Въпросът отдавна не е само къде да се съхраняват бронзовите

Въпросът от дълго време не е единствено къде да се съхраняват бронзовите фигури. Нито дали те са „ изкуство “ или „ история “. Истинският въпрос е за какво в центъра на София десетилетия наред стоеше монумент, който показва руската войска като освободителка, макар че Съюз на съветските социалистически републики афишира война на България на 5 септември 1944 година, а Червената войска влиза в страната на 8 септември без българската войска да ѝ окаже опозиция.

Това е казусът с тези монументи. Те не просто пазят предишното. Те го подменят.

 

Не памет, а натрапен роман

Паметникът на Съветската войска в София е построен през 1954 година в духа на социалистическия натурализъм. Това не е безпристрастен жанр, а формалният език на една тоталитарна власт. Монументът не е подложен, с цел да опише комплицирана история. Поставен е, с цел да наложи една версия на историята – за „ избавление “, „ безконечна благодарност “ и „ братска дружба “.

 

В този роман няма място за руската окупация. Няма място за политическия напън след 1944 година Няма място за Народния съд, лагерите, репресиите, унищожаването на политическата съпротива и зависимостта на България от Москва.

 

Затова МОЧА е проблем. Защото стои като публична истина на място, където би трябвало да има почтена памет.

 

Защо тези монументи вредят

Такива паметници не са просто камък и бронз. Те възпитават.

 

Когато една непозната войска е изобразена като висш избавител в сърцето на столицата, това внушава взаимозависимост. Казва на генерации българи, че свободата им идва извън. Че личната им страна е второстепенна. Че националната история би трябвало да се чете през благодарността към империя.

 

Това е удар по националния дух, тъй като измества българската памет. На мястото на българските старания, жертви, неточности и избори се слага непознат боец с оръжие.

 

И не е единствено София. В Пловдив паметникът „ Альоша “ продължава да господства над града от Бунарджика. През 2024 година общински съветници предложиха той да бъде изместен, а тематиката провокира нови разногласия и митинги. 

 

Подобни паметници има и в други български градове, във Варна, Бургас и Русе. Всички те са част от една и съща политическа архитектура на режима: посредством камък и бронз да наложи признателност към Съюз на съветските социалистически републики и да трансформира идеологията в част от градската среда.

 

За едни те са „ история “. За други са всекидневно увещание, че България не е разказала до дъно личната си истина за комунизма.

 

Да се пази историята не значи да се пази пропагандата

Аргументът „ това е история “ постоянно звучи безапелационно за незапознатите. Но има разлика сред история и респект.

 

Историята би трябвало да се учи, изяснява и демонстрира. Пропагандата обаче не е длъжна да стои на фундамент в центъра на града.

 

Бронзовите фигури могат да бъдат съхранени, експонирани, сложени в музейна среда, обяснени с подтекст. Но да бъдат върнати като преобладаващ знак в Княжеската градина значи да се върне и лъжата, която ги е основала.

А София има потребност от друго – от пространство, което не разделя, не възпроизвежда имперски легенди и не кара жертвите на комунистическия режим да минават всеки ден около монумент на системата, която ги е смазала.

 

Това не е спор за предишното, а за зрелостта на страната

Демонтажът на МОЧА, дебатът за „ Альоша “ и разногласията към други руски паметници демонстрират едно: България още не е решила по какъв начин да приказва за комунизма. Прикрива, мълчи, лъже. 

 

Да преместиш подобен монумент не е изтриване на историята. Заличаване е да оставиш пропагандата да се показва за памет.

 

Истинската памет не се опасява от подтекст. Тя споделя цялата истина – и за Втората международна война, и за 1944 година, и за руското въздействие, и за българските жертви по-късно.

 

Затова бъдещето на МОЧА не е механически въпрос за статуи и барелефи. То е тест дали България може най-сетне да разграничи паметта от подчинението.