апостола за връзка с емигрантските среди във Влашко. Братът на Попов среща Левски с хора, правилни на освободителната битка, в градове, близки до Плевен, и по този начин стартира построяването на комитетската мрежа – първо в Плевен, а след това и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и други селища. По време на втората обиколка Апостола премисля преценката си за готовността на народа за скорошно въстание и заключва, че е нужна доста по-задълбочена подготовка.
На 26 август 1869 година Левски се завръща в Букурещ. Той има ясна визия за ситуацията в България и за опцията за триумф на комитетската мрежа, по тази причина би трябвало да убеди емигрантската революционна интелигенция в правотата на концепциите си. Първоначално среща цялостно недоумение измежду революционерите, които още таят очаквания,че помощта ще пристигна от другаде. В края на 1869 година Апостола, дружно с Любен Каравелов, взе участие в основаването на Българския революционен централен комитет-(БРЦК). Макар Каравелов да възприема някои от концепциите на Левски, двамата водачи на революционното придвижване се разминават в главните си възгледи. За Каравелов присъединяване на прилежащите балкански нации в бъдещата гражданска война е безусловно наложително, до момента в който Левски счита, че това би спомогнало за протеста, само че главната роля би трябвало да изиграе българското население.
Според Апостола, до момента в който българите не са изцяло подготвени за независимо въстание, те не би трябвало да влизат в никакви съюзи със прилежащи нации и държавни управления (той доста добре си спомня отношението на сърбите към легионерите в Белград). Левски осъзнава, че всевъзможни договаряния със сръбското държавно управление са безсмислени, най-малко до момента в който в прилежащата страна господства монархическият шовинизъм и концепцията за „ Стара Сърбия”, която включва български земи. Въпреки това, Левски е последовател на концепцията за общи дейности на балканските нации и за балканска федерация. Но за разлика от Раковски и Каравелов, които са съгласни с концепцията за страна сплотяваща всички нации и балкански земи – освободени и неосвободени,
Левски желае независима българска страна.
Той желае българския народ да бъде еднакъв на останалите балкански нации. Тук би трябвало да бъде упоменато и отношението на Левски към Западните Великите сили – той осъзнава, че западната политика толерира Османската империя с оглед колониалните ползи на великите сили, заинтригувани от Източния въпрос.
За разлика от консервативните среди в националното придвижване Левски слага връзките с публична царска Русия на кардинални основи.
Желанието на Левски за самостоятелност на придвижването, за неговата непорочност, без интервенция на непознати сътрудници, без значение от кои страни са те, произтича основно от национално-патриотични му съображения. Именно заради това през 1869 година, когато се сблъсква с един съветски сътрудник, предложен от Одеското българско настоятелство като добър родолюбец, бързо го прогонва.
Разочарован от неразбирането, което среща измежду емигрантите, през май 1870 година Левски се завръща в България, заема се с доизграждането на комитетската мрежа и основаването на ВРО (Вътрешна революционна организация). За столица на организацията е определен Ловеч, а комитетът там се счита и за БРЦК. По този метод през 1870-1872 година в българските революционни среди съществуват освен две съществени идеологии, само че и два централни комитета – Каравеловият в Букурещ и този на Левски, който работи в България. ВРО от ден на ден добива тип на мощна революционна организация.
Апостола прозира, че за делото са нужни средства,
които могат да бъдат обезпечени от презряното от него чорбаджийско съсловие. Събирането на пари съгласно Дякона би трябвало да бъде непринудено, само че при отвод революционният напън е разрешен.
Към края на 1871 година ВРО е единствената действителна мощ, способна да сложи на дневен ред българския въпрос. Комитетите стартират дейна работа за привличане на последователи, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Левски не приключва изцяло връзките си с Букурещкия БРЦК – поддържа връзки най-много посредством Данаил Попов. През 1871 година БРЦК му изпраща двама помощници – Ангел Кънчев и печално известния Димитър Общи.
Наред с организационното подсилване и доизграждане на ВРО Левски концентрира внимание към правенето на закон, който да служи като стратегия и правилник на организацията. Няма точни сведения по кое време този документ е направен, само че се допуска, че е приключен през август-септември 1871 година. Левски го назовава „ Нареда до служащите за освобождението на българския народ”.
Именно в „ Наредата” (първата й част) Левски излага възгледите си
за бъдещото въстание. В този документ революцията се преглежда като всеобщо национално дело, в което да се включат всички публични пластове: богатите, които имат средства; учените, които имат знания; всички, които могат да носят оръжие. Предвижда се въстание през зимата, тъй като по това време мъжете са в селата и градовете, а турците ще имат усложнения при дейностите си. Във втората част на „ Наредата” Апостолът дефинира организационните структури, правата и отговорностите на комитетите и членовете. Централният комитет може взима решения по въпросите за експлоадиране на въстанието, привличането на съдружници и въоръжаването. Частните комитети пък са ядрото, в което би трябвало да се осъществя и докара до сполучлив край националната гражданска война. Интересен факт е, че при правенето на плана за устав/програма, Левски дава опция на комитетите да дават хрумвания, защото в политическата платформа на организацията ясно е казано – всички въпроси би трябвало да се вземат решение посредством „ висшегласие”.
От началото на 1872 година ВРО поема курс за обединяване с букурещкия БРЦК. Естествено, тази активност на Левски е приветствана и от 29 април до 5 май 1872 година се организира първото общо заседание в Букурещ. Вътрешните дейци имат преимущество в квотата по отношение на емигрантите – 33 на 17. На първото съвещание на 29 април е определена комисия в състав: Л. Каравелов, В. Левски, Киряк Цанков и Тодор Пеев, натоварена да създаде програмата и устава на БРЦК. Комисията завършва работата си още същия ден, защото явно документите са конкретизирани авансово в срещите сред Левски и Каравелов. Тези срещи, състояли се в дома на Каравелов в Букурещ, директно преди откриването на събранието. Проектът за структурата на БРЦК на Левски е подценен за сметка на концепциите на Каравелов. Вместо два централни комитета (в Букурещ и България) както до момента, се приема да съществува обединен БРЦК с незнайно местоположение.
Левски прави отстъпки в името на единството сред вътрешната организация и емигрантските дейци. Тези взаимни отстъпки обаче не накърняват основите на революционно-демократическата му платформа. Идеите му за огромните стратегически въпроси на революцията съумяват да се наложат. Според новата стратегия основната цел на БРЦК е освобождението на България посредством гражданска война: „ морална и с оръжие”. Дяконът е определен за „ основен апостол” на цяла България. Също по този начин всеки член на Централния комитет (ЦК), „ дето и да бъде той, може да съставлява целия централен комитет, в случай че единствено той има в ръцете си “пълномощно писмо “. Такова писмо е предоставено на Левски и той получава неограничени (в рамките на организационния устав) пълномощия за активността си навътре в страната.
С пълномощното писмо на 1 юли 1872 година Левски се завръща в България и продължава активността си по организирането на комитетите. Междувременно насочва вниманието си към доставянето на оръжие. Принудителното събиране нa средства най-много от чорбаджии, става честа процедура. Той насочва искане до Каравелов да обезпечи посредством сръбското държавно управление образование за 150-200 българи в Белградското военно учебно заведение, които в следствие да се трансфорат във военните ръководители на протеста.
След събранието в Букурещ организациите в България стават от ден на ден и повече, а хората, назначавани за помощници на Дякона, не му оказват помощ изключително. Поради тази причина той взема решение да раздели страната на революционни окръзи – Орханийски (Ботевградски), Търновски, Сливенски, Ловешки и други. Всеки областен център би трябвало да управлява локалните революционни комитети в окръга. За общ надзор на активността на комитетите и за наблюдаване на врага е основана загадка полиция. Формира се и загадка поща, снабдена с пароли, кодове и псевдоними. Организирането на окръзи в цялата страна е осуетено от разтърсванията, които настъпват в БРЦК през 1872 и 1873 година.
За главен провинен на случилото се се смята Димитър Общи.
Наложен от Централен комитет за асистент на Левски, Общи е доста неизпълнителен, самомнителен, тесногръд, сладкодумен и като цяло несъответствуващ за революционна активност. Освен всичко друго, той плете интриги против Апостола, стремейки се да изземе функционалностите му, като даже съумява да настрои някои частни комитети против него. Левски даже написа на Централен комитет с молба да „ обуздае “ Димитър Общи. Централен комитет излиза със мнение, потвърждаващо управителната функционалност на Левски. Дадено му е правото да предизвести за финален път Общи и в случай че последват нови прегрешения, да наложи смъртно наказване, само че както събитията демонстрират, това се оказва безуспешно.
Дяконът по начало е склонен обирите на държавни институции да се трансфорат в процедура за набиране на средства, само че едвам когато организацията е добре построена и подготвена да се отбрани от ответната реакция на имперските управляващи. Ето за какво той изрично не разрешава на Димитър Общи да извърши планувания грабеж на турската поща в прохода Арабаконак. Въпреки възбраната Общи работи без да пита и на 22 септември 1872 година прави нападението. Първоначално полицията приема версията, че случилото се е дело на „ уволнени бойци “, както рапортуват някои очевидци. Заради словохотливостта на няколцина от участниците обаче властта скоро схваща същинската цел на грабежа и залавя уредника Димитър Общи. Арестуваният, вместо да следва неписаните закони, взема решение, че би трябвало да покаже на света, че
обирът е политическо действие, започвайки да разкрива имена и детайлности
към организацията.
Турското държавно управление получава неоспорими доказателства за битие на територията на империята на тайна бунтовна организация, водена от към този момент търсения Васил Левски. След като научава, че Димитър Общи издава всичко, Апостола предизвестява локалните организации да вземат ограничения. Междувременно Централен комитет излиза с неразбираема и несъответстваща позиция във връзка с обира. Предписва първо да се нападне пандизът и да се освободят арестуваните, а ден по-късно упорства за прибързано повдигане на въстанието. Левски също обмисля нахлуване на пандиза, само че преценя, че то може да има пагубни последици за организацията. Вдигането на въстание в конюнктура на нараснала зоркост на държавното управление също е немислимо.
Все отново като последовател на правилото на вишегласието, Левски не отхвърля решенията на Централен комитет еднолично, а принуждава всеки комитет да отговори на нареждането на Централен комитет. Общото мнение съответствува с това нa Апостола – народът към момента е извънредно неопитен за въстание. Дяконът взема решение, че би трябвало неотложно да замине за Румъния и да разубеди БРЦК по отношение на решението за въстание, като им изложи националните настроения. В същото време той подрежда на вътрешните комитети въпреки всичко да се приготвят интензивно за протест. Мнозина приятели поучават Левски да се прикрие, до момента в който вълненията отминат. Междувременно държавното управление основава мрежа от шпиони за да открият Апостола.
Левски отпътува за Ловеч, където идва на 25 декември 1872 година Положението, което заварва там, е извънредно тежко. Комитетът не работи съответно, а и полицията е на крайник. Къщата на ръководителя на комитата поп Кръстьо е под наблюдаване и среща сред него и Апостола е невъзможна. Левски потегля с Никола Цветков на 26 декември за Търново.
В самара на коня на Цветков е архивът на организацията. Вечерта остават да пренощуват в Къкринското ханче, чийто притежател е и член на комитета – Христо Цонев Латинеца. Според общоприетата версия там Левски е трябвало да се срещне с поп Кръстьо, който го предава. Според други версии виновността за измяната не трябва да се хвърля върху свещеника. Апостола на свободата е хванат от заптиета, обкръжили ханчето. Дяконът пробва да си пробие път посредством пукотевица, само че е ранен и заловен. От Къкрина е върнат в Ловеч, а след това е закаран в Търново и София, където е съден.
Пред съда Левски се държи извънредно твърдо
и не издава никакви детайлности към организацията, като поема цялата отговорност за активността върху себе си. Гордо и борбено пази делото на революцията и правото на България да бъде свободна. Съдиите, измежду които е и българинът Иванчо Хаджипенчович, пробват всевъзможни хитрини, с цел да накарат Апостола да проговори. Задават му объркващи и подвеждащи въпроси, пробват се да надхитрят този, който дълги години ги е надхитрявал. Като не съумяват по този метод, съдиите подхващат друга тактичност – изправят пред Левски редица негови някогашни съратници: Дидьо Пеев, хаджи Станьо, Петко Милев, братята хаджи Иванови, Атанас Хинов и други. Всички те предават Апостола, само че той не трепва. На 8 януари съдът изправя против Левски Димитър Общи, отговорен за протичащото се.
Общи също предава Апостола и споделя за делата му. Според редица мемоаристи, участници в процеса, Левски станал и заплюл предателя.
Процесът против Левски остава затулен в загадъчност. За него не написа нито турската, нито международната преса. Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин преборва цяла империя с воля и религия в националното дело.
Осъден на гибел и на 6 февруари (18 нов стил) 1873 година Апостола на свободата е обесен на мястото, където през днешния ден се издига неговият монумент в столицата. Смъртта му не просто провокира шок и тъга измежду революционните среди в България и в Румъния, само че бележи началото на рецесия и разтърсвания, от които революционното придвижване в никакъв случай няма да се възвърне изцяло.
Левски оставя на поколенията към 140-150 писма и манифести, в които излага концепциите си за равноправието на хората, за човешките права и свободи, концепцията за демократичното ръководство, за другарство сред народите и съвършеното тъждество сред тях, концепцията за законността и равенството пред законите – хрумвания, настоящи и до през днешния ден.
В интервала 1852-1854 година той живее в локалния светогорски метох и учи църковно пеене. След като вуйчо му се реалокира в Стара Загора, Левски го последва и приключва II клас на старозагорското класно учебно заведение. Поради отличния триумф на момчето вуйчото дава обещание, че един ден ще го изпрати на обучение в Русия. Това по този начин и не се случва. През 1856-1857 година младежът учи в свещеническото учебно заведение на даскал Атанас Иванов в Стара Загора, а през идната година приема отшелнически ранг дякон с име Игнатий. През 1858 година е ръкоположен за йеродякон и става църковен артист в църквата „ Света Богородица “ в Карлово. Това напомня сп. „ Българска история “.
През 1861 година. като разследване на икономическа рецесия в Османската империя и провежданата стопанска политика, потискаща българите, в революционните среди настава оживление. Стоил Попов от Калофер и Левски поставят едни от първите старания за повдигане народа на битка. По това време българското общество е извънредно импровизирано за протест, пореди което и първият революционен опит на Дякона е несполучлив.
Вместо да се откаже от националното дело, на 3 март 1862 година Левски напуща родния си град и се насочва към Сърбия,
с цел да се причисли към Първата Българска легия,
проведена от Раковски. Според легендата по време на военни извършения той прави „ левски скок “ и по този начин получава своя прякор. Тук Левски реализира контакти с българската революционна интелигенция и добива първия си военен опит, сражавайки се безстрашно с турските елементи. След разтурянето на легията той се причислява към четата на дядо Ильо челник. През 1863 година за малко е в Румъния. Лятото се завръща в България. Затворен е за няколко месеца в Пловдив, поради присъединяване в легията, само че след покровителство на видни българи е освободен. През зимата на същата 1863 година за малко посещава класното учебно заведение на Йоаким Груев. Любознателността е съществена линия в характера на Левски, само че разочарованието от празните обещания на вуйчо му го отдалечава от науката и го насочва към революционните хрумвания.
От 1864 година до началото на 1867 година в разнообразни български селища (Войнягово, Еникьой и Конгас) Левски се занимава с учителска активност. Той учи децата на четмо и писмо, споделя им истории за славното минало на България, пее им хайдушки песни и постоянно изнася уроците си измежду природата. Наред с даскалската си активност той развива революционна агитация и приготвя локални дружини, които дават отпор на турски и черкезки разбойнически банди. През пролетта на 1867 година отпътува за Румъния, където по рекомендация на Раковски
е определен за байрактар в четата на Панайот Хитов.
В Белград укрепва познанствата си от Първа легия и се среща с нови революционери, измежду които Ангел Кънчев и Любен Каравелов. Скоро след организирането на легията сръбското държавно управление стартира да се държи извънредно враждебно с легионерите и в последна сметка и Втора легия е разтурена. Поведението на тамошните управляващи трансформира революционния светоглед на Левски вечно. Той осъзнава, че всяка помощ, обезпечена от непознато държавно управление, никога не е безкористна. Досега Апостола се е съгласявал с теорията на Раковски, че протестът би трябвало да бъде реализиран посредством намесата на чети, навлизащи в България от чужбина.
Опитът с четата на Панайот Хитов, нейният крах и първите му революционни стъпки още през 1861 година подсказват на Левски, че погледът на революционерите би трябвало да се насочи към вътрешността на страната. Само построяването на постоянна комитетска мрежа в границите на Османската империя би могло да приготви народа за въстание. Тази тактика, въпреки и в началото мъчно наложена от Апостола, е възприета от всяка една бъдеща българска революционна организация – чак до Вътрешна македонска революционна организация. През февруари-март 1868 година Дяконът би трябвало да отсрочи проектите си заради тежка интервенция, от която мъчно се възвръща.
Укрепил здравето си, Левски отпътува за Румъния поради преследванията, на които са подложени легионерите от сръбското държавно управление. През август 1868 година отива в Букурещ и се свързва с „ Българско общество “, което обезпечава и паричните средства за първата обиколка на Апостола из България. Есента на същата 1868 година ориста като че ли на смешка събира великаните на революционната мисъл – Васил Левски и Христо Ботев. Двамата живеят при извънредно тежки условия в изоставена мелница край Букурещ и несъмнено оказват въздействие един на различен. Ботев е мощно впечатлен от личността на Апостола.
На 11 декември 1868 година с параход от Турну Мъгуреле
Дякона потегля за Цариград.
Оттам стартира първата си обиколка навътре в страната, подкрепят от „ Българско общество “. Левски посещава Пловдив, Перущица, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Свързва се с доверени познати и изследва публичните настроения и готовността на народа за протест. Обнадежден е от постигнатите начални резултати и на 24 февруари се завръща в Букурещ.
На 1 май 1869 година Апостола подхваща втората си обиколка. Този път се доставя със сведения за вътрешни дейци, с пълномощие и разгласа, издадени от името на Привременното държавно управление в Балкана. Естествено, такова не съществува, само че Левски вярно преценя, че по-лесно ще печели сърцата на хората, в случай че се показа от името на авторитетна организация. Създава контакти в Румъния – като този с Данаил Попов, който в началото го предлага на брат си в Плевен, а по-късно служи на Апостола за връзка с емигрантските среди във Влашко. Братът на Попов среща Левски с хора, правилни на освободителната битка, в градове, близки до Плевен, и по този начин стартира построяването на комитетската мрежа – първо в Плевен, а след това и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и други селища. По време на втората обиколка Апостола премисля преценката си за готовността на народа за скорошно въстание и заключва, че е нужна доста по-задълбочена подготовка.
На 26 август 1869 година Левски се завръща в Букурещ. Той има ясна визия за ситуацията в България и за опцията за триумф на комитетската мрежа, по тази причина би трябвало да убеди емигрантската революционна интелигенция в правотата на концепциите си. Първоначално среща цялостно недоумение измежду революционерите, които още таят очаквания,че помощта ще пристигна от другаде. В края на 1869 година Апостола, дружно с Любен Каравелов, взе участие в основаването на Българския революционен централен комитет-(БРЦК). Макар Каравелов да възприема някои от концепциите на Левски, двамата водачи на революционното придвижване се разминават в главните си възгледи. За Каравелов присъединяване на прилежащите балкански нации в бъдещата гражданска война е безусловно наложително, до момента в който Левски счита, че това би спомогнало за протеста, само че главната роля би трябвало да изиграе българското население.
Според Апостола, до момента в който българите не са изцяло подготвени за независимо въстание, те не би трябвало да влизат в никакви съюзи със прилежащи нации и държавни управления (той доста добре си спомня отношението на сърбите към легионерите в Белград). Левски осъзнава, че всевъзможни договаряния със сръбското държавно управление са безсмислени, най-малко до момента в който в прилежащата страна господства монархическият шовинизъм и концепцията за „ Стара Сърбия”, която включва български земи. Въпреки това, Левски е последовател на концепцията за общи дейности на балканските нации и за балканска федерация. Но за разлика от Раковски и Каравелов, които са съгласни с концепцията за страна сплотяваща всички нации и балкански земи – освободени и неосвободени,
Левски желае независима българска страна.
Той желае българския народ да бъде еднакъв на останалите балкански нации. Тук би трябвало да бъде упоменато и отношението на Левски към Западните Великите сили – той осъзнава, че западната политика толерира Османската империя с оглед колониалните ползи на великите сили, заинтригувани от Източния въпрос.
За разлика от консервативните среди в националното придвижване Левски слага връзките с публична царска Русия на кардинални основи.
Желанието на Левски за самостоятелност на придвижването, за неговата непорочност, без интервенция на непознати сътрудници, без значение от кои страни са те, произтича основно от национално-патриотични му съображения. Именно заради това през 1869 година, когато се сблъсква с един съветски сътрудник, предложен от Одеското българско настоятелство като добър родолюбец, бързо го прогонва.
Разочарован от неразбирането, което среща измежду емигрантите, през май 1870 година Левски се завръща в България, заема се с доизграждането на комитетската мрежа и основаването на ВРО (Вътрешна революционна организация). За столица на организацията е определен Ловеч, а комитетът там се счита и за БРЦК. По този метод през 1870-1872 година в българските революционни среди съществуват освен две съществени идеологии, само че и два централни комитета – Каравеловият в Букурещ и този на Левски, който работи в България. ВРО от ден на ден добива тип на мощна революционна организация.
Апостола прозира, че за делото са нужни средства,
които могат да бъдат обезпечени от презряното от него чорбаджийско съсловие. Събирането на пари съгласно Дякона би трябвало да бъде непринудено, само че при отвод революционният напън е разрешен.
Към края на 1871 година ВРО е единствената действителна мощ, способна да сложи на дневен ред българския въпрос. Комитетите стартират дейна работа за привличане на последователи, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Левски не приключва изцяло връзките си с Букурещкия БРЦК – поддържа връзки най-много посредством Данаил Попов. През 1871 година БРЦК му изпраща двама помощници – Ангел Кънчев и печално известния Димитър Общи.
Наред с организационното подсилване и доизграждане на ВРО Левски концентрира внимание към правенето на закон, който да служи като стратегия и правилник на организацията. Няма точни сведения по кое време този документ е направен, само че се допуска, че е приключен през август-септември 1871 година. Левски го назовава „ Нареда до служащите за освобождението на българския народ”.
Именно в „ Наредата” (първата й част) Левски излага възгледите си
за бъдещото въстание. В този документ революцията се преглежда като всеобщо национално дело, в което да се включат всички публични пластове: богатите, които имат средства; учените, които имат знания; всички, които могат да носят оръжие. Предвижда се въстание през зимата, тъй като по това време мъжете са в селата и градовете, а турците ще имат усложнения при дейностите си. Във втората част на „ Наредата” Апостолът дефинира организационните структури, правата и отговорностите на комитетите и членовете. Централният комитет може взима решения по въпросите за експлоадиране на въстанието, привличането на съдружници и въоръжаването. Частните комитети пък са ядрото, в което би трябвало да се осъществя и докара до сполучлив край националната гражданска война. Интересен факт е, че при правенето на плана за устав/програма, Левски дава опция на комитетите да дават хрумвания, защото в политическата платформа на организацията ясно е казано – всички въпроси би трябвало да се вземат решение посредством „ висшегласие”.
От началото на 1872 година ВРО поема курс за обединяване с букурещкия БРЦК. Естествено, тази активност на Левски е приветствана и от 29 април до 5 май 1872 година се организира първото общо заседание в Букурещ. Вътрешните дейци имат преимущество в квотата по отношение на емигрантите – 33 на 17. На първото съвещание на 29 април е определена комисия в състав: Л. Каравелов, В. Левски, Киряк Цанков и Тодор Пеев, натоварена да създаде програмата и устава на БРЦК. Комисията завършва работата си още същия ден, защото явно документите са конкретизирани авансово в срещите сред Левски и Каравелов. Тези срещи, състояли се в дома на Каравелов в Букурещ, директно преди откриването на събранието. Проектът за структурата на БРЦК на Левски е подценен за сметка на концепциите на Каравелов. Вместо два централни комитета (в Букурещ и България) както до момента, се приема да съществува обединен БРЦК с незнайно местоположение.
Левски прави отстъпки в името на единството сред вътрешната организация и емигрантските дейци. Тези взаимни отстъпки обаче не накърняват основите на революционно-демократическата му платформа. Идеите му за огромните стратегически въпроси на революцията съумяват да се наложат. Според новата стратегия основната цел на БРЦК е освобождението на България посредством гражданска война: „ морална и с оръжие”. Дяконът е определен за „ основен апостол” на цяла България. Също по този начин всеки член на Централния комитет (ЦК), „ дето и да бъде той, може да съставлява целия централен комитет, в случай че единствено той има в ръцете си “пълномощно писмо “. Такова писмо е предоставено на Левски и той получава неограничени (в рамките на организационния устав) пълномощия за активността си навътре в страната.
С пълномощното писмо на 1 юли 1872 година Левски се завръща в България и продължава активността си по организирането на комитетите. Междувременно насочва вниманието си към доставянето на оръжие. Принудителното събиране нa средства най-много от чорбаджии, става честа процедура. Той насочва искане до Каравелов да обезпечи посредством сръбското държавно управление образование за 150-200 българи в Белградското военно учебно заведение, които в следствие да се трансфорат във военните ръководители на протеста.
След събранието в Букурещ организациите в България стават от ден на ден и повече, а хората, назначавани за помощници на Дякона, не му оказват помощ изключително. Поради тази причина той взема решение да раздели страната на революционни окръзи – Орханийски (Ботевградски), Търновски, Сливенски, Ловешки и други. Всеки областен център би трябвало да управлява локалните революционни комитети в окръга. За общ надзор на активността на комитетите и за наблюдаване на врага е основана загадка полиция. Формира се и загадка поща, снабдена с пароли, кодове и псевдоними. Организирането на окръзи в цялата страна е осуетено от разтърсванията, които настъпват в БРЦК през 1872 и 1873 година.
За главен провинен на случилото се се смята Димитър Общи.
Наложен от Централен комитет за асистент на Левски, Общи е доста неизпълнителен, самомнителен, тесногръд, сладкодумен и като цяло несъответствуващ за революционна активност. Освен всичко друго, той плете интриги против Апостола, стремейки се да изземе функционалностите му, като даже съумява да настрои някои частни комитети против него. Левски даже написа на Централен комитет с молба да „ обуздае “ Димитър Общи. Централен комитет излиза със мнение, потвърждаващо управителната функционалност на Левски. Дадено му е правото да предизвести за финален път Общи и в случай че последват нови прегрешения, да наложи смъртно наказване, само че както събитията демонстрират, това се оказва безуспешно.
Дяконът по начало е склонен обирите на държавни институции да се трансфорат в процедура за набиране на средства, само че едвам когато организацията е добре построена и подготвена да се отбрани от ответната реакция на имперските управляващи. Ето за какво той изрично не разрешава на Димитър Общи да извърши планувания грабеж на турската поща в прохода Арабаконак. Въпреки възбраната Общи работи без да пита и на 22 септември 1872 година прави нападението. Първоначално полицията приема версията, че случилото се е дело на „ уволнени бойци “, както рапортуват някои очевидци. Заради словохотливостта на няколцина от участниците обаче властта скоро схваща същинската цел на грабежа и залавя уредника Димитър Общи. Арестуваният, вместо да следва неписаните закони, взема решение, че би трябвало да покаже на света, че
обирът е политическо действие, започвайки да разкрива имена и детайлности
към организацията.
Турското държавно управление получава неоспорими доказателства за битие на територията на империята на тайна бунтовна организация, водена от към този момент търсения Васил Левски. След като научава, че Димитър Общи издава всичко, Апостола предизвестява локалните организации да вземат ограничения. Междувременно Централен комитет излиза с неразбираема и несъответстваща позиция във връзка с обира. Предписва първо да се нападне пандизът и да се освободят арестуваните, а ден по-късно упорства за прибързано повдигане на въстанието. Левски също обмисля нахлуване на пандиза, само че преценя, че то може да има пагубни последици за организацията. Вдигането на въстание в конюнктура на нараснала зоркост на държавното управление също е немислимо.
Все отново като последовател на правилото на вишегласието, Левски не отхвърля решенията на Централен комитет еднолично, а принуждава всеки комитет да отговори на нареждането на Централен комитет. Общото мнение съответствува с това нa Апостола – народът към момента е извънредно неопитен за въстание. Дяконът взема решение, че би трябвало неотложно да замине за Румъния и да разубеди БРЦК по отношение на решението за въстание, като им изложи националните настроения. В същото време той подрежда на вътрешните комитети въпреки всичко да се приготвят интензивно за протест. Мнозина приятели поучават Левски да се прикрие, до момента в който вълненията отминат. Междувременно държавното управление основава мрежа от шпиони за да открият Апостола.
Левски отпътува за Ловеч, където идва на 25 декември 1872 година Положението, което заварва там, е извънредно тежко. Комитетът не работи съответно, а и полицията е на крайник. Къщата на ръководителя на комитата поп Кръстьо е под наблюдаване и среща сред него и Апостола е невъзможна. Левски потегля с Никола Цветков на 26 декември за Търново.
В самара на коня на Цветков е архивът на организацията. Вечерта остават да пренощуват в Къкринското ханче, чийто притежател е и член на комитета – Христо Цонев Латинеца. Според общоприетата версия там Левски е трябвало да се срещне с поп Кръстьо, който го предава. Според други версии виновността за измяната не трябва да се хвърля върху свещеника. Апостола на свободата е хванат от заптиета, обкръжили ханчето. Дяконът пробва да си пробие път посредством пукотевица, само че е ранен и заловен. От Къкрина е върнат в Ловеч, а след това е закаран в Търново и София, където е съден.
Пред съда Левски се държи извънредно твърдо
и не издава никакви детайлности към организацията, като поема цялата отговорност за активността върху себе си. Гордо и борбено пази делото на революцията и правото на България да бъде свободна. Съдиите, измежду които е и българинът Иванчо Хаджипенчович, пробват всевъзможни хитрини, с цел да накарат Апостола да проговори. Задават му объркващи и подвеждащи въпроси, пробват се да надхитрят този, който дълги години ги е надхитрявал. Като не съумяват по този метод, съдиите подхващат друга тактичност – изправят пред Левски редица негови някогашни съратници: Дидьо Пеев, хаджи Станьо, Петко Милев, братята хаджи Иванови, Атанас Хинов и други. Всички те предават Апостола, само че той не трепва. На 8 януари съдът изправя против Левски Димитър Общи, отговорен за протичащото се.
Общи също предава Апостола и споделя за делата му. Според редица мемоаристи, участници в процеса, Левски станал и заплюл предателя.
Процесът против Левски остава затулен в загадъчност. За него не написа нито турската, нито международната преса. Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин преборва цяла империя с воля и религия в националното дело.
Осъден на гибел и на 6 февруари (18 нов стил) 1873 година Апостола на свободата е обесен на мястото, където през днешния ден се издига неговият монумент в столицата. Смъртта му не просто провокира шок и тъга измежду революционните среди в България и в Румъния, само че бележи началото на рецесия и разтърсвания, от които революционното придвижване в никакъв случай няма да се възвърне изцяло.
Левски оставя на поколенията към 140-150 писма и манифести, в които излага концепциите си за равноправието на хората, за човешките права и свободи, концепцията за демократичното ръководство, за другарство сред народите и съвършеното тъждество сред тях, концепцията за законността и равенството пред законите – хрумвания, настоящи и до през днешния ден.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ