Вървя по улица Иван Асен II“ и си мисля, че

Вървя по улица „ Иван Асен II “ и си мисля, че някъде тук преди години се е намирало ателието на скулпторката Васка Емануилова. По стените и дървените рафтчета е имало скици на скулптурни произведения. На статива е ситуирана огромна фигура, която не може да се види под мокрото платно. Работела рано заран до късния следобяд.

Някъде тук тя е прибирала гугутката с премазано от трамвая крилце. Гипсирала го и се грижела за птичката до момента в който оздравее, а след това я пуснала на независимост. През 1941 година тя си прави креативна работилница в тясно дюкянче, което приспособява за работа. Там твори всекидневно до последния си момент. На това място царял артистичен безпорядък. Ателието ù посещава художника Светлин Русев, който споделя за нея: „ Васка беше ярка персона – самостоятелна и самовзискателна, лишена от суетност и пустославие, от външна показност и конюнктурна предвидливост – подчинила всичко на един еластичен блян, в който хармонията сред истината и хубостта са отпред и крият Пътя “.

Тя е първата жена у нас, която дръзва да заеме своето място в едно мъжко артистично пространство и оставя трайна диря в българското изкуство. Фигурите ù са изпълнени с сила и живот. В творчеството ù участват селската жена и майката, само че и дамата знак и олицитворение на хубостта. В работите ù прозира женската сензитивност.

Васка Емануилова е родена на 25 октомври 1905 година в село Комщица, Годечко. Баща ù е преподавател, а след това става духовник. Грижи се децата му да получат обучение – най-голямата щерка Екатерина приключва философия и работи като гимназиална учителка, Александър е доктор, Васка свързва ориста си с изкуството, а най-малкото дете Игнат е професор по биология, член на Българска академия на науките. „ Всички мои деца имат обучение, единствено Васка – не! “, споделил поп Емануил за щерка си скулпторката Васка Емануилова. След години тя разказвала, че на напреднала възраст, като следил красивата ù гостенка – художничката Елена Панева, дядо поп възкликнал: „ Ех, Ленче, Ленче, де да бех 10 години по-млад! “.

Майката на скулпторката Руска Кържина е елементарна жена, която се грижи за децата си. В дома на фамилията са портретите на Ботев и Левски.

По-големите деца приключват Царибродската гимназия. Сред тях е Васка. Тъкмо на Царибродския пазар, когато вижда керамичните съдове, които продават търговците, взема решение да стане скулпторка. Обикнала този материал, тъй като бил най-евтин и наличен. В творчеството ù глината е съхранила чувството за допира от нейните ръце, топлината на нейните страсти.

Поп Емануил през 1914 година изпраща всичките си деца в София. В столицата Васка приключва прогимназия и постъпва във Втора софийска девическа гимназия. Учител по изобразяване ù е художникът Михаил Кръстев. Васка се интересува от естествени науки. Случайни условия стават причина през 1922 година след шести гимназиален клас, тя да напусне учебно заведение. Явява се на конкурсен изпит в Художествената академия, където я одобряват. Скоро се трансформира в една от надарените студентки. В Академията ù преподават проф. Цено Тодоров и скулпторът Иван Лазаров, който тя следва в творчеството си.

През 1927 година Васка Емануилова приключва Академията. В галерия на дипломантите, която не се харесала изключително на рецензията загатват единствено нейното име – „ по-живо възприятие и многообразие “. Макар, че има тапия още четири години не се разделя с Художественото учебно заведение – възползва се от съществуващия тогава закон, съгласно който приключилите академията могат в продължение на три години да посещават университетските ателиета без да заплащат учебни такси. Емануилова работи през това време в ателието на проф. Марин Василев. Създава първите си произведения. Между тях са портретите на проф. Марин Василев, Георги Машев, Илия Петров. Композициите „ Майка “, „ Жетварка “, „ На слънце “, „ Земекопачи “, „ Работници “.

В ателието се среща с Мара Георгиева. Двете дами работят дружно, а другарството им продължава дълги години. По-късно склупторката живее в непретенциозен апартамент в София. Съседка ù е сътрудника Мара Георгиева. Двете споделят общи хрумвания, работят по общи планове. Били одумвани за тяхната хомосексуалност. Но Васка Емануилова се отнасяла със състрадание и изискана подигравка към хората, които се занимавали с персоналния ù живот. Тя е свободолюбива.

Попада в кръг от млади и надарени създатели – Александър Жендов, Борис Ангелушев, Боян Дановски, Христо Радевски, Стоян Сотиров, Стоян Венев, Николай Шмиргела.

Работи в региона на портрета, вълнува се от проблемите на фигуралната комбинация. Прекрасните статуетки от Танагра разкриват пред нея прелестта на теракотата като материал и тя още от студентка прави дребни фигурки, в които личи пластичното ù възприятие. От глина създава и цели фигури в огромен размер. Нейното име все по-често се вижда от рецензията.

През 30-те години тя основава редица портрети и фигурални композиции – „ Портрет на художника Васил Стоилов “, „ Портрет на татко ми “, „ Портрет на Николай Хрелков “. Емануилова работи над портрета на Хрелков във времето, когато той основава най-силните си стихотворения, сред които „ Последната молитва “. Тази нейна творба изчезва след 1933 година и цели две десетилетия не се знае къде е. Когато частно лице го предава на скулпторката тя го излага още веднъж в Общата художествена галерия през 1954 година Творбата се оказва едно от най-значителните творби. Емануилова получава премия от СБХ. През тези години прави „ Портрет на художника Борис Елисеев “, „ Портрет на Петя Кръстева, „ Портрет на мадам Белен “, „ Росица “, „ Емануилчо “, „ Портрет на Теофана Калчева “. Само пет години след довеждане докрай на Академията тя към този момент е позната като име – мъчно може да се срещне публикация за обща художествена галерия на дамите художнички, в която да не е отделено място на нейни работи.

През 1931 година е измежду уредниците на Дружеството на новите художници. Тя, дружно с Петър Младенов, заверява устава му в полицейското ръководство.

През 30-те години съвсем всички съществуващи креативен съюзи уреждат обичайни вечери и срещи. По времето на един чай, проведен от Съюза на публицистите, тя е поканена да взе участие. Участието носи самобитен темперамент, практикуван и от Съюза на сдруженията на художниците в България. Разиграва се лотария, в която някои от облагите дават право на печалившия да театралничи пред художник и да получи направения портрет. Такава облага се пада на секретаря на френската легация в София Белен. Васка Емануилова прави портрет на неговата жена. Моделът се оказва забавен и склупторката работи с готовност. Тя не основава елементарен камерен портрет. Тия скъпи качества в портрета на мадам Белен носят на Васка самопризнание. Тя го демонстрира на XI Обща художествена галерия и рецензията му дава висока оценка. В знак на признателност, семейство Белен предлага на скулпторката стипендия в Париж. Тя отпътува през март 1939 година и е там пет месеца. С блок и моливи в ръцете си прекарва с дни в залите на музеите и всичко това, което е виждала единствено на репродукции го вижда онлайн. Впечатленията си от Лувъра изобразява в рисунки. Тогава тя за пръв и единствен път напуща България. Казвала, че визитата ù във френската столица ù стига за цялостен живот и в Париж просто е сверила себе си.

През 30-те години се организират състезания за монументи. Васка Емануилова вземат участие дружно с Мара Георгиева. Двете печелят първа награда на конкурс за монумент на падналите през войните в Кърджали, само че планът не е сбъднат. Сама печели конкурс през 1939 година за монумент на падналите през войните свиленградчани, само че още веднъж е лишена от правото да осъществя плана. Тя води битка с наложените стандарти. „ Шаблонът е крах в изкуството. Истинският занаятчия няма подготвени, заучени, въпреки и виртуозни форми. Той постоянно търси неповторимото от живота, от натурата. Някои скулптори са отвикнали да употребяват модела, живата натура, а това води до изкушаване и конвенционалност на формите. Големите модерни майстори като Деспийо Мухина и други постоянно изхождат от натурата за каквато и своя концепция. Те не си служат със звучни форми. Ще ми се да напомня думите на Деспийо: „ Когато започвам една глава, имам възприятието, че за първи път докосвам глина “, споделя тя. В основата на военните монументи се повтаря фигурата на боец в поза „ на нож “, които са заляли села и градове. Тя преглежда паметника като трайно художествено произведение.

През 1934 година Васка Емануилова и Мара Георгиева вземат участие в конкурс за монумент на Априлов в Габрово и планът им е премиран. През 1936-1937 година построяват монумент на починалите през войните от село Драганово, Горнооряховско. Най-значимата обща работа на двете дами е паметника на Съветската войска в София 1953 година

Когато през 50-те години Александър Жендов изпада в недружелюбност пред властта, само тази нежна жена рискува да поема поръчки за илюстрации за него от свое име и по този начин го избавя от апетит. Остава с него в самотата му. По-късно се грижи майченски и за огромния художник Кирил Петров.

Умеела да поддържа връзка и с хората, и с природата. Имала мощно човешко лъчение. Била една от най-рисуваните български майсторки на изобразителното изкуство. Не обичала огромните думи и шума, била скептично настроена, само че и вярваща. Говорела постоянно това, което мисли.
Черпела ентусиазъм от родното си село Комщица. Там среща доста от своите модели. Спирала млади дами и деца на връщане от паша или от нивите, замесвала глина и отдолу под ръцете ù се появявала дребна дрънкулка или схема за портрет, които довършвала в софийското си ателие. Така се ражда забележителна част от творчеството ù. Васка от време на време канела другари в нейния „ божествен ъгъл “ в Комщица – в селската ù къща.

Единствената декорация в нея били картините на Кирил Петров и зациментираните от стопанката в стълбището вкаменени охлюви. Тя ги събирала, до момента в който копаела глина по баирите към селото. Със съселяните си беседва на техния акцент. За селото си майсторката отлива в бронз няколко статуи, които след това са откраднати. Един селяндур, като гледал по какъв начин довършва някаква фигура, възкликнал: „ От тиня направи си го, но гледай го – като дете, кое е падало от майка си! “ (т. е. като новородено – б. а.).

Васка Емануилова остава занаятчия на кавалетната статуя, в региона на монументалната статуя не основава творби. Прави доста теракотни голи тела, в които демонстрира силата на креативните си благоприятни условия. Наред с това взе участие в живота на Съюза на българските художници, в журита, комисии. През 1956 година СБХ открива юбилейна галерия на Емануилова, взаимно с Александър Стаменов, отдадена на нейната 50-годишнина. За хубостта в изкуството известната скулпторка споделя: „ Естетиката, хубостта в изкуството са безвъзвратен закон за всяко време. Погледнете да вземем за пример древногръцките скулптури. Струва ви се, че в лицата им има безстрастие. Но то е видимо. Всъщност, с цел да не изпаднат в антихудожественост и мимика, те са имали една естетическа мярка в изложение на мощни душевни прекарвания. Човек като размишления в тази тенденция, идва до извода, че и в най-драматичния облик би трябвало да се търси красота… “

Днес на улица „ Иван Асен II “ никакъв знак не припомня, че там е творила първата жена у нас, която има смелостта да прави скулптурни фигури.