Въобще не е рядко срещан феномен изпълнителите да изпитват неприязън

Въобще не е рядко срещан феномен изпълнителите да изпитват злост към най-популярната си ария, да не желаят да я свирят по концерти и да се молят по всевъзможен метод да не помнят за съществуването ѝ. В Nirvana не могат да понасят Smells Like Teen Spirit, Led Zeppelin също се уморяват извънредно от Stairway to Heaven.

Говорим за една от най-известните песни на 90-те години, сдобила се по-късно с безчет кавъри и вдъхновяваща и до през днешния ден ужасно доста музиканти. Това е песента, която изстрелва Radiohead до международната популярност и която ги сблъсква с някои нетърпими за тях аспекти на музикалната промишленост.

„ Беше дразнещо да ни съдят единствено по тази ария, когато към този момент считахме, че би трябвало да продължим напред “, спомня си фронтменът и главен композитор на рок бандата Том Йорк. „ Караха ни принудително да обикаляме по турнета за разпространение на песента и напряко ни се гадеше от нея. За малко да се разпаднем. Беше си урок за нас “.

Creep се трансформира в химн на обществените новобранци и е написана от Йорк през 1987 година в алкохолно замайване, до момента в който той още учи в университета. Доколкото е известно, несподелена обич към жена, която той преследва из Екситър, го кара да изпадне в положение на ненавист към самия себе си и да измисли емблематичните лирики: „ Аз съм урод, аз съм чудак / Какво изобщо върша тук? Тук не ми е мястото “.

Radiohead в никакъв случай не основават втори шлагер от подобен диаметър, само че тъй като просто не се стремят да вършат шлагери, а да изследват доста по-интригуващи за тях музикални територии. Но те имат още неприятни мемоари с Creep – да вземем за пример са упрекнати в плагиатство поради приликата в мелодията и хармонията с The Air That I Breathe, шлагер на The Hollies от 70-те. Авторите на тази ария потеглят да съдят Radiohead и стигат до извънсъдебно съглашение, при което са добавени като съавтори на Creep.

В първичния си вид пък текстът на Йорк е много по-наивен, само че след това е преправен, а под напън на звукозаписния лейбъл е основана и „ изчистена “ версия с премахването на неприлична дума тъкмо преди припевите. Същевременно, суровият тон на китарата на Джони Грийнууд се оказва съвършен за песента, само че се получава несъзнателно поради опита му да саботира записа.

„ На него въобще не му хареса композицията първия път, когато я изсвирихме, тъй че се опита да я съсипе. Но това негово изсвирване остана в записа “, напомня си другият китарист Ед О’Брайън.

За пръв път е издадена през 1992 година, само че тогава дори отпада от програмата на BBC, защото е счетена за „ прекомерно депресираща “. Достига единствено до 78-о място в английските чартове, до момента в който едно от водещите музикални издания NME дефинира Radiohead като „ тъпо и немощно сходство на рокендрол група “. Creep обаче последователно си проправя път към сърцата на слушателите през самостоятелни радиостанции на непредвидени места като Израел, Нова Зеландия, Испания и скандинавските страни. Групата прави няколко значими телевизионни изяви, а сингълът е преиздаден с доста повече триумф.

Именно това внезапно набиране на известност води до интензивно турне в поддръжка на Creep, а петимата от Radiohead стартират да усещат опасността да се окажат следващата група с един-единствен шлагер и бързо залязваща кариера. „ В един миг изглеждаше, че претърпяваме още веднъж и още веднъж едни и същи 4 минути и половина от нашия живот “, изяснява Eд О’Брайън изтощението от Creep. “Беше извънредно обезсърчаващо ”.

Том Йорк стига и по-далеч в признанията:

Над милиард стрийма на песента по-късно, Creep от дълго време към този момент живее собствен живот и през годините нейни версии записаха Моби, Роби Уилямс, Кели Кларксън, Korn, Принс и още мнозина огромни музиканти. Rolling Stone пък подреди шлагера на 118-о място в класацията си за най-велики песни в историята.

Чувствата на Radiohead към Creep обаче остават хладни и за един интервал песента тотално отпада от концертите на бандата. Една вечер в Монреал Том Йорк дори се нахвърля с хули към почитатели, които упорито го карат да я изпее. Затова е огромна изненада, че през 2009-а на фестивала в Рединг Radiohead откриват сета си точно с Creep. После още веднъж като че ли не помнят за нея до турнето през 2016-а, когато я сервират като непредвиден подарък за най-верните почитатели.

С всички странни условия и инциденти към Creep, това си остава песента, която изстрелва и след това съвсем разрушава Radiohead. Петимата музиканти надали щяха да се развият по същия метод и надали щяха да имат опция да създадат последвалите си велики албуми, в случай че не бяха получили стремежа от първия си шлагер.