Вързаните с въжета бебета в педиатрията в Сливен не е

Вързаните с въжета бебета в педиатрията в Сливен не е деяние, което може да бъде целесъобразно

Да кажеш на майка да си остави болното дете и да си потегля, тъй като за нея няма място, не може да бъде целесъобразно.

Липсата на задоволително личен състав не може да е опрощение, когато приемаш деца за лекуване. Защото това не е лекуване. Това е асимилиране на “пътеката”, с цел да си вземеш заплатата.

Такива отделения не би трябвало да съществуват.

Такова общество, което разрешава да стигнем до там да ни връзват болните деца с въжета и да ги оставят да се скъсват от плач с цялостни носове със засъхнали сополи, от които не могат да дишат, е същински болно общество.

Няма потребност от оправдания.

Ясно е, че всички по веригата сме отговорни. Това обаче по никакъв начин не взема решение казуса.

Да си човек не е специалност.

Дори главата на рибата към този момент не е казуса. То толкоз смърди в този наш мочур, че смрадта към този момент не прави усещане.

Познавам доста педиатри, доста медицински сестри, санитари. Знам, че някои от тях едвам устоят. Знам, че се гневят на нас, че не ги поддържаме задоволително. Донякъде с право.

Донякъде, тъй като има една доста тънка, мъчително тънка граница на това да държиш живота на дете в ръцете си и да го изпуснеш, знаейки, че то без теб не може да оцелее. Кучетата не хапят децата.

Кучетата.

Съжалявам за по този начин депресивния статус, само че това повече в действителност не може да бъде оставено по този метод.

Искрено се надявам, в случай че има същински настоящи институции да си свършат работата.

Винаги се пробвам да не осъждам по думите на едната страна. Тук обаче думи няма. Има вързани заболели бебета. Сами.

Ние може би сме Франкенщайн.

Кремена Кунева